48. “Кой е най-големият?”

Тази глава е основана на Матей 17:22-27, 18:1-20; Марко 9:30-50; Лука 9:46-48.ЖВ 138.10

Като се завърна в Капернаум, Исус не се отправи към добре познатите Му места, където бе поучавал народа, но заедно с учениците Си тихо потърси къщата, която щеше да бъде Негов временен дом. През последния Си престой в Галилея Той имаше за цел да се занимава повече с обучаването на учениците Си, отколкото да работи за народа.ЖВ 138.11

По пътя през Галилея Исус пак се постара да подготви учениците Си за събитията, които Му предстояха. Той им каза, че ще трябва да отиде в Ерусалим, за да бъде убит и след това възкресен. Добави необикновеното и изключително важно изявление, че ще бъде предаден в ръцете на враговете Си. Учениците и сега не разбираха думите Му. Въпреки че изпитваха голяма скръб, в сърцата си хранеха дух на съперничество. Спореха помежду си кой ще е най-големият в царството. Искаха да скрият този спор от Исус, затова не вървяха близо до Него, а изостанаха назад, така че Той бе доста напред, когато влязоха в Капернаум. Исус четеше мислите им и желаеше да им даде някои съвети и наставления. Но за тази цел очакваше време на спокойствие, когато сърцата им ще са предразположени да приемат Неговите думи.ЖВ 139.1

Скоро, след като влязоха в града, събирачът на храмовия данък дойде при Петър с въпроса: “Вашият Учител не плаща ли двете драхми?” Този данък не бе държавен, а религиозна вноска, която всеки евреин трябваше да плаща годишно за издръжката на храма. Да не се плати данък означаваше невярност, а според преценката на равините — грозен грях. Отношението на Спасителя към равинските закони, както и ясните Му изобличения към защитниците на преданията, даваха повод за обвинението, че се стараел да унищожи храмовата служба. Сега враговете Му търсеха причина, за да Го злепоставят. В лицето на събирача на храмовия данък те намериха добър съюзник.ЖВ 139.2

Във въпроса на събирача Петър долови намек, засягащ верността на Христос към храма. Ревнив за честта на своя Господ, той побърза да отговори, че Исус ще плати данъка, без да се допита до Него.ЖВ 139.3

Но Петър схващаше само отчасти намерението на събирача. Имаше някои класи, които бяха освободени от плащането на тази вноска. Във времето на Мойсей, когато левитите бяха определени да се грижат за храмовата служба, не им се даде наследство между народа. Господ каза: ”- левийците нямат дял или наследство между братята си; Господ им е наследство- ” (Второзак. 10:9). В дните на Христос свещениците и левитите все още се смятаха за специално назначени на служба в храма и от тях не се изискваше да плащат годишния данък за издръжката му. Също и пророците не плащаха. С искането Исус да плати храмовия данък равините не признаваха Неговото право на пророк или учител и Го третираха като обикновен мирянин. Неговият отказ да го изплати щеше да се сметне за невярност към храма, а плащането, от друга страна, щеше да оправдае твърдението, че не е пророк.ЖВ 139.4

Само преди малко Петър бе признал Исус за Божи Син. Но сега той пропусна случая да открие характера на своя Господ. С отговора си, че Исус ще плати данъка, всъщност потвърди погрешното мнение за Него, което свещениците и управниците се стараеха да разпространят.ЖВ 139.5

Когато Петър влезе в къщата, Исус не спомена нищо за случилото се, а само запита: “Какво мислиш, Симоне? Земните царе от кои събират данък или налог? От своите ли хора или от чужденците?” Петър отговори: “От чужденците.” Тогава Исус каза: “Като е тъй, своите им са свободни.” Докато народът на една държава плаща данък за издръжката на своя цар, децата на монарха не плащат. По същия начин и Израил, който твърдеше, че е Божи народ, трябваше да поддържа Божията служба, но Исус, Божият Син, не подлежеше на такова задължение. Ако свещениците и левитите бяха освободени от плащането поради връзката си с храма, колко повече бе освободен Той, на Когото храмът бе Бащин дом!ЖВ 139.6

Ако Исус платеше данъка, без да протестира, това би означавало, че признава за справедливо твърдението на фарисеите и сам отрича Своята Божественост. Но макар че намери за добре да изпълни искането, отрече правото, върху което то се основаваше. Начинът, по който се снабди със средства, за да плати вноската, бе доказателство за Неговия Божествен характер. Стана явно, че Той е едно с Бога и не подлежи на данък като обикновен поданик на царството.ЖВ 139.7

”- иди на езерото — каза Исус на Петър, — хвърли въдица и измъкни рибата, която първа се закачи; и като разтвориш устата -, ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мене и за тебе.”ЖВ 139.8

Макар да бе в човешки образ, Исус откри в това чудо Своята слава. Явно бе, Той е, Който заявява чрез Давид: ”- мои са всичките горски зверове и добитъка, който е по хиляди хълмове. Познавам всичките планински птици и полските зверове са в ума Ми. Ако огладнеех, не щях да кажа на тебе, защото Моя е вселената и всичко, що има в нея” (Пс. 50:10-12).ЖВ 139.9

Давайки да се разбере, че не е задължен да плаща данъка, Исус не влезе в спор с евреите, защото те биха изтълкували погрешно думите Му и биха ги използвали срещу Него. А за да не подведе други с отказа да плати данъка, Той направи това, което те нямаха право да искат от Него. Този урок щеше да бъде от голяма полза за учениците Му. Скоро щяха да настъпят забележителни промени в техните отношения към храмовата служба. С този случай Христос ги поучи да не застават без нужда срещу установения ред. Доколкото зависеше от тях, те не биваше да дават повод вярата им да се тълкува неправилно. Макар че християните не бива да жертват нито един принцип на истината, трябва да избягват споровете, когато има възможност за това.ЖВ 139.10

Когато Христос и учениците останаха сами в къщата, докато Петър бе на езерото, Исус повика другите и ги попита: “Какво разисквахте из пътя?” Неговото присъствие, както и запитването, поставиха въпроса в съвсем друга светлина, а не в такава, в каквато го виждаха, докато спореха по пътя. От срам и себеосъждане те мълчаха. Исус им бе говорил, че ще умре заради тях. Сега тяхната егоистична амбиция се открои в болезнен контраст с Неговата несебелюбива любов.ЖВ 139.11

Когато им говореше, че ще бъде убит, а след това ще възкръсне, Исус се стараеше се да подбуди разговор за големия изпит на тяхната вяра. Ако бяха готови да приемат онова, което Той желаеше да им разкрие, биха си спестили дълбоката мъка и отчаянието. В часа на скръбта и разочарованието тези Негови думи биха ги утешили. Но макар да бе говорил много ясно за онова, което Му предстоеше, споменаването само на факта, че скоро ще отиде в Ерусалим, наново запали в тях надеждата, че царството може би ще се основе скоро. Това ги караше да разискват помежду си кои ще заемат най-високите постове. Когато Петър се завърна от езерото, учениците му разказаха за зададения от Спасителя въпрос. Тогава един от тях се осмели и попита Исус: “Кой е по-голям в небесното царство?”ЖВ 140.1

Исус събра учениците около Себе Си и им каза: “Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” Тези думи съдържаха нещо важно, което учениците не можеха да обхванат с умовете си. Те не виждаха онова, което Исус виждаше. Не разбираха естеството на Христовото царство. Тяхното невежество бе привидната причина за споровете им. Истинската причина бе скрита по-дълбоко. Ако им обяснеше естеството на царството, Христос щеше да потуши временно препирнята им, без да се засегне действителната причина. Даже и след като бъдеха напълно осведомени по отношение на Христовото царство, всеки път, когато би станело дума за предимство, трудността пак би се появила. Така след Христовото заминаване църквата можеше да пострада от този дух. Борбата за най-високия пост бе действието на същия онзи дух, който постави началото на великата борба в небесните светове и който стана причина Христос да слезе от небето, за да умре. Исус си представи мислено Луцифер, “сина на зората”, надминаващ по слава всички ангели около Божия престол и най-тясно свързан с Божия Син. Луцифер бе казал: “Ще бъда подобен на Всевишния!” (Исая 14:12,14). Това желание за лично издигане създаде пререкания в небесните дворове и стана причина за прогонването на част от Божиите ангели. Ако Луцифер действително би пожелал да бъде като Всевишния, той никога не би напуснал определеното си място в Небето, защото духът на Всевишния се изявява в несебелюбива служба. Луцифер пожела да има Божията власт, а не Неговия характер. Той искаше да заема най-високото място. Всеки, който се ръководи от неговия дух, върши същото. Тогава отчуждението, разногласието и пререканията са неизбежни. Владичеството е наградата за силните. Царството на Сатана е царство на силата. Всеки смята другия за пречка по пътя към своето издигане или за камък, на който той трябва да стъпи, за да се изкачи по-високо.ЖВ 140.2

Докато Луцифер се стремеше упорито към равенство с Бога, Христос, Възвишеният, “се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Филип. 2:7,8).ЖВ 140.3

Сега, когато на Христос предстоеше кръст, учениците Му бяха завладени от себелюбиви амбиции — принципа на сатанинското царство, така че не можеха да Му съчувстват или да Го разберат, когато им говореше за Своето унижение заради тях.ЖВ 140.4

Исус се опита да поправи злото много внимателно, но сериозно. Той показа кой принцип владее в небесното царство и в какво се състои истинското величие според небесната преценка. Ръководещите се от гордост и имащите склонност към величаене по-скоро мислят за себе си и за наградите, които ще получат, отколкото за това, как да се отплатят на Бога за даровете, получени от Него. За такива няма място в небесното царство, защото са причислени към редовете на Сатана.ЖВ 140.5

Преди славата е смирението. За висок пост пред хората Небето избира този работник, който подобно на Йоан Кръстител заема скромно място пред Бога. Ученикът с характер, подобен на дете, е най-способният работник за Бога. Небесните ангели могат да работят с човек, устремен не към лична прослава, а към спасяване на души, който чувства нужда от Божествена помощ и се моли за нея. На такъв човек Светият Дух ще даде откровения за Христос, които ще крепят и ще издигат душата му. В резултат на близостта с Христос той ще отива направо да работи за загиващите в греховете си. Такъв човек е помазан за своята мисия. Той има успех там, където много от учените и мъдрите биха пропаднали.ЖВ 140.6

Но когато хората се величаят и мислят, че са необходими за успеха на Божия велик план, Господ ги отстранява. Тогава става ясно, че Бог не е зависим от тях. Делото не спира поради тяхното отстраняване, а напредва с още по-голяма сила.ЖВ 140.7

Не бе достатъчно учениците на Исус да бъдат просветени в естеството на Неговото царство. Нуждаеха се от промяна на сърцето, която да ги доведе до хармония с Неговите принципи. Като извика едно малко дете, Исус го постави сред учениците. След това го прегърна нежно и каза: “Ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство.” Простотата, отзивчивостта и доверчивата любов на детето са качествата, които Небето цени. Това са особените черти на истинското величие.ЖВ 140.8

Исус обясни още веднъж на учениците Си, че Неговото царство не се отличава със земно величие и външен показ. Тези различия се забравят при нозете на Исус. Богати и бедни, учени и прости се срещат заедно, без мисъл за каста или светско предимство. Всички се срещат като изкупени с кръв души, еднакво зависими от Този, Който ги е изкупил за Бога.ЖВ 140.9

Искрената, съкрушена душа е скъпа в очите на Бога. Той слага печата Си върху хората не по техния ранг, нито по тяхното богатство или по умственото им величие, а по единството им с Христос. Господ на славата благоволи в кротките и смирените по сърце. “Ти си ми дал и щита на избавлението Си; Твоята десница — казва Давид — ме е поддържала и Твоята благост ме е направила велик” (Пс. 18:35).ЖВ 141.1

“И който приеме едно такова детенце в Мое име — каза Исус, — Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, а Този, Който Ме е пратил.” “Така казва Господ: Небето Ми е престол и земята е Мое подножие- Но пак на този ще погледна, на оня, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми” (Исая 66:1,2).ЖВ 141.2

Думите на Спасителя породиха у учениците чувство на неверие в себе си. В отговора Му никой не бе специално посочен, но Йоан се усъмни дали при един случай е постъпил правилно. По детски изложи въпроса пред Исус: “Учителю, видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име и му забранихме, защото не следваше нас.”ЖВ 141.3

Яков и Йоан бяха помислили, че като забраняват на този човек, защитават честта на своя Господ. Но сега те видяха, че се бяха погрижили за своята чест. Признаха грешката си и приеха порицанието на Исус: “Недейте му запрещава, защото няма никой, който да извърши велико дело в Мое име и да може скоро след това да Ме злослови.” Не трябваше да се отблъскват хора, които се държаха по някакъв начин приятелски към Христос. Имаше много, които бяха дълбоко развълнувани от характера и делото Му, със сърца отворени за вяра в Него. Учениците, неспособни да четат истинските подбуди, трябваше да внимават да не обезкуражават такива души. Когато Исус нямаше да бъде лично между тях и делото щеше да остане в ръцете им, те не трябваше да проявяват дух на фанатизъм и тесногръдие, а да изявяват същото богато съчувствие, каквото виждаха у своя Учител.ЖВ 141.4

Фактът, че някой не се съобразява във всичко с нашите идеи или мнения, не ни оправдава да му забраним да работи за Бога. Христос е великият Учител. Ние нямаме право да съдим или да заповядваме, но всеки смирено да седи при нозете Му и да се учи от Него. Всяка душа, у която Бог е вложил желание, е проводник, чрез който Христос ще открива Своята опрощаваща любов. Колко внимателни трябва да бъдем да не обезсърчим някого от носителите на Божия огън и да не прекъснем лъча, с който Бог иска да огрее света!ЖВ 141.5

Грубото или студено отношение на един ученик към човек, когото Христос привлича, каквато бе постъпката на Йоан, забранил на човека да върши чудеса в Христово име, може да го въведе в пътя на врага и да го погуби. За онзи, който би сторил това, Исус каза: ”- по-добре да се окачи голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето.” И добави: “И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън- И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла” (Марко 9:43-45).ЖВ 141.6

Защо са тези сериозни думи, от които по-силни няма? “Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото.” Трябва ли Неговите ученици да се отнасят с по-малко внимание към душите на съчовеците си, отколкото е показал Сам Бог? Всяка душа е изкупена със скъпа цена. Следователно страшен грях върши онзи, който отклонява една душа от Христос, така че Христовата любов, смирение и смърт да са напразни за нея.ЖВ 141.7

“Горко на света поради съблазните, защото е неизбежно да дойдат съблазните” (Матей 18:7). Светът, вдъхновяван от Сатана, безсъмнено ще се противи на Христовите последователи и ще търси начин да погуби тяхната вяра. Но горко на този, който носи Христовото име, а върши същите неща. Нашият Господ е опозоряван от хора, претендиращи, че Му служат, а всъщност злепоставят характера Му и с това заблуждават другите и ги въвеждат в криви пътища.ЖВ 141.8

Всеки навик или практика, които водят към грях и петнят името Христово, трябва да се отстранят, независимо какво ще струва това. Това, което обезславя Бога, не може да ползва душата. Небесното благословение не може да придружава човек, който нарушава вечните принципи на правдата. А един подхранван грях е достатъчен да изроди характера и да заблуди другите. Щом като сме готови да дадем да ни се отсече ръка или крак, или да ни се извади око, за да се спаси тялото от смърт, колко по-готови трябва да бъдем да премахнем греха, който убива душата!ЖВ 141.9

В обредната служба към всяка жертва се прибавяше сол. Това, както и принасянето на тамян, означаваше, че само Христовата правда може да направи службата приета от Бога. Като имаше предвид тази практика, Спасителят каза: ”- всяка жертва ще се осоли със сол- Имайте сол в себе си и мир имайте помежду си!” Всички, които искат да представят себе си “в жертва жива, света, благоугодна на Бог” (Римл. 12:1), трябва да приемат спасителната сол, правдата на нашия Спасител. Тогава те стават “солта на земята” (Матей 5:13), запазвайки хората от злото така, както солта запазва от развала. Но ако солта стане безсолна, ако има само устно изповядване на благочестието без Христовата любов, ние не ще имаме сила да вършим добро. Животът ни няма да влияе спасително на света. “Вашата енергия и способност да изградите Моето царство — казва Исус — зависят от получаването на Моя Дух. Вие трябва да сте участници в Моята благодат, за да сте ухание от живот в живот. Тогава между вас не ще има съперничество, себелюбие или желание за високи постове. Вие ще притежавате любовта, която не търси своето, а доброто на другия.”ЖВ 141.10

Нека каещият се грешник насочи погледа си върху “Божия Агнец, Който взе върху Си греха на света”. Като гледа Него, той ще се промени. Страхът му ще се превърне в радост и съмненията му — в надежда. Каменното му сърце ще се сломи и ще бликне радост. Вълна от любов ще залее душата му. Христос в него ще бъде извор на вода, която извира за вечен живот. Когато виждаме Исус като човек на скърби и навикнал на печал, работещ за спасението на загубени души, пренебрегнат, презрян, осмиван, изгонван от град в град, докато изпълни мисията Си; когато Го виждаме в Гетсимания, облян в кървава пот, повесен на кръста и умиращ в агония, личното “аз” няма да се самоизтъква. Ако сме свързани с Исус, ние ще се срамуваме от нашата студенина, бездействие или егоизъм. Ще бъдем готови да станем всичко, дори да бъдем и нищо, само и само да вършим служба за Господа от цяло сърце. Ще ни бъде драго да носим кръста след Христос и да понасяме изпитания, укори или гонение заради скъпото Му име.ЖВ 141.11

”- ние, силните, сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си” (Римл. 15:1). Никоя душа, която вярва в Христос, макар вярата — да е слаба и стъпките — колебливи като на малко дете, не трябва да бъде пренебрегвана. С всичко онова, което ни дава предимство пред другите — образование или култура, благородство на характера, християнско възпитание, религиозна опитност, ние сме задължени към по-малко облагодетелстваните и доколкото зависи от нас трябва да им бъдем в услуга. Ако сме силни, трябва да подпираме ръцете на слабите. Славните ангели, които гледат непрестанно лицето на небесния Отец, изпитват удоволствие да служат на Неговите малки чада. Колебливи хора с неприемливи черти на характера са предмет на техните специални грижи. Ангелите присъстват винаги там, където са най-нужни — при тези, които водят тежка борба със себе си и се намират в най-обезсърчаваща обстановка. Христовите верни последователи трябва да вземат участие в такава служба.ЖВ 142.1

Ако един от тези малки бъде победен и извърши неправда спрямо тебе, твой дълг е да се постараеш да го върнеш. Не чакай той да направи първата стъпка за примирение. “Как ви се вижда? — каза Христос. — Ако някой човек има сто овце и едната от тях се заблуди, не оставя ли деветдесетте и девет и не отива ли по бърдата да търси заблудилата се? И като я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудили се. Също така не е по волята на Отца ви, Който е на небесата, да загине ни един от тия малките.”ЖВ 142.2

Кротко, “като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1), идете при съгрешилия и го изобличете насаме. Не го опозорявайте, като разгласите грешката му между другите, нито опозорявайте Христос, като оповестявате на света греха или заблудата на човека, носещ Неговото име. Често пъти е необходимо истината да бъде ясно казана на съгрешилия. Трябва да му се посочи грешката, за да се поправи. Но не бива да го съдите или обвинявате. Не правете опити за себеоправдание. Старайте се да го възвърнете. Душевните рани трябва да се пипат много нежно и внимателно. При такива случаи помага само любовта, произтичаща от голготския Страдалец. Нека братята се изясняват помежду си със състрадателна нежност и със съзнанието, че който спечели ближния си, ще “спаси душа от смърт и ще покрие множество грехове” (Яков 5:20).ЖВ 142.3

Но и тези усилия може да са напразни. Тогава “вземи със себе си още един или двама” — казва Исус. Може би общото влияние ще успее там, където влиянието на един не е успяло. Като не са участници в случката, по-вероятно е те да постъпят безпристрастно, което да придаде авторитет на съвета им.ЖВ 142.4

Ако не послуша и тях, тогава, но не по-рано, въпросът трябва да се представи на цялото общество от вярващи. При такъв случай членовете на църквата като Христови представители трябва да се съединят в молитва и искрено да молят Бога за връщането на съгрешилия. Божият Дух ще заговори чрез Своите служители, а те ще помолят заблудения да се върне при Бога. Под Божието вдъхновение апостол Павел казва: ”- като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога!” (2Кор. 5:20). Който отхвърли това обединено предложение, скъсва връзката, свързваща го с Христос, и се отделя от братството на църквата. След това “нека ти бъде като езичник и митар” — казва Исус. Но той не трябва да се смята за откъснат от Божията милост. Не бива да бъде презиран или пренебрегван от братята си, а да се уговаря с нежност и състрадание като загубена овца, която Христос търси, за да върне в кошарата Си.ЖВ 142.5

Христовите наставления за това, как трябва да се отнасяме със съгрешилите, е по-подробно повторение на наставленията, дадени чрез Мойсей: “Да не мразиш брата си в сърцето си; да изобличиш смело ближния си, та да се не натовариш с греха поради него” (Левит 19:17). Това означава, че ако някой пренебрегва дълга, възложен му от Христос да връща душите, попаднали в заблуда или в грях, той става съучастник в греха. За неправди, които бихме могли да спрем, ние сме еднакво отговорни, като че ли сме ги извършили сами.ЖВ 142.6

Но неправдата трябва да се представи на самия извършител. Не трябва да я правим въпрос на коментарии и критика помежду ни. Даже и след като се открие на църквата, нямаме право да я споменаваме и пред други. Разгласяването на грешките на християните ще бъде само причина за препъване на невярващия свят; а и ние, ако се занимаваме постоянно с тези неща, ще си навредим; защото чрез наблюдение ние се променяме. Докато се стараем да поправим грешката на някой брат, Божият Дух ще ни кара да го закриляме, доколкото това е възможно, от критиката на неговите братя, а още повече от критиката на невярващия свят! И ние самите грешим и имаме нужда от Христовото състрадание и прошка. Затова, както искаме Христос да се отнася към нас, така Той ни моли да се отнасяме и един към друг.ЖВ 142.7

“Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.” Вие действате като небесни посланици, така че резултатите от вашата работа са от вечно значение.ЖВ 142.8

Но ние не трябва да носим сами тази голяма отговорност. Където Христовото слово се приема с искрено сърце, там е и самият Христос. Той присъства не само в църковните събрания, но и навсякъде, където се съберат няколко от учениците Му, колкото и да са малко, в Негово име. “Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.”ЖВ 142.9

Исус казва: “Отца Ми, Който е на небесата”, с което напомня на учениците Си, че докато чрез човешкото Си тяло е свързан с тях, участва в техните изпитания и им съчувства в страданията, чрез Божественото Си естество Той е свързан с престола на Вечния. Чудно уверение! Небесните сили се присъединяват към хората със своето съчувствие и своя труд, за да се спаси загубеното. Цялата небесна сила се присъединява към човешката способност да притегля души при Христос.ЖВ 143.1