22 - Изпълнени пророчества

Пролетта на 1844 г. - времето, когато се очакваше идването на Господа, отмина. Онези, които с вяра копнееха за Неговото явяване, бяха обзети от съмнение и несигурност. Но докато светът смяташе, че са претърпели пълно поражение и искаше да им докаже заблудата, те все още имаха източник за утеха - Словото Божие. Мнозина продължаваха да търсят в Писанието доказателствата за вярата си, изследваха отново и внимателно изучаваха пророчествата, за да получат повече светлина. По всичко изглеждаше, че библейското свидетелство потвърждава ясно и определено тяхното становище. Знамения, които не можеше да не бъдат разбрани, показваха, че Христовото идване предстоеше и то - скоро. Специалното благословение на Господа както чрез обръщането на грешниците към Христос, така и чрез събуждането на духовния живот сред християните, свидетелстваше, че вестта е от Небето. И макар вярващите да изпитваха известно разочарование, все пак не ги напускаше увереността, че Бог ги беше водил в техните минали преживявания.BБ 220.4

Тясно свързани с пророчествата, които смятаха, че са приложими за времето на Христовото пришествие, бяха и наставленията, специално предназначени за състоянието им на несигурност и безпокойство и насърчаващи ги търпеливо да очакват с вяра, че неясното за разума им сега ще бъде разяснено в подходящо време.BБ 221.1

Между пророчествата беше и това на Авакум 2:1-4: “На стражата си ще застана, ще се изправя на кулата и ще внимавам да видя какво ще ми говори Той и какво да отговоря на изобличителя си. Господ в отговор ми рече: Напиши видението и изложи го ясно на дъсчици, за да може да се чете бърже. Защото видението се отнася към едно определено бъдеще време, но бърза към изпълнението си и няма да излъже. Ако и да се забави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее. Ето, душата му се надига, не е отдън права; а праведният ще живее чрез вярата си”.BБ 221.2

Още в 1842 г. даденото в пророчеството наставление: “Напиши видението и изложи го ясно на дъсчици, за да може да се чете бърже”, бе внушило на Чарлс Финч идеята да начертае пророческа карта, за да представи образно виденията на книгите “Даниил” и “Откровение”. Публикуването на картата се смяташе за изпълнение на дадената чрез Авакум поръчка. Но никой по онова време не обърна внимание, че в същото пророчество се загатва за явно закъснение на изпълнението на видението, за време на чакане. След разочарованието обаче извънредно важна изглеждаше следната част от библейския текст: “...видението се отнася към едно определено бъдеще време; но бърза към изпълнението си и няма да излъже. Ако и да се забави, чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее... а праведният ще живее чрез ВЯРАТА си”.BБ 221.3

Една част от пророчествата на Езекиил също бяха източник на голяма сила и на утеха за вярващите: “И Господното слово дойде към мене и рече: Сине човешки, каква е тая поговорка, що имате в Израилевата земя, която казва: Дните минават, а никое видение не се сбъдва? Затова кажи им: Така казва Господ Йехова: Ще направя тая поговорка да престане и няма вече да се употребява за поговорка в Израил; но кажи им: Дните наближават, също и изпълнението на всяко видение. Защото не ще има вече никакво лъжливо видение, нито ласкателно предсказване всред Израилевия дом. Защото Аз Съм Господ; Аз ще говоря. И словото, което ще говоря, ще се изпълни; няма да се отлага вече... ето, ония, които са от Израилевия дом, казват: Видението, което той вижда, ще се изпълни след много дни, и той пророкува за далечни времена. Затова кажи им: Така казва Господ Йехова: Ни една от думите Ми не ще се отлага вече; но словото, което ще говоря, ще се изпълни, казва Господ Йехова” (Езекиил 12:21-25, 27-28).BБ 221.4

Чакащите се радваха и вярваха, че Този, Който знае края от началото, беше видял през столетията и, предвиждайки разочарованието им, е дал слова на кураж и надежда. Ако не бяха текстовете от Писанието да ги увещават да чакат търпеливо и да поддържат твърдо доверието си в Божието слово, вярата им би угаснала в онова време на тежко изпитание.BБ 221.5

Притчата за десетте девици в Матей 25 глава също символизира преживяванията на адвентния народ. В Матей 24 глава, когато учениците запитаха Христос за знаменията за Неговото идване и за края на света, Той изброи няколко от най-важните събития в историята на света и на църквата от Неговото първо идване до второто Му пришествие, а именно: разрушението на Ерусалим, голямата скръб на църквата под езически и папски тормоз, затъмнението на слънцето и на луната и падането на звездите. След това говори за Своето идване в царството Си и разказа притчата, описваща двете групи служители, които очакваха явяването Му. Двадесет и петата глава започва с думите: “ТОГАВА небесното царство ще се оприличи на десет девици”. Тук ни се представя църквата, която живее в последното време, същата, посочена в края на двадесет и четвъртата глава. Нейният духовен опит е представен нагледно в притчата чрез обичаите на една източна сватба.BБ 222.1

“Тогава небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца. А от тях пет бяха неразумни и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си. Но разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си. И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!” (Матей 25:1-6).BБ 222.2

Христовото завръщане, както бе прогласено в първата ангелска вест, се смяташе, че е представено чрез идването на младоженеца. Широко разпространената реформация, постигната от проповядването на неговото скорошно идване отговаряше на излизането на девиците. В тази притча, както и в другата в Матей 24 глава, ни се представят две групи хора. Всички са взели лампите си, Библията, и чрез нейната светлина са излезли да посрещнат младоженеца. Но докато “неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си”, “разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си”. Втората група е получила Божията благодат, обновяващата, просвещаваща сила на Светия Дух, която прави Неговото Слово светилник за нозете и светлина по пътя. Тя е изследвала със страх Божи Писанията, за да узнае истината и сериозно се е стремяла към чистота на сърцето и на живота. Девиците са имали личен духовен опит и такава вяра в Бога и в Неговото Слово, която не би могла да бъде разклатена с отчаяние и отлагане. Другите “като взеха светилниците си, не взеха масло със себе си”. Те са движени от чувствата. Тържествената вест събужда в тях страх, но се облягат на вярата на своите събратя и се задоволяват с мъждукащата светлина на добри чувства, без да е налице сериозно осмисляне на истината или истинско действие на благодатта в сърцата им. Излезли са да посрещат Господа, изпълнени с надеждата за бърза награда. Но не са били подготвени за закъснението и разочарованието. Когато изпитанията идват, вярата им се разклаща и светилниците започват да гаснат.BБ 222.3

“И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха.” Чрез забавянето на младоженеца е представено времето, когато Господ бе очакван, но не дойде. В това време на несигурност интересът на повърхностните и на половинчато искрените започна бързо да намалява и ревността им да стихва. Онези обаче, чиято вяра се основаваше на личното познаване на Библията, имаха скала под нозете си, която вълните на отчаянието не можеха да разбият. “Додряма се на всичките и заспаха” - едната група в равнодушие и изоставяйки вярата си, а другата, чакайки търпеливо, докато й бъде дадена по-ярка светлина. Но в нощта на изпитанието, те като че изгубиха до известна степен усърдието и предаността си. Полусърдечните и повърхностните не можеха повече да се уповават на вярата на своите братя. Всеки трябваше сам да стои или да падне.BБ 222.4

Приблизително по това време се появи и фанатизмът. Някои, изповядващи, че са дълбоко вярващи във вестта, отхвърлиха Словото Божие като единствен сигурен и непогрешим водач и, твърдейки, че са водени от Духа, се оставиха под контрола на собствените си чувства, впечатления и въображения. Други проявяваха сляпа прилежност, осъждайки всички, неодобряващи тяхното поведение. Екзалтираните им схващания и постъпки не намираха отзвук у повечето от адвентистите, но те все пак станаха причина да се очерни делото на истината.BБ 223.1

По този начин Сатана се опитваше да се противопостави на Божието дело и да го унищожи. Народът беше до голяма степен развълнуван от адвентното движение, хиляди грешници бяха повярвали и верни мъже се отдадоха на делото за прогласяване на истината, дори през времето на забавянето. Князът на злото губеше своите поданици и, за да злепостави Божието дело, подведе някои от изповядващите вярата към крайности с цел да ги измами. Тогава оръдията му бяха готови да представят в най-ярка и най-привлекателна светлина всяка заблуда, всяка грешка, всяка несполучлива постъпка, за да направят омразни адвентистите и тяхната вяра. Затова колкото по-голям беше броят на онези, които той би могъл да накара, докато силата му владее сърцата им да изповядват вярата във Второто пришествие, толкова по-голямо предимство би спечелил чрез привличане на вниманието върху тях като представители на всички вярващи.BБ 223.2

Сатана е “клеветникът на нашите братя” (Откр. 12:10) и неговият дух подбужда хората да наблюдават заблудите и недостатъците на Божия народ, да ги правят публични и да ги изобличават, а добрите им дела да отминават, без дори да ги споменават. Той винаги е много активен при действията на Бога за спасяване на души. Когато Божиите синове се представят пред Господа, Сатана също идва сред тях. При всяко пробуждане той се опитва да прибави към Божиите чеда хора с неосветени сърца и неуравновесен ум. Когато такива хора приемат някои точки от истината и се наредят сред вярващите, той започва да действа чрез тях, за да вмъкне учения, мамещи лекомислените. За никой човек не може да се докаже, че е добър християнин, само защото се намира в обществото на Божиите чеда, дори да е в дома за богослужение или около Господната трапеза. Често Сатана присъства на най-тържествените случаи в лицето на онзи, когото може да използва като свое оръдие.BБ 223.3

Князът на злото оспорва всяка стъпка земя на Божия народ по пътя към небесния град. В цялата църковна история никога не е била извършена реформация, без тя да срещне сериозни спънки. Така беше в дните на Павел. Навсякъде, където апостолът основаваше църква, веднага се намираха хора, изповядващи, че приемат вярата. Но те внасяха лъжливи учения, които, ако бъдеха приети, щяха в края на краищата да пропъдят любовта към истината. Лутер също се сблъска с голяма скръб и трудности заради постъпките на фанатизирани личности. Те твърдяха, че Бог говорел непосредствено чрез тях и затова поставяха собствените си схващания и мнения над свидетелството на Писанията. Много хора без вяра и духовен опит, но с високо самомнение и обичащи да слушат и да разказват новости бяха заблуждавани от твърденията на новите учители и се съюзяваха с оръдията на Сатана, за да съборят онова, което Бог бе внушил на Лутер да съгради. И братята Уесли, и други, допринесли чрез влиянието и чрез вярата си за благословението на света, се натъкваха при всяка стъпка на сатанинските примки - въвличане на прекалено ревностните, непостоянните и неосветените във фанатизъм от всякаква степен.BБ 223.4

Уилям Милър не бе благоразположен към водещите до фанатизъм влияния. Той като Лутер обясняваше, че всеки дух трябва да се изпитва чрез Словото Божие. “Дяволът, казваше Милър, влияе силно на умовете на някои в днешно време.” А как можем да узнаем на кой дух принадлежат тези чеда? Библията отговаря: “По плодовете им ще ги познаете...” Много духове са навлезли в света; а на нас ни е заповядано да изпитваме духовете. Духът, който не ни подтиква да живеем в този свят трезво, праведно и благочестиво, не е Духът на Христос. Аз все повече се убеждавам, че Сатана взима голямо участие в тези бурни движения... Много измежду нас, които претендират, че са напълно осветени, следват човешки традиции и изглежда, че са точно толкова невежи по отношение на истината, колкото другите, които не предявяват такива претенции” (Блис. С. 236-237, 282). “Духът на заблудата ни отклонява от истината, а Божият Дух ще ни води в истината. Но вие казвате, че един човек може да бъде заблуден, а да си мисли, че познава истината. Тогава какво? Ние отговаряме: Духът и Словото се съгласуват помежду си. Щом един човек се ориентира според Словото Божие и е в пълно съгласие с него, трябва да вярва, че истината е в сърцето му; но ако открие, че духът, който го води, не хармонира с общия дух на Божия закон или на Библията, тогава да внимава, да не бъде хванат в примката на дявола” (The Advent Herald and Sings of the Times Reporter. Т. 8, N 23, от 15 януари 1845 г.) Често съм получавал повече доказателства за вътрешно благочестие от един блясък в очите, от една мокра буза и от една дума, изречена задавено, отколкото всичкия този шум в християнството” (Блис. С. 282).BБ 224.1

По времето на Реформацията нейните врагове стоварваха цялото зло на фанатизма точно върху най-верните му противници. Подобно поведение имаха и противниците на адвентното движение. Но недоволни от изкривеното представяне и преувеличаване на заблудите на екстремистите и фанатиците, те разпространяваха злонамерени слухове, нямащи нищо общо с истината. Влияеха им предразсъдъците и омразата. Спокойствието им бе нарушено от прогласата на вестта, че Христос стои пред вратата. Страхуваха се, че може да е истина, но все пак се надяваха да не е и това беше тайната на враждебността им към адвентистите и тяхната вяра.BБ 224.2

Фактът, че в редовете на адвентистите имаше фанатици, е също толкова малко основание да се твърди, че движението не е от Бога, както и съществуването на фанатици и измамници в църквата по времето на Павел и на Лутер не можеше да бъде сериозен претекст за отхвърляне на делото им. Нека Божият народ се пробуди от съня си и с цялата си сериозност започне живот на покаяние и реформация, нека започне да изследва Писанието, за да научи истината, каквато е в Исуса, нека се посвети напълно на Бога и тогава ще се види, че Сатана е все още деен и буден. Той ще проявява силата си с всички възможни измами и ще призове на помощ всички паднали ангели от царството си.BБ 224.3

Не провъзгласяването на Второто пришествие доведе до фанатизъм и разцепление. Те се появиха през лятото на 1844 г., когато адвентистите бяха в неведение и объркани по отношение на истинското си положение. Проповядването на първата ангелска вест и на “среднощния вик” беше тъкмо средство срещу всеки фанатизъм и разцепление. Участващите в тези тържествени движения бяха единодушни, със сърца, изпълнени с любов един към друг и към Исус, Когото очакваха скоро да видят. Едната вяра, едната блажена надежда ги издигаха високо над контрола на каквото и да било човешко влияние и се оказаха като щит срещу нападките на Сатана.BБ 224.4

“И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посреднощ се нададе вик: Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете! Тогава всички ония девици станаха и приготвиха светилниците си” (Матей 25:5-7). През лятото на 1844 г., между времето, което отначало приемаха за края на 2300-та денонощия, и есента на същата година, докогато, както по-късно откриха, че достигат те, се разгласи вестта с точно същите думи на Писанието: “Ето, Младоженецът иде!”BБ 225.1

Това движение бе предизвикано от откритието, че указът на Артаксеркс за съграждането на Ерусалим наново - изходната точка на периода от 2300 денонощия, влизаше в сила през есента на 457 г. пр. Хр., а не в началото на годината, както се вярваше преди това. Пресметнати от есента на 457 г. пр. Хр., 2300-та денонощия изтичаха през есента на 1844 г. сл. Хр. (Виж Приложението.)BБ 225.2

Доказателства, основаващи се на старозаветното сянково богослужение, посочваха също есента за времето, когато трябваше да се осъществи представеното като “очистване на светилището” събитие. Това се изясни добре при насочването на вниманието към начина, по който се бяха изпълнили символите, отнасящи се за първото Христово идване.BБ 225.3

Заколването на пасхалното агне бе сянка на Христовата смърт. Павел казва: “...нашата пасха Христос биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7). Снопът от първите плодове, който на пасхалния празник се разклащаше пред Господа, бе символ на Христовото възкресение. А за възкресението на Господа и на целия Негов народ Павел казва: “Христос - първият плод, после при пришествието на Христа - тия, които са Негови” (1 Кор. 15:23). Както разлюленият сноп беше първото узряло жито, събрано преди жетвата, така и Христос е първият плод на онази безсмъртна жетва на изкупените, която ще бъде събрана в Божиите житници при бъдещото възкресение.BБ 225.4

Тези символи ставаха реалност не само по отношение на събитието, но и по отношение на времето. На 14-ия ден от първия еврейски месец, в деня и месеца, когато в продължение на 15 дълги столетия се колеше пасхалното агне, Христос, след като яде с учениците Си пасхалната вечеря, учреди празникът, който трябваше да напомня за собствената Му смърт като “Божия Агнец, Който носи греха на света” (Йоан 1:29).BБ 225.5

Същата нощ Той бе хванат от безбожни ръце, за да бъде разпнат и умъртвен. И подобно на сплетения сноп нашият Спасител бе възкресен на третия ден - “първият плод на починалите”, пример за всички възкръснали праведни, чиито унизени тела ще станат “съобразно с Неговото славно тяло” (1 Кор. 15:20; Филип. 3:21).BБ 225.6

По същия начин символите, отнасящи се за Второто пришествие, трябва да се изпълнят в посоченото от сянковата служба време. Според Мойсеевата система очистването на светилището или великият ден на умилостивението се падаше в десетия ден на седмия еврейски месец (Лев. 16:26-34), когато първосвещеникът, след като е издействал умилостивение за целия Израил и по такъв начин е отстранил греховете му от светилището, излизаше навън и благославяше народа. Така вярваха, че и Христос, нашият велик Първосвещеник, щеше да се яви, за да очисти земята чрез унищожаване на греха и на грешниците и да благослови с безсмъртие Своя очакващ Го народ. Десетият ден от седмия месец, великият ден на умилостивението, времето на очистването на светилището, падащ се на 22 октомври 1844 г., се смяташе за времето на Христовото идване. Това беше в съгласие с вече приведените доказателства, че 2300-та денонощия трябваше да изтекат през есента, и заключението изглеждаше неоспоримо.BБ 225.7

В притчата в Матей 25 глава младоженецът идва след времето на очакването и дрямката. Току-що приведените доказателства както в пророчествата, така и в символите, го потвърждаваха. Те внушаваха силно убеждение за истинност; и “среднощният вик” се разгласяваше от хиляди вярващи.BБ 226.1

Движението заля като бурна вълна цялата страна. То се разпростираше от град в град, от село в село до най-отдалечените места, докато чакащият Божи народ се събуди напълно. Пред тази вест фанатизмът изчезваше подобно на ранна слана под изгряващото слънце. Вярващите се освободиха от съмнението и объркаността и надеждата и куражът оживиха сърцата им. Делото бе избавено от крайностите, проявяващи се при човешко вълнение извън контрола под влияние на Словото Божие и Божия Дух. По характер напомняше времената на смирение и връщане към Бога, които следваха в древния Израил след осъдителните вести на Неговите служители. Носеше чертите, характеризиращи Божието дело във всеки век. Не беше с особена външна изява на ентусиазъм, а се възприемаше със сърцето чрез изповядване на греха и отказване от света. Да бъдат подготвени за посрещането на Господа - това бе грижата на измъчените души. Имаше постоянна молитва и безрезервно предаване на Бога.BБ 226.2

Описвайки делото, Милър споделя: “Не се забелязват особени прояви на радост; тя като че ли се сдържа, за да се прояви в бъдещето, когато цялото небе и земя заедно ще ликуват с неизразима радост и пълни със слава. Не се чуват никакви възгласи; и това също е оставено за после, за радостното възклицание от Небето. Певците мълчат; чакат времето, когато ще се присъединят към ангелските множества, към небесния хор... Няма противоречие в чувствата; всички са едно сърце и един дух” (Блис. С. 270-271).BБ 226.3

Друг участващ в движението свидетелства: “То предизвикваше навсякъде най-дълбоко изпитване на сърцето и смиряване на душата пред великия небесен Бог. То караше човеците да се освобождават от привързаността си към нещата от този свят, да изглаждат споровете помежду си, да изповядват греховете си и сломени, с разкаяние и със съкрушен дух да молят Бог да бъдат помилвани и приети. То доведе до такова смирение и себеунижение, каквото никога преди това не се е виждало. Както Бог чрез Йоил заповяда, когато великият ден на Бога дойде на прага, предизвиква раздиране на сърцето, а не на дрехите, и обръщане към Господа с пост, плач и жалеене. Както Бог бе казал чрез Захария, над Неговите чеда се изля дух на благодат и на молитва; те виждаха Оня, Когото бяха проболи, голяма скръб беше в страната... и тези, които очакваха Господа, измъчваха душите си пред Него” (Блис. Advent Shield and Review. Т. 1, с. 271, 1845 г.).BБ 226.4

От всички големи религиозни движения от дните на апостолите насам никое не е било по-изчистено от човешки несъвършенства и от сатанински коварства, както движението от есента на 1844 година. Дори и сега, след толкова много време, всички, участвали в движението и удържали твърдо истината, все още чувстват святото влияние на онова благословено дело и свидетелстват, че то беше от Бога.BБ 226.5

При вика: “Ето, Младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!”, всички чакащи го “станаха и приготвиха светилниците си”. Те изучаваха Словото Божие с непозната дотогава прилежност и интерес. Ангели бяха изпращани от небето, за да пробудят обезкуражените и да ги подготвят да приемат вестта. Делото не почиваше върху човешка мъдрост и знания, а върху Божията мощ. Не най-даровитите, а най- смирените и най-преданите бяха първите, чули и последвали зова. Фермери оставяха реколтата от нивите, занаятчии оставяха инструментите си и тръгваха със сълзи и с радост да разгласяват предупреждението. Онези, които преди бяха водили делото, сега бяха сред последните, присъединили се към движението. Църквите общо взето затваряха вратите си пред вестта и голяма част от приелите я ги напускаше. Според Божия план това проповядване се присъедини към втората ангелска вест и придаде на делото особена мощ.BБ 226.6

Новината: “Ето, Младоженецът иде!” не беше подложена на специално тълкувание, тъй като доказателството от Писанието бе ясно и разбрано. Една сила, тласкаща душата напред, я придружаваше. Нямаше съмнение, нямаше въпроси. При победоносното влизане на Христос в Ерусалим хората от всички краища на страната, събрали се там за празника, се стекоха към Елеонския хълм. И като се присъединиха към тълпата, придружаваща Исус, обхванати от моментния ентусиазъм, подкрепиха вика: “Благословен, който иде в Господното име!” (Матей 21:9). И сега невярващи, които присъстваха на събранията на адвентистите - някои от любопитство, други за да им се присмиват - чувстваха убедителната сила, придружаваща думите: “Ето, Младоженецът иде!”BБ 227.1

По онова време имаше вяра, която даваше отговори на молитвите, вяра, която “гледаше на бъдещата награда” (Евр. 11:26). Като превалявания на пороен дъжд върху жадна земя се изля Духът на благодатта върху сериозно търсещите. Очакващите да застанат скоро лице срещу лице със своя Изкупител изпитваха неизразима, тържествена радост. Благодатната сила на Светия Дух топеше сърцата, когато Божието благословение се даряваше богато на верните вярващи.BБ 227.2

Приелите вестта внимателно и тържествено се приближаваха към времето, когато се надяваха да посрещнат своя Господ. Те се чувстваха задължени всяка сутрин да си осигурят уверение, че са приети от Бога. Сърцата им бяха свързани тясно и се молеха много, заедно и един за друг. Често се събираха на уединени места, за да общуват с Бога и гласът на молбите им се възнасяше от поля и горички към небето. Убеждението да притежават благодатта на своя Спасител бе за тях много по-необходимо от всекидневната им храна; и ако облак помрачеше духа им, не се успокояваха, докато не бъде отстранен. Чувстваха свидетелството на прощаващата благодат и копнееха да видят Този, Когото душите им така обичаха.BБ 227.3

Но отново трябваше да бъдат разочаровани. Времето на надеждата отмина, а Спасителят не се яви. Бяха Го очаквали с непоклатимо доверие, а сега се чувстваха като Мария, която, като намери гроба на Спасителя празен, извика разплакана: “...дигнали Господа Мой и не знам где са Го положили” (Йоан 20:13).BБ 227.4

Чувство на свято благоговение и страх, че вестта можеше да бъде истина, озаптяваше за известно време невярващия свят. И то не изчезна веднага. Отначало невярващите не смееха да ликуват пред разочарованите; но когато не се появиха никакви признаци за Божия гняв, се освободиха от страховете и възобновиха хулите и подигравките. Голям брой изповядвали, че вярват в скорошното идване на Господа, се отказаха от вярата си. Гордостта на твърде самоуверените бе така дълбоко наранена, че биха предпочели да изчезнат от света. И те като Йона се оплакваха от Бога и предпочитаха по-скоро да умрат, отколкото да живеят. Основалите вярата си върху мнението на другите, а не върху Словото Божие, бяха готови пак да променят възгледите си. Подигравачите привличаха слабите и боязливите и всички заедно в съюз заявиха, че вече не би могло да се очаква нищо, от което да се страхуват. Времето отминало, Господ не дошъл и светът можел да си остане същият още хиляди години.BБ 227.5

Сериозните, искрените вярващи се бяха отказали от всичко заради Христос и чувстваха Неговата близост, както никога преди това. Вярваха, че са дали на света последното предупреждение и, очаквайки скоро да бъдат приети в близостта на своя Божествен Учител и на небесните ангели, се бяха отделили до голяма степен от обществото на неприемащите вестта. С горещ копнеж се бяха молили: “Ела, Господи Исусе, ела скоро!” Но Той не дойде. И сега, отново да се поеме тежкото бреме на грижите и на житейските трудности от една страна, и хулите и присмехът на подиграващия се свят, от друга, - това вече бе наистина едно тежко изпитание за вярата и за търпението.BБ 228.1

И все пак разочарованието не беше толкова голямо, колкото на учениците по времето на първото Христово пришествие. Когато Исус влезе триумфално в Ерусалим, последователите Му вярваха, че Той се готви да седне на трона на Давид и да освободи Израил от потисниците. С горди надежди и радостни очаквания се надпреварваха да отдават почести на своя Княз. Мнозина разстилаха дрехите си като килими по пътя Му или разпръскваха пред Него зелени палмови клонки. В ентусиазма и голямата си радост всички щастливо викаха: “Осанна на Давидовия Син!” Когато фарисеите, обезпокоени и разгневени от този изблик на чувства, поискаха Исус да укори учениците Си, Той отговори: “...ако тия млъкнат, то камъните ще извикат” (Лука 19:40). Пророчеството трябваше да бъде изпълнено. Учениците осъществяваха Божията цел. И все пак трябваше да изживеят горчиво разочарование. Бяха изминали само няколко дни и станаха свидетели на мъченическата смърт на Спасителя - и трябваше да Го положат в гробницата. Очакванията съвсем не се изпълниха и надеждите им умряха заедно с Исус. Едва когато техният Господ излезе победоносно от гроба, се сетиха, че всичко това бе предсказано предварително в пророчеството и че “Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите” (Деяния 17:3).BБ 228.2

Петстотин години по-рано Господ бе заявил чрез пророк Захария: “Радвай се много, сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо. Ето, твоят Цар иде при тебе. Той е праведен, и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9:9). Ако учениците знаеха, че Христос отиваше на съд и смърт, не биха могли да изпълнят това пророчество.BБ 228.3

По същия начин Милър и неговите съмишленици изпълниха пророчеството и проповядваха вестта, предсказана от Писанието, че трябва да бъде дадена на света. Но те не биха могли да я разгласят, ако бяха разбрали напълно пророчествата, посочващи тяхното разочарование и даващи и друга вест, която също трябваше да бъде проповядвана на всички народи, преди Господ да дойде. Първата и втората ангелска вест бяха дадени точно в определеното време и осъществиха онова, което Господ желаеше.BБ 228.4

Светът наблюдаваше и очакваше, че ако времето отмине и Христос не дойде, цялото учение на адвентизма ще пропадне. Но макар много хора поради силното изкушение да се отказаха от вярата си, имаше и такива, които останаха твърди. Плодовете на адвентното движение - дух на смирение и на изпитване на сърцето, на отричане от света и на обновяване на живота, придружаващи делото, свидетелстваха, че то бе от Бога. Те не смееха да отрекат, че силата на Светия Дух бе засвидетелствала проповядването на вестта за второто пришествие, а и не можеха да открият никаква грешка в изчисленията на пророческите периоди. И най-способните от противниците им не успяха да оборят начина им на пророческо тълкувание. Не бяха съгласни без библейски доказателства да отрекат позициите си, постигнати чрез сериозно и с молитва изследване на Писанието, с осветлени от Божия Дух умове и с пламтящи от Неговата животворяща сила сърца; позициите, устояли на най-проницателните критики и на най-жестоката опозиция от страна на официалните религиозни учители и на прочутите със светска мъдрост мъже, и останали твърди и непоклатими пред обединените усилия на учеността и красноречието, пред остротите и подигравките както на уважавани, така и на неуважавани хора.BБ 228.5

Бе претърпян наистина неуспех по отношение на очакваното събитие, но дори това не можа да разклати вярата им в Божието слово. Когато Йона проповядваше по улиците на Ниневия, че след 40 дни градът ще бъде разрушен, Господ прие смирението на ниневийците и продължи периода на тяхното благодатно време; и все пак вестта му бе изпратена от Бога и Ниневия бе изпитана според Божията воля. Адвентистите вярваха, че по същия начин Бог ги бе наказал да прогласят предупреждението за съда. “То, заявяваха, изпитваше сърцата на всички, които го чуеха, и събуждаше в тях любов към идването на Господа; или пък предизвикваше повече или по-малко забележима, но добре позната на Бога омраза към Неговото идване. То бе отбелязало и една гранична линия..., така че тези, които искат да изпитат собствените си сърца, да могат да разберат на чия страна биха били заварени, ако Господ дойдеше тогава. Дали биха възкликнали: “Ето, това е нашият Бог, Когото ние чакахме, и Той ще ни избави!”, или щяха да призовават канарите и планините да паднат върху тях, за да ги прикрият от лицето на седналия на трона и от гнева на Агнето. По такъв начин Бог, както ние вярваме, бе изпитал чедата Си, бе изпитал вярата им, бе доказал и бе видял дали в часа на изкушение щяха да се отдръпнат от положението, на което може би е намерил за подходящо да ги постави, дали биха пренебрегнали този свят и биха разчитали с неограничено доверие на Словото Божие” (The Advent Herald and Sings of the Times Reporter. Т. 8, N 14 от 13 ноември 1844 г.).BБ 229.1

Чувствата на вярващите, че Бог ги е водил в техния минал духовен опит, са изразени в думите на Уилям Милър: “Ако трябваше да преживея живота си още веднъж със същото доказателство, каквото имах тогава, то, за да бъда искрен пред Бога и човека, бих извършил точно същото, каквото извърших тогава”. “Аз се надявам, че дрехите ми са чисти от кръвта на душите. Чувствам, че съм се освободил, доколкото бе възможно според силите им, от всяка вина за тяхното осъждане.” “Дори и два пъти да съм бил разочарован, пишеше този Божи човек, аз не съм сломен, нито обезсърчен... Надеждата ми в идването на Христос е по-силна от всякога. Аз извърших само онова, което след години на сериозно изследване смятах за свой дълг. Ако съм се заблудил, това е било от милост, от любов към моите ближни и от убеденост в дълга си към Бога.” “Едно зная аз: Проповядвах само онова, което вярвах, и Бог беше с мене; Неговата мощ се откриваше в делото и много добро бе сторено.” “По всяка вероятност чрез проповядване на края на времето хиляди хора бяха подтикнати да изследват Свещеното писание; и благодарение на това чрез вярата и попръскването с кръвта на Христос те бяха примирени с Бога” (Блис. С. 256, 255, 277, 280, 271). “Аз никога не съм се стремял да спечеля благоволението на гордите, нито пък съм губел кураж пред недоволството на света. И сега няма да откупувам тяхното благоволение, нито ще отида отвъд дълга си, за да предизвикам омразата им. Никога няма да искам живота си от тях, нито пък, надявам се, ще се страхувам да го изгубя, ако Бог в Своето добро провидение е наредил така. (Джеймс Уайт. Живот на Уилям Милър. С. 315).BБ 229.2

Бог не изостави Своя народ. Духът Му все още пребъдваше с онези, които не се бяха отказали прибързано от получената светлина и не бяха се отрекли публично от адвентното движение. В посланието към евреите има думи на поощрение и предупреждение за уморените и очакващите във време на криза: “И тъй, не напущайте дръзновението си, за което имате голяма награда. Защото ви е нужно търпение, та като извършите Божията воля, да получите обещаното. “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде, и не ще се забави. А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра, но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата Ми.” Ние обаче не сме от ония, които се дърпат назад, та се погубват, а от тия, които вярват, та се спасява душата им” (Евр. 10:35-39).BБ 230.1

Че това увещание е отправено към църквата в последните дни, се вижда от думите, посочващи близостта на Господното идване: “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде, и не ще се забави”. Ясно е загатнато, че ще има някакво привидно отлагане, което да изглежда, че Господ като че се бави. Даденото тук поучение съвпада точно с преживяването на адвентистите по онова време. Хората, към които се отправяха тези думи, се намираха в опасност от корабокрушение във вярата си. Те бяха извършили Божията воля, следвайки Духа и Словото Му. Но не можеха да разберат намерението Му в техния минал опит, нито да различат пътя пред себе си и бяха изкушавани да се усъмнят дали в действителност Бог ги беше водил. Точно за това време бяха приложими думите: “А който е праведен пред Мене, ще живее чрез вяра”. Когато блестящата светлина на “среднощния вик” огря пътя им и видяха пророчествата разпечатани, а бързото изпълнение на знаменията да сочи, че идването на Христос е близо, те наистина бяха във възторг. Но сега, съкрушени от несбъднатите си надежди, можеха да устоят само чрез вяра в Бога и в Неговото Слово. Подиграващият се свят казваше: “Вие сте излъгани. Откажете се от вярата си и признайте, че адвентното учение е от Сатана”. Но Божият народ обясняваше: “Но ако се дръпне някой назад, няма да благоволи в него душата Ми”. Да се откажат сега от вярата си и да отрекат мощта на Светия Дух, придружаваща вестта, би означавало да се дръпнат назад към гибелта. Павловите думи ги насърчаваха да останат твърди: “Не напускайте дръзновението си”, “търпение ви е нужно”. “Защото още твърде малко време и ще дойде Тоя, Който има да дойде и не ще се забави.” Единственият безопасен начин на поведение бе да ценят светлината, получена вече от Бога, да се държат здраво за Неговите обещания, да продължават да изследват писанията и търпеливо да очакват и да бдят, за да получат по-пълна светлина.BБ 230.2