Go to full page →

ЕДНО ОПИСАНИЕ НА ХРИСТОВИТЕ МЕТОДИ ВЪ 40

“Изявих името Ти на човеците, които ми даде от света.”

Обучение на дванадесетте
Най-пълната илюстрация на Христовите методи като учител се намира в обучението на Неговите първи дванадесет ученици. На тези мъже престояха тежки отговорности. Той ги бе избрал като хора, които би могъл да изпълни със Своя Дух и които биха могли да станат годни да продължат Неговото дело, когато го остави. На тях, повече, отколкото на други, Той даде привилегията да бъдат в близост с Него. Чрез личното общуване отпечатваше Себе Си върху сърцата на тези избрани съработници. “Животът се яви, каза възлюбеният Йоан и ние видяхме и свидетелстваме и ви известяваме”. ВЪ 40.7

Само чрез такава близост — близостта на ум с ум и на сърце със сърце, на човешкото с Божественото — може да се предава онази оживотворяваща енергия, която истинското възпитание има за задача да предава. Само живот може да даде живот. ВЪ 40.8

Семейното училище
При обучаването на дванадесетте ученици Спасителят следваше системата на възпитание, установена още в началото. Първите дванадесет избрани, заедно с няколко други, които чрез обслужването на техните нужди бяха от време на време свързани с тях, съставляваха семейството на Исус. Те бяха с Него у дома, на масата, в тайната стаичка, на полето. Придружаваха Го в пътуванията, споделяха Неговите трудности и изпитания, и доколкото имаха възможност, взимаха участие в Неговото дело. ВЪ 41.1

Понякога Той ги поучаваше, когато седяха всички заедно на склона на някоя планина, понякога край морето или в рибарската лодка, а понякога и вървейки по пътя. Когато говореше на множеството, учениците винаги образуваха вътрешния кръг. Те заставаха близо до Него, за да не пропуснат дума от наставленията Му. Бяха внимателни слушатели, жадни да разберат истините, които трябваше да проповядват във всички страни и за всички векове. ВЪ 41.2

От простия народ
Първите ученици Исус избра от обществото на обикновените хора. Скромни и неграмотни хора бяха галилейските рибари, нешколувани в учението и обичаите на равините, но възпитани от строгата дисциплина на труда и мъчнотиите. Те бяха мъже с природни способности и възприемчив дух; мъже, готови да бъдат учени и оформяни за делото на Спасителя. В обикновените житейски поприща има много труженици, търпеливо следващи обичайния кръг на всекидневните си задължения, без да съзнават, че у тях има скрити сили, които, пробудени за действие, биха ги наредили сред великите световни водачи. Такива бяха мъжете, които Спасителят призова за Свои съработници. А те имаха и предимството да се обучават в продължение на три и половина години от най-великия Учител, Който този свят някога е познавал. ВЪ 41.3

Типове характери
В лицето на първите ученици бе представено едно забележително разнообразие. Те трябваше да станат учителите на света, и представляваха широк кръг от типове характери. Между тези бяха: бирникът Леви-Матей, повикан от активен живот на парични сделки и раболепие към римската власт; ревностният Симон, безкомпромисният враг на имперската власт; импулсивният, самонадеян и топлосърдечен Петър с брат му Андрей; юдеинът Юда, образован, способен, но с подъл дух; Филип и Тома, верни и сериозни, но с мудни сърца, които трудно вярват; Яков, по-малкият и Юда — не толкова забележителни сред другите, но със силен характер, изявени както в недостатъците, така и в добродетелите си; искреният и доверчив като дете Натанаил; амбициозните, любвеобилни синове на Зеведея. ВЪ 41.4

Постигане на единство
За да могат да изпълняват успешно делото, на което бяха призвани, така различаващите се по характер, възпитание и начин на живеене ученици, трябваше да се свържат в чувства, мисли и действия. Христовата цел бе да осигури това единство и за целта се стараеше да ги доведе до единство със Себе Си. Бремето на Неговия труд за тях е изразено в молитвата Му към Отца: “...да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил... и си възлюбил тях, както си възлюбил Мене” (Йоан 17:21-23). ВЪ 41.5

Най-близките му приятели
Четирима от дванадесетте ученици щяха да играят ръководна роля, всеки един в различно направление. Христос предвиждаше това и се стараеше да ги подготви за изненадите на бъдещето. Яков — обречен на скоропостижна смърт чрез меч; Йоан — който най-дълго от братята щеше да следва своя Учител в труд и преследвания; Петър — първият премахнал издигнатите от векове прегради, за да се обърне с евангелието към езическия свят; и Юда — способен по служба да превъзхожда своите братя, но подхранващ в сърцето си цели, за чиито последствия едва ли имаше представа — тези четирима бяха обект на най-големите Исусови грижи, на най-чести и грижливи наставления. ВЪ 42.1

Йоан
Петър, Яков и Йоан търсеха всеки случай да се свържат по-тясно с Учителя, и желанието им бе изпълнено — от всичките дванадесет те бяха най-близо до Него. А Йоан желаеше връзката му с Исус да бъде още по-интимна, и сполучи. На онова първо събиране край Йордан, когато Андрей, след като чу Исус, побърза да извика и брат си, Йоан седеше безмълвен, унесен в размишление върху чудни теми. Той следваше Спасителя винаги жаден да Го слуша и попиваше чутото. Но въпреки това характерът му не бе без дефект. Той не бе благороден, мечтателен ентусиаст. Напротив, с брат си се наричаха “синове на гърма” (Марко 3:17). Йоан беше горд, амбициозен и агресивен. Но зад тези черти Божественият Учител виждаше пламенното, искрено и любещо сърце. Исус изобличаваше неговото себелюбие, осуетяваше неговите амбиции и изпитваше вярата му. Но и му разкри копнежа на душата му - красотата на светостта и Своята собствена превъзхождаща любов. “Изявих името Ти на човеците, каза той на Отца, които ми даде от света” (Йоан 17:6). ВЪ 42.2

Общение; преобразование
Естеството на Йоан копнееше за любов, съчувствие и другарство. Винаги беше близо до Исус, до Него седеше облегнат на гърдите Му. Както цветето поглъща слънцето и росата, така той поглъщаше Божествената светлина и живота. Гледаше Спасителя с обожание и любов. Единственото му желание бе да стане подобен на Христос и да е постоянно свързан с Него. И впоследствие характерът на Учителя се отразяваше в неговия. ВЪ 42.3

“Вижте, казва той, каква любов е дал нам Отец, да се наречем Божии чада. Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист” (1 Йоан 3:1-3). ВЪ 42.4

Петър
Историята на никой друг ученик не илюстрира по-добре възпитателния метод на Христос, както животът на Петър. Дързък, агресивен и самонадеян, бързо възприемащ и деятелен, готов да отмъщава, но и щедър да прощава, Петър често грешеше и често понасяше укори. Нито пък неговата сърдечна вярност и посвещение на Христос бе по-малко признавана и похвалвана от Исус. Спасителят работеше с този буен ученик, търпеливо и с особена любов, като се стараеше да го освободи от неговата самоувереност и да го научи на смирение, послушание и упование. ВЪ 42.5

Но урокът бе научен само отчасти. Самоувереността не бе изкоренена. ВЪ 43.1

Често пъти Исус с тежко обременено сърце се опитваше да обрисува пред учениците си сцените на своите изпитания и страдания. Но техните очи бяха затворени. Не желаеха да знаят това и затова и не виждаха. Петър съжали себе си, че ще трябва да участва с Христос в страданията и побърза да възрази: “Бог да ти се смили, Господи! Това никак няма да стане с Тебе” (Матей 16:22). Неговите думи изразяваха мислите и чувствата на дванадесетте. ВЪ 43.2

И те продължиха да са такива и когато кризата наближаваше все повече и повече; с горделивост и препирни предварително разпределяха помежду си бъдещи царски почести и не помисляха за кръста. ВЪ 43.3

Упрек, който спасява
Преживяването на Петър бе урок за всички ученици. За самоуверения изпитанието е поражение. Христос не можеше да попречи на действието на злото, което не бе още изоставено. Но както простря ръката Си да го спаси, когато вълните щяха да го залеят, така му поднесе и Своята любов, за да го освободи, когато дълбоките води връхлетяха върху душата му. Самохвалните думи на Петър го довеждаха отново и отново все по-близо и по-близо до ръба на пропастта. Повторно и повторно бе предупреждаван, че ще се отрече, защото “Ме не познаваш” (Лука 2:34). Но оскърбеното, обичащо сърце на ученика призна: “Господи, готов сам да отида с Тебе и в тъмница и на смърт” (Лука 22:33). Този, Който чете в сърцата, предаде на Петър вестта, малко оценена тогава, но в бързо падащия мрак тя щеше да хвърли лъч на надежда: “Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито, но Аз се молих за тебе да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.” ВЪ 43.4

“Когато се обърнеш”
Когато в съдебната зала се отрече от своя Учител; когато любовта и верността на Петър, пробудени от погледа на Спасителя, изпълнен със съжаление, любов и скръб, го отведоха в градината, където Христос бе плакал и се бе молил; когато сълзите на неговото разкаяние капеха на земята, напоена от кървавите капки на Исусовата агония, тогава думите на Спасителя “Аз се молих за тебе... и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си” послужиха като подпорка на душата му. Макар да бе предвидял греха му, Христос не го изостави в отчаянието. ВЪ 43.5

Не го остави
Ако погледът на Христос беше изразявал осъждане, а не съжаление; ако, като предсказваше греха, беше пропуснал да говори за надежда, колко голяма би била тъмнината, която обгърна Петър! Колко страшно би било отчаянието, измъчващо душата му! В часа на душевна мъка и отвращение от себе си какво друго би го възпряло да не тръгне по изминатия от Юда път? ВЪ 43.6

Исус не пощади ученика Си от душевната мъка, но не го остави самичък да потъне в горчивината й. Неговата любов не пропада и не изоставя. ВЪ 43.7

Въпреки че сами са предадени на злото човешките същества са склонни да постъпват строго и безжалостно с изкушаваните и грешащите. Те не могат да четат в сърцето и не познават неговите борби и болки. Ето защо се нуждаят да се научат на онзи начин на упрекване, който изразява любов, когато нараняват — това да лекува, когато предупреждават — това да внушава надежда. ВЪ 43.8

“Кажете на Петър”
В първата вест на Христос след възкресението Му, изпратена до учениците, не се споменаваше името на Йоан — този, който бе присъствал с Него в съдебната зала, стоял бе до кръста Му и пръв от дванадесетте се бе завтекъл на гроба Му — не, не се споменаваше Йоан, а Петър. Ангелът бе казал: “Но идете, кажете на учениците му и на Петра, че отива преди вас в Галилея: там ще Го видите, както ви каза” (Марко 16:7). ВЪ 44.1

При последната среща на Христос с учениците край езерото Петър бе изпитан чрез три пъти повторения въпрос: “Любиш ли Ме?” и бе възстановен на своето място между дванадесетте. Христос определи неговата работа: да пасе Господното стадо. И като последно напътствие Исус му заръча: “Следвай ме”. ВЪ 44.2

Урокът е научен
Сега Петър можеше да оцени думите на Учителя. Сега можеше да разбере по-добре урока, който Исус искаше да им предаде, когато постави всред тях едно малко дете и ги подкани да станат като него. Познавайки по-пълно собствената си слабост, както и Христовата сила, той беше готов да се доверява и покорява. Само в Неговата сила можеше да следва своя Учител. ВЪ 44.3

В края на своя живот от труд и жертви ученикът, който някога толкова искаше да избегне кръста, сега смяташе за голяма радост да отдаде живота си за евангелието. Той, който някога се бе отрекъл от своя Господ, сега смяташе, че да умре по начина, както умря неговия Учител, е твърде голяма чест. ВЪ 44.4

Преобразяването на Петър бе едно чудо на Божествената нежност. То е поука за живота на всички, които искат да следват по стъпките на великия Учител. ВЪ 44.5

Исус изобличаваше учениците Си, предупреждаваше ги и ги съветваше, но Йоан и Петър и техните братя не Го напуснаха. Въпреки изобличенията предпочитаха да останат при Исус. Но и Спасителят не се отдръпваше от тях поради грешките им. Той приема хората такива, каквито са с всичките им грешки и слабости и ги обучава за Своята служба, ако желаят да бъдат дисциплинирани и поучавани. ВЪ 44.6

Юда
Но между дванадесетте имаше един, към когото Христос не бе изговорил и една дума на пряк укор, освен в края на Своята мисия. ВЪ 44.7

Елемент на антагонизъм
Юда въведе между учениците елемент на антагонизъм. Той се свърза с Исус, защото бе привлечен от Неговия характер и живот. Искрено желаеше да се промени и се надяваше да преживее това чрез сближаване с Исус. Но това негово желание не беше преобладаващо: управляваше го надеждата за себелюбиви облаги в земното царство, което очакваше Христос да установи. Той познаваше Божествената сила на Христовата любов, но не се оставяше тя да го завладее. Продължаваше да поддържа своите разсъждения и мнения, както и разположението си да критикува и осъжда. Христовите подбуди и постъпки, които често не можеше да разбере, пораждаха у него подозрения и неодобрение, и неговите питания и амбиции често заразяваха и другите ученици. Много от техните препирания за първенство, както и негодуванията им от постъпките на Учителя, се подстрекаваха от Юда. ВЪ 44.8

Не борба, а лекуване
Исус знаеше, че противодействието ожесточава сърцето и се въздържаше от открит конфликт. Опитваше се да излекува себелюбието на Юда, като го докосваше със Своята себепожертвувателна любов. В ученията Си Той разкриваше принципи, които удряха направо в корена на егоистичните амбиции на учениците. Така предаваше урок след урок и много пъти Юда съзнаваше, че се описва неговият характер и се посочва неговият грях; но пак не се поддаваше. ВЪ 45.1

Колкото повече се възпротивяваше на умоляванията на Милостта, толкова повече злото го завладяваше. Гневен от мълчалив упрек и отчаян от осуетяването на амбициите си, Юда предаде душата си на демона на алчността и реши да измени на своя учител. Излезе от стаята на пасхалната вечеря, от радостта на Христовото присъствие и светлината на вечната надежда и се запъти да извърши злото си дело — във външната тъмнина, където нямаше надежда. ВЪ 45.2

Любовта не отпада
“Защото Исус отначало знаеше кои са невярващите и кой е тоя, който щеше да Го предаде” (Йоан 6:64). Но въпреки че знаеше всичко, Исус пак предлагаше милост и любов. ВЪ 45.3

Видя опасността за Юда и го приближи до Себе Си, като го въведе във вътрешния кръг на своите избрани и доверени ученици. Ден след ден, носейки своя тежък товар, Той изпитваше болка при постоянния контакт с този упорит, подозрителен, мрачен дух. Христос забелязваше и непрестанно полагаше усилия да противодейства на онзи неспирен, прикрит и изкусен антагонизъм между учениците. И всичко това — за да не се лиши изложилата се на опасност душа от никакво спасителното влияние. ВЪ 45.4

“Много води не могат угаси любовта,
нито реките могат я потопи.”
“Защото любовта е силна като смъртта” (Пес. на пес. 8:7,6). ВЪ 45.5

Предупреждение към дванадесетте
Любвеобилното държание на Христос се оказа безрезултатно за Юда, но не и за неговите съученици. За тях то съдържаше не само поуката, която щеше да повлияе целия им живот — Неговият пример на нежност и дълготърпение щеше да им напомня винаги как да се отнасят с изкушаваните и грешните, но и други поуки. ВЪ 45.6

Целта на светската мъдрост
При ръкополагането си дванадесетте силно желаеха и Юда да влезе между тях, защото мислеха, че той ще е от голяма полза за апостолската група. Бе повече запознат със света, отколкото те, ползваше се с добра репутация, имаше проницание и административна способност. С високо мнение за своите качества, той бе внушил и на учениците да мислят същото. Но методите, които желаеше да въведе в Христовото дело, се основаваха на светски принципи и се ръководеха от светска политика. Целта беше учениците да си осигурят светско признание и почест — придобивките на царството на този свят. Действието на тези желания в живота на Юда, помогна на учениците да разберат непримиримостта между принципа на себевъзвеличаване и Христовия принцип на смирение и себепожертване — принципа на духовното царство. В участта на Юда те видяха края, към който води себелюбието. ВЪ 45.7

Резултатите от Христовото обучение
Накрая Христовата мисия с учениците постигна целта си. Неговият пример и поучения за самопожертване формираха малко по малко характера им. Неговата смърт осуети надеждата им за светско величие. Падението на Петър, отстъпничеството на Юда, както и собствената им слабост, която проявиха, като изоставиха Христос в най-голямата му душевна мъка и опасност пометоха тяхната самонадеяност. Те видяха собствената си слабост; видяха нещичко от величието на възлаганото им дело; почувстваха нужда от ръководството на своя Учител при всяка тяхна стъпка. ВЪ 46.1

Без упование в себе си
Учениците знаеха, че ще бъдат лишени от Исусовото присъствие и разбраха както никога преди това колко скъпи са били случаите, дали им възможност да живеят и разговарят с Изпратения от Бога. Често те не разбираха и не ценяха много от Неговите уроци; сега копнееха да си ги припомнят, да чуят отново думите Му. С каква радост те си припомняха уверението: “...за вас е по-добре да отида Аз, защото ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя”. “...Защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си.” “А Утешителят... Когото Отец ще изпрати в мое име, Той ще ви научи всичко, и ще ви напомни всичко, което съм ви казал” (Йоан 16:7; 15:15; 14:26). ВЪ 46.2

Учителят на истината
“Всичко, що има Отец е Мое”. “А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина... от Моето ще взема и ще ви извести” (Йоан 16:15,13,14). ВЪ 46.3

На Елеонския хълм учениците бяха видели Христос да се възнася към небето. И когато небесата Го приемаха, те си спомниха Неговото последно обещание: “И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20). ВЪ 46.4

Уверението на вярата
Те знаеха, че Той все още ги обича. Знаеха, че имат представител, застъпник пред трона на Бога. Поднасяха молбите си в името на Исус, като повтаряха обещанието: “Ако поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име” (Йоан 16:23). ВЪ 46.5

Издигаха ръката на своята вяра все по-високо и по-високо, със силния аргумент: “Христос..., Който умря, а при това и биде възкресен, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас” (Римл. 8:34). ВЪ 46.6

Когато влезе в небесните дворове, верният на обещанието Си Христос изпрати от пълнотата Си на Своите последователи на земята. Неговото възкачване на престола от дясно на Бога бе отбелязано с изливането на Духа над учениците. ВЪ 46.7

Окончателната подготовка
Чрез делото на Христос учениците бяха доведени до състоянието да осъзнаят нуждата си от Духа; обучени от Духа, те получиха окончателната си подготовка и отидоха да извършат възложената им в техния живот работа. ВЪ 46.8

Не бяха вече невежи и необразовани. Не бяха вече сбор от независими единици или от разногласни и противоречиви елементи. Не възлагаха вече надеждите си на земното величие. А бяха единодушни и единомислени, “бяха едно”, “един ум и една душа”. Христос изпълваше техните мисли. Целта им бе напредъка на Неговото царство. По ум и характер бяха станали подобни на своя Учител; и хората “познаха, че са били с Исуса”. ВЪ 47.1

Дело, което разтърси света
Тогава се даде такова откровение на Христовата слава, каквото смъртните човеци не бяха виждали. Множествата, които по-рано хулеха името и презираха силата Му, сега станаха ученици на Разпнатия. Чрез съдействието на Божествения Дух трудовете на избраните от Христос скромни мъже, разтърсиха света. За едно поколение само евангелието бе занесено на всеки народ под небето. ВЪ 47.2

“Аз Съм с вас през всичките дни”
Същият Дух, Който Исус изпрати да заеме Неговото място като наставник на първите Му съработници, е изпратен за наставник и на Неговите съработници в днешно време. “И ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20). ВЪ 47.3

Присъствието на същия Ръководител в днешното възпитателно дело ще произведе същите резултати, каквито произведе в миналото. Това е целта на истинското възпитание; това е делото, което Бог възнамерява да бъде извършено чрез Него. ВЪ 47.4