Делото на Христос на земята бързо отиваше към своя край. Пред погледа на Исус се разкриваха живо и ясно събитията, към които вървеше. Още преди да беше приел човешкото естество, Той бе видял целия път, който трябваше да измине, за да спаси загубеното. Всяка болка, раздираща сърцето Му, всяка гнетяща Го обида, всяко лишение бе открито пред погледа Му, преди още да бе свалил короната и царската одежда и да бе слязъл от престола, за да облече Божествеността Си в човешки образ. Виждаше ясно пред Себе Си пътя от яслата до Голгота. Известни Му бяха мъките, които щеше да претърпи. Знаеше всичко и все пак каза: “Ето, дойдох. В свитъка на книгата е предписано за Мене; драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да, законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (Пс. 40:7,8).ЖВ 131.9

Христос непрекъснато виждаше пред Себе Си резултата от Своята мисия. Неговият земен живот, изпълнен с толкова труд и саможертва, бе вдъхновен от надеждата, че няма да бъде напразен. Отдавайки живота Си за живота на хората, Той щеше да ги спечели обратно като синове на Бога. Макар че трябваше първо да приеме кървавото кръщение, макар че на невинната Му душа щяха да натежат греховете на света, макар че бе обхванат от неизказана горест, все пак заради очакващата Го радост избра кръста и презря срама.ЖВ 132.1

Но събитията, които предстояха в житейския Му път, бяха все още скрити от очите на избраните от Него съмишленици. Наближаваше обаче времето, когато те щяха да видят агонията Му. Щяха да видят Този, Когото обичаха и Комуто вярваха, предаден в ръцете на враговете и повесен на Голготския кръст. Скоро Той щеше да ги напусне, за да се изправят пред света без утехата на Неговото видимо присъствие. Исус знаеше, че силната омраза и неверието ще ги преследват, затова пожела да ги подготви за изпитанията.ЖВ 132.2

Христос и учениците Му бяха пристигнали в един от градовете на Кесария Филипова — отвъд границите на Галилея, в област, в която по-голямата част от жителите бяха идолопоклонници. Тук учениците бяха настрана от контролиращото влияние на юдаизма и се доближиха повече до езическото поклонение. Бяха заобиколени от суеверни изображения, каквито съществуваха по всички части на света. Исус се надяваше, че видът на тези идоли ще ги подбуди да осъзнаят отговорността си към езичниците. През време на престоя Си в тази област Той се опита да преустанови проповедите за народа и да се посвети по-цялостно на учениците Си.ЖВ 132.3

Възнамеряваше да им разкаже за очакващите Го страдания. Но първо се уедини и се помоли, за да бъдат подготвени сърцата им за словото Му. Като се върна при тях, не им каза веднага онова, което желаеше да им предаде. Най-напред им даде случай да изповядат вярата си в Него, за да бъдат подкрепени за идващото изпитание. Той ги попита: “Според както казват хората, Човешкият Син кой е?”ЖВ 132.4

Учениците бяха принудени да признаят с тъга, че Израил не е познал своя Месия. Наистина някои, които видяха чудесата Му, Го обявиха за Давидов Син. Множествата, нахранени във Витсаида, пожелаха да Го провъзгласят за цар на Израил. Мнозина бяха готови да Го приемат за пророк, но не повярваха, че е Месия.ЖВ 132.5

Сега Исус постави втори въпрос, отнасящ се до самите ученици: “Но според както вие казвате, кой съм Аз?” Петър отговори: “Ти си Христос, Син на живия Бог.”ЖВ 132.6

Петър още отначало бе повярвал, че Исус е Месия. Много други, които бяха убедени от проповедите на Йоан Кръстител и приеха Христос, по-късно, когато той бе затворен и убит, се усъмниха в Йоановата мисия. По-сетне същите се усъмниха и в Исус като Месия, Когото отдавна очакваха. Много от учениците, които чакаха с нетърпение деня, в който Исус ще заеме престола на Давид, Го напуснаха, когато разбраха, че Той няма такива намерения. Но Петър и другарите му не се отдръпнаха от своята вяра. Колебливото отношение на довчера хвалещите, а днес осъждащите Го, не разби вярата на верния Христов последовател. Петър заяви: “Ти си Христос! Син на живия Бог!” Той не чакаше Неговият Господ да бъде увенчан с царски почести, а Го приемаше в смирението Му.ЖВ 132.7

Петър изрази вярата на дванадесетте ученици. И все пак те далеч не разбираха Христовата мисия. Опозицията и кривото представяне на Христос от страна на свещениците и управниците, макар да не можа да отблъсне дванадесетте от Христос, все пак много ги обърка. Те не виждаха ясно пътя си. Влиянието на по-раншното им възпитание, учението на равините, силата на преданията все още замъгляваха представата им за истината. От време на време ги огряваха скъпоценни лъчи светлина от Христос, но често приличаха на хора, които се лутат в тъмнина. През този ден обаче, преди да застанат лице срещу лице с великия изпит на тяхната вяра, Светият Дух ги владееше мощно. За известно време очите им се бяха отклонили от “видимото”, за да видят “невидимото” (2Кор. 4:18). Под човешкия образ те видяха славата на Божия Син.ЖВ 132.8

Исус отговори на Петър с думите: “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата.”ЖВ 132.9

Истината, която Петър изповяда, е основата на вярата на всеки вярващ. Тя бе онова, което самият Христос бе нарекъл вечен живот. Но притежаването на такова познание не даваше повод за себевъзвеличаване. Тази истина не бе открита на Петър благодарение на неговата мъдрост или доброта. Никога човекът не може сам да опознае Бога. “Тия тайни са високи до небето; що можеш да сториш? По-дълбоки са от преизподнята; що можеш да узнаеш?” (Йов 11:8). Само вярата в Сина може да ни открива Божиите тайни, които “око не е видяло и ухо не е чуло и на човешко сърце не е дохождало”. “А на нас Бог откри това чрез Духа, понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини” (1Кор. 2:9,10). “Интимното благоволение на Господа е с ония, които Му се боят” (Пс. 25:14). Фактът, че Петър видя Христовата слава, бе доказателство, че той бе “научен от Бога” (Йоан 6:45). “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това- ” (Матей 16:17).ЖВ 132.10

Исус продължи: “Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква, и портите на ада няма да — надделеят.” Думата Петър означава камък — търкалящ се камък. Петър не бе канарата, върху която се основа църквата. Портите на ада му надделяха, когато той се отрече от своя Господ с клетви. Църквата се изгради върху Този, на Когото портите на ада не можеха “да надделеят”.ЖВ 132.11

Векове преди идването на Спасителя Мойсей бе посочил Канарата на Израилевото спасение. Псалмистът бе възпявал Канарата на своята сила. Исая бе писал: “Ето, полагам в Сион за основа Камък отбран, скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа” (Второзак. 32:4; Пс. 62:7; Исая 28:16). А самият Петър, пишейки по Божие вдъхновение, прилага това пророчество за Исус: ”- ако сте опитали, “че Господ е благ”. “При когото, идвайки като при жив камък от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие като живи камъни се съграждате в духовен дом- ” (1Петрово 2:3-5).ЖВ 133.1

“Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос” (1Кор. 3:11). ”- на тая канара — каза Исус — ще съградя Моята църква.” В присъствието на Бога и всички небесни същества, в присъствието на невидимите сили на ада Христос основа църквата Си върху живата Канара. Тази Канара е Той — Неговото тяло, сломено и наранено за нас. На изградената върху тази основа църква “портите на ада няма да — надделеят”.ЖВ 133.2

Колко слаба изглеждаше църквата, когато Христос изговори тези думи! Имаше само шепа вярващи, срещу които щеше да бъде насочена силата на всички демони и зли хора. И все пак Христовите последователи не трябваше да се страхуват. Съградени върху Канарата на тяхната сила, те не можеха да бъдат победени.ЖВ 133.3

В продължение на шест хиляди години вярата е градила върху Христос. В продължение на шест хиляди години реките и бурите на сатанинската ярост са връхлитали върху Канарата на нашето спасение, но тя остава непоклатима.ЖВ 133.4

Петър изрази истината, която е основата на вярата на църквата. Сега Исус го почете като представител на цялото тяло от вярващи. Той каза: “Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето.”ЖВ 133.5

“Ключовете на небесното царство” са Христовите слова. Всички думи на Свещеното писание са Негови и са включени в този израз. Тези думи имат силата да отварят и да затварят небето. Те обявяват условията, при които хората са приети или отхвърлени. Така делото на проповядващите Божието слово е ухание от живот за живот или от смърт за смърт. Тяхната мисия има резултати за вечността.ЖВ 133.6

Спасителят не повери евангелското дело лично на Петър. По-късно Той повтори изречените към Петър думи, като ги адресира направо към църквата. Същата мисъл Той подчерта и на дванадесетте апостоли като представители на тялото от вярващи. Ако Исус бе дал на някого от учениците по-специална власт над другите, между тях нямаше да има така често препирни кой да бъде най-голям. Щяха да се подчинят на желанието на Учителя и да почитат избрания от Него ученик.ЖВ 133.7

Вместо да определи един като глава на всички, Христос каза на учениците Си: “Но вие недейте се нарича учители.” “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият наставник — Христос” (Матей 23:8,10).ЖВ 133.8

”- глава на всеки мъж е Христос.” Бог, Който подчини всичко под нозете на Христос, “постави Го да бъде глава над всичко за църквата, която е Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълнява всичко във всички” (1Кор. 11:3; Еф. 1:22,23). Църквата е съградена върху Христос като неин основател. Тя трябва да Му се покорява като неин глава. Не бива да разчита на човек, нито да бъде контролирана от човек. Мнозина мислят, че повереният пост, който заемат в църквата, им дава правото да диктуват какво да вярват и да вършат другите. Такова право Бог не одобрява. Спасителят заявява: “А вие всички сте братя” (Матей 23:8). Всички са изложени на изкушение и са склонни да грешат. Не можем да разчитаме на ръководството на никакъв човек. Канарата на вярата е живото присъствие на Христос в църквата. На нея могат да разчитат и най-слабите. А тези, които се смятат за най-силни, ще се окаже, че са най-слабите, ако Христос не стане тяхната сила. “Проклет да бъде оня човек, който се уповава на човека и прави плътта своя мишца.” Господ “е Канара; делата Му са съвършени”. “Блажени са всички, които се надяват на Него!” (Еремия 17:5; Второзак. 32:4; Пс. 2:12).ЖВ 133.9

След изповедта на Петър Исус заръча на учениците Си да не казват никому, че Той е Христос. Каза им това, защото опозицията на книжниците и фарисеите бе станала твърде решителна. Освен това народът, даже и учениците, имаха такова погрешно понятие за Месия, че да се обяви публично, не би дало истинска представа за характера, нито за делото Му. Но на учениците Си Той се откриваше ден след ден като Спасител и им даваше вярна представа за Месия.ЖВ 133.10

Учениците все още очакваха, че Христос ще царува като земен княз. Макар тъй дълго да беше прикривал Своето намерение, вярваха, че Той няма да остане завинаги беден и в неизвестност, а е наближило времето, когато ще основе царството Си. Че омразата на фарисеите и свещениците никога не ще бъде сломена, че Христос ще бъде отхвърлен от народа Си, осъден като измамник и разпнат като злодеец — такава мисъл никога не им беше минавала през ум. Но часът на силите на тъмнината се приближаваше и Христос трябваше да разкрие пред учениците борбата, която Му предстоеше. Мисълта за очакващото изпитание Го натъжаваше.ЖВ 133.11

Дотогава Той се бе въздържал да им загатва нещо за страданията и смъртта Си. В разговора Си с Никодим бе казал: “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14,15). Учениците обаче не бяха чули това, а и да го бяха чули, не биха го разбрали. Но сега те бяха с Исус, слушали бяха Неговите думи и видели Неговите дела.Бяха стигнали дотам, че въпреки скромността Му и опозицията на свещеници и народ можеха заедно с Петър да кажат: “Ти Си Христос, Син на живия Бог!” Сега вече беше настъпило времето да се дръпне завесата, която скриваше бъдещето от погледа им. “Оттогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен.”ЖВ 133.12

Учениците слушаха, онемели от скръб и изумление. Христос бе одобрил признанието на Петър, че Го приема за Божи Син, а сега им казваше, че трябва да пострада и умре. Това изглеждаше тъй непонятно! Петър не можеше да мълчи. Той хвана Учителя си, като че ли искайки да Го предпази от предстоящата гибел, и извика: “Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе!”ЖВ 134.1

Петър обичаше своя Господ, но Исус не го похвали за желанието му да Го защити от страданията. Петровите думи не можеха да бъдат за Исус помощ и утеха в изпитанието, което Го очакваше. Те не бяха в съгласие с Божията благодатна цел към изгубения свят, нито с урока за саможертвата, който Исус бе дошъл да предаде чрез Своя живот. Петър не желаеше да вижда кръст в Христовото дело. Впечатлението от думите му бе тъкмо обратно на онова, което Христос искаше да запечати в умовете на последователите Си, затова Спасителят се принуди да изрече един от най-строгите Си упреци: “Махни се зад Мене, Сатано! Ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.”ЖВ 134.2

Сатана се опитваше да обезсърчи Исус и да Го отклони от мисията Му, а Петър в сляпата си любов се поддаде на изкушението. Автор на тази мисъл бе князът на злото. Негово внушение се криеше зад този импулсивен апел. В пустинята Сатана предлагаше на Христос владичеството на света при условие, че ще се откаже от смирението и жертвата. Сега изкушаваше по същия начин Христовия ученик. Опитваше се да обърне погледа на Петър към земната слава, за да не може да види кръста, към който Исус желаеше да насочи погледа им. Като си послужи с Петър, Сатана пак изкуси Исус. Но Спасителят не му обърна внимание. Мисълта Му бе заета с ученика. Сатана бе застанал между Петър и неговия Учител, за да не се затрогне сърцето на ученика от Христовото унижение за него. Христовите думи бяха отправени не към Петър, а към този, който се опитваше да го отдели от неговия Изкупител: “Махни се зад Мене, Сатано! Не се вмъквай повече между Мене и Моя грешащ служител! Остави Ме да застана лице срещу лице с Петър, за да му открия тайната на Своята любов!”ЖВ 134.3

Труден беше този урок за Петър, урок, който заучаваше бавно — че Христовият път на земята минаваше през агония и унижение. Ученикът се ужасяваше от мисълта да участва със своя Господ в страданията. Но в палещата огнена пещ той щеше да научи благословението от тях. Много време след това, когато неговото енергично тяло бе превито от товара на годините и усилията, той писа: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно; но радвайте се, защото с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава” (1Петрово 4:12,13).ЖВ 134.4

След това Исус обясни на учениците Си, че Неговият себеотрицателен живот бе пример на онова, което техният живот щеше да бъде. Като повика и другите хора, намиращи се наблизо, освен учениците, Той каза: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме последва!” Кръстът бе свързан с властта на Рим. Той бе средството за най-жестоката и унизителна смърт. От големите престъпници се изискваше сами да занесат кръста си до мястото на екзекуцията. Често пъти, когато ги задължаваха да правят това, те се противяха отчаяно, докато ги надвият и инструментът за мъчение бъде поставен върху тях. Но Исус кани последователите Си да вземат кръста и да го носят след Него. За учениците тези думи означаваха, макар и смътно, че ще трябва да се покорят и на най-тежкото унижение — покоряване дори до смърт заради Христос. Думите на Исус не можеха да опишат по-пълно себепредаване. Но всичко това Той бе приел за тях. Исус не счете Небето за желано място, докато те бяха загубени. Напусна небесните дворове за живот в укори и хули и за позорна смърт. Този, Който бе безмерно богат на Небето, стана беден, за да се обогатим ние чрез Неговото осиромашаване. Ние трябва да вървим по пътя, изминат от Него.ЖВ 134.5

Любовта към душите, за които Христос умря, означава разпъване на личното “аз”. Всеки, който става Божие чадо, трябва занапред да се смята за една брънка от спуснатата от небето верига за спасение на света, едно с Христос в Неговия благодатен план, тръгващ заедно с Него да търси и спасява загубеното. Християнинът всякога трябва да има съзнанието, че е посветен на Бога и че чрез характера си трябва да изявява Христос пред света. Самопожертвувателността, съчувствието и любовта, които се изявяваха в Христовия живот, трябва да се виждат и в живота на Божия работник.ЖВ 134.6

“Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене, ще го намери.” Себелюбието е смърт. Никой орган от тялото не може да живее, ако ограничи действията си само около себе си. Сърцето, ако не разпраща кръвта към ръката и главата, скоро ще изгуби силата си. Както нашата кръв, така и Христовата любов се разпраща по всяка част на Неговото тяло — църквата. Ние сме части един от друг. Човекът, който откаже да се предаде на Неговата любов, ще загине. “Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?”ЖВ 134.7

Отвъд беднотата и унижението на сегашния момент Исус посочи на учениците Своето идване в слава, не с великолепието на земен владетел, а със славата на Бога и на небесното войнство. “И тогава — каза Той — ще въздаде всекиму според делата му.” И след това, за да ги окуражи, им даде обещанието: “Има някои от стоящите тука, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Човешкия Син, идещ в царството Си.” Но учениците не разбраха думите Му. Славата изглеждаше много далечна. Очите им гледаха по-близката картина — земния живот на бедност, унижение и страдания. Трябваше ли да изоставят светлите си надежди за царуването на Месия? Не щяха ли да видят своя Господ седнал на Давидовия престол? Възможно ли бе за Христос да води скромен, бездомен, скитнически живот, презрян и отхвърлен и след това убит? Мъка сви сърцата им, защото обичаха своя Господ. Съмнения започнаха да ги безпокоят, защото им се виждаше непонятно Божият Син да бъде подложен на такова жестоко унижение. Те се чудеха защо е нужно Той да отиде доброволно в Ерусалим, за да бъде третиран така, както им каза. Как можеше да се предаде на такава съдба и да ги остави да се лутат в по-голяма тъмнина от тази, в която се бяха лутали, преди да им се бе открил?ЖВ 134.8

В областта на Кесария Филипова Христос бе далеч от Ирод и Каяфа, разсъждаваха учениците. Той нямаше защо да се бои от омразата на евреите или от властта на римляните. Защо да не работи тук, далеч от фарисеите? Защо е необходимо да се излага на смърт? Щом като щеше да умре, как тогава щеше да основе царството Си така здраво, че дори и портите на ада да не могат да му “надделеят”? За учениците това беше цяла мистерия.ЖВ 135.1

Дори и сега вървяха по брега на Галилейското езеро към града, в който всичките им надежди щяха да се разбият. Те не смееха да възразят на Христос, но си говореха тихо, загрижени за неизвестното бъдеще. И във всичките си съмнения все още се надяваха на някакво непредвидено обстоятелство, което би предотвратило заплахата, надвиснала над техния Господ. Така скърбяха и се съмняваха, надяваха се и се страхуваха в продължение на шест дълги, мрачни дни.ЖВ 135.2

44. Истинският знак

46. Той се преобразява