ПРИВИЛЕГИЯТА НА МОЛИТВАТА

Бог ни говори чрез природата и чрез Словото Си, чрез Своето Провидение и чрез влиянието на Своя Дух. Но това не е достатъчно ­ и ние трябва да изливаме сърцата си пред Него. За да имаме духовен живот и сила, трябва да имаме действително общуване с нашия небесен Баща. Умовете ни може да са привлечени към Него; може да размишляваме върху Неговите дела, милости, благословения; но това не е общуване в пълния смисъл. Трябва да имаме нещо да Му кажем за нашия действителен живот.ПКХ 33.7

Молитвата е разкриване на сърцето пред Бога като пред Приятел. Не че това е необходимо, за да Му стане известно какво сме ние, но за да ни се даде възможност да приемем Него. Молитвата не довежда Бога долу при нас, но завежда нас горе при Него.ПКХ 34.1

Когато беше на земята, Христос учеше последователите Си как да се молят. Наставляваше ги да представят своите ежедневни нужди пред Бога и да възлагат всичките си грижи на Него. И уверението, което им даде, че молбите им ще бъдат чути, е уверение и за нас.ПКХ 34.2

Сам Исус често се молеше, докато живееше между хората. Спасителят уеднакви Себе Си с нашите нужди и слабости дотам, че сам стана смирен Молител, като търсеше от Своя Баща нови и нови запаси от сили, за да бъде готов да изпълни дълга Си и да понесе изпитанията. Той е нашият пример във всичко. Той е наш брат в слабостите ни, “изкушаван всякак както нас”; но тъй като беше безгрешен, Неговото естество се отвращаваше от злото; Той претърпя борби и душевна агония в един грешен свят. Неговото човешко естество направи молитвата необходимост и привилегия. Той намираше утеха и радост в общуването със Своя Баща. А щом Спасителят на хората, Божият Син, чувстваше необходимост от молитва, колко повече ние ­ слабите, грешни, смъртни същества ­ трябва да почувстваме необходимостта от пламенна, постоянна молитва.ПКХ 34.3

Нашият небесен Баща чака да ни дари с пълнотата на Своето благословение. Наша привилегия е да пием с големи глътки от Извора на безпределната любов. Колко е чудно тогава, че се молим толкова малко. Бог е готов и желае да послуша искрената молитва и на най-скромното от своите деца и все пак се проявява такава неохота от наша страна да изявяваме нуждите си пред Бога. Какво трябва да си мислят небесните ангели за бедните безпомощни и изложени на изкушение човешки същества, след като Божието сърце копнее за тях и е готово да им даде много повече, отколкото могат да поискат или да помислят, а те в същото време се молят така малко и имат толкова малко вяра? За ангелите е удоволствие да се покланят на Бога; те обичат да бъдат близо до Него. За тях общението с небесния Отец е най-висша радост; а децата на този свят, нуждаещи се толкова много от помощта, която само Той може да им даде, изглеждат доволни да живеят и без светлината на Неговия Дух, без общението с Него и без чувството за присъствието Му.ПКХ 34.4

Тъмнината на лукавия обкръжава хората, които пренебрегват молитвата. Пошушнатите от неприятеля изкушения ги прелъгват да съгрешат; и всичко става, защото не се възползват от привилегията, която Бог им е дал чрез молитвата. Защо Божиите синове и дъщери имат толкова малко желание за молитва, след като тя е ключът в ръцете на вярата, който отваря небесната съкровищница, съхраняваща несметните богатства на Всемогъщия? Без непрестанна молитва и усърдно бдение ние сме в опасност да станем небрежни и да се отклоним от правия път. Противникът се стреми постоянно да поставя пречки по пътя към Престола на благодатта, за да не можем чрез сериозна молитва и вяра да получим благодат и сила, с която да се противопоставим на изкушението.ПКХ 34.5

Съществуват известни условия, при които можем да очакваме, че Бог ще чуе нашите молитви и ще ни отговори. Първото от тях е да почувстваме нуждата си от Неговата помощ. Той ни е обещал: “Ще изливам вода на жадния и потоци върху сухата земя” (Исая 44:3). Само тези, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за Бога, могат да бъдат сигурни, че сърцата им ще бъдат препълнени. Сърцето трябва да бъде отворено за влиянието на Духа, иначе Божието благословение не може да бъде получено.ПКХ 34.6

Нашата голяма нужда сама по себе си е аргумент и най-красноречиво говори в наша защита. Но Господ трябва да бъде потърсен, за да извърши тези неща. Той казва: “Искайте и ще ви се даде. И “Този, Който и Своя Син не пожали, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?” (Матей 7:7; Римл. 8:32).ПКХ 34.7

Ако съзираме в сърцето си някакво нечестие, ако сме привързани към някой познат грях, Господ няма да ни послуша; но молитвата на покаяната, съкрушена душа винаги бива приета. Когато всяка съзнателна неправда бъде поправена, можем да вярваме, че Бог ще отговори на нашите молби. Собствените ни заслуги никога не могат да ни препоръчат пред Бога, нито да ни спечелят Неговото благоволение. Само достойнството на Исус е, което ще ни спаси, само Неговата кръв е, Която ще ни очисти. Но въпреки това и ние имаме да извършим едно дело, като се съобразяваме с тези условия.ПКХ 35.1

Друг елемент на победоносната молитва е вярата. “Този, който идва при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава прилежно търсещите Го.” (Евреи 11:6). Исус каза на учениците Си: “Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили и ще ви се сбъдне” (Марк 11:24). Държим ли се тогава за Словото Му?ПКХ 35.2

Това уверение е всеобхватно и безгранично и верен е Този, Който го е обещал. Когато не получим точно тези неща, за които се молим, или пък не ги получим точно във времето, което сме определили, пак трябва да вярваме, че Господ ни чува и че ще отговори на нашите молитви. Ние сме толкова склонни към заблуди и сме така късогледи, че понякога искаме неща, които не биха ни донесли нищо добро. Поради любовта Си към нас нашият небесен Баща отговаря на молитвите ни, като ни дава тъкмо онова, което ще бъде за нашето най-голямо добро ­ онова, което сами бихме пожелали, ако с проницателност, осветена от Бога, бихме могли да видим нещата каквито са в действителност. Когато ни се струва, че на нашите молитви не се отговаря, трябва здраво да се държим за обещанието; защото времето на отговора със сигурност ще дойде и ние ще получим онези благословения, от които се нуждаем най-много. Но да претендираме, че на молитвите ни ще бъде винаги отговаряно точно по желания от нас начин и точно с онова, което ние искаме да получим ­ е дързост. Бог е твърде мъдър, за да сгреши и твърде добър, за да задържи което и да било добро нещо от живеещия праведно. Тогава не се страхувайте да Му се доверите даже ако не виждате незабавния отговор на молитвите си. Разчитайте на Неговото сигурно обещание: “Искайте и ще ви се даде” (Матей 7:75.ПКХ 35.3

Ако преди да имаме необходимата вяра, се съветваме с нашите съмнения и страхове или пък се опитваме да разрешим сами всичко, което не можем да видим ясно, трудностите и объркването само ще нараснат и ще се задълбочат. Но ако дойдем при Бога, чувствайки се безпомощни и зависими, каквито всъщност сме, и със смирена, доверчива вяра изложим нуждите си пред Този, Чието познание е безгранично, Който вижда всичко в своето творение и Който управлява всичко чрез волята и Словото Си, Той може и ще пожелае да откликне на нашия вик и ще направи светлината да изгрее в сърцата ни. Чрез искрена молитва биваме довеждани в общение с безпределния Ум. Може да не притежаваме никакво забележимо доказателство точно в момента, когато лицето на нашия Изкупител се навежда над нас със съчувствие и любов, и все пак това да е така. Може да не чувстваме видимо Неговото докосване, но ръката Му почива върху нас с любов и състрадателна нежност.ПКХ 35.4

Когато идваме да търсим милост и благословение от Бога, трябва да притежаваме в сърцата си дух на любов и прощение. Как можем да се молим: “Прости ни дълговете, КАКТО и ние прощаваме на нашите длъжници” (Матей 6:12), а да съхраняваме непрощаващ дух? Ако очакваме молитвите ни да бъдат чути, трябва и ние да прощаваме на другите по същия начин и в същата степен, в каквато се надяваме да бъдем простени.ПКХ 35.5

Постоянството в молитвата също е издигнато като условие за приемането й от страна на Бога. Трябва постоянно да се молим, ако искаме да растем във вяра и духовен опит. Трябва да бъдем “в молитва постоянни” и да бодърстваме в нея “с благодарност” (Римл. 12:12; Кол. 4:2). Ап. Петър увещава вярващите да бъдат “трезви” и да бдят “в молитва” (1Петрово 4:7). Ап. Павел дава наставлението: “Във всичко с молитва и молба изказвайте прошенията си пред Бога” (Фил. 4:6). “Но вие, възлюблени ­ казва Юда, ­ като се молите в Светия Дух, пазете себе си в Божията любов.” (Юда 20, 21) Постоянната молитва е неразривната връзка на душата с Бога, чрез която живот от Всевишния се влива в нашия живот; а от нас изтичат обратно към Него чистота и святост.ПКХ 35.6

Голяма е необходимостта от прилежна молива; не оставяйте нищо да ви попречи в това отношение. Положете всяко усилие да поддържате връзката между Исус и своята душа открита и безпрепятствена. Стремете се да не пропуснете нито един случай, където ще се произнася молитва. Хората, наистина стремящи се към общение с Бога, ще бъдат видени в молитвеното събрание, верни на своя дълг, със сериозното желание да пожънат всички благословения, които могат да придобият. Те ще използват всяка възможност да поставят себе си там, където биха могли да приемат лъчите на небесната светлина.ПКХ 36.1

Трябва да се молим в семейния кръг; а над всичко друго ­ не трябва да пренебрегваме молитвата насаме; защото това е животът на душата. Не е възможно душата да процъфтява, докато тази молитва се пренебрегва. Само семейната и публичната не са достатъчни. Нека в самота душата да се открие и довери пред изпитващото Божие око. Молитвата насаме трябва да бъде чута само от Бога, Който слуша всяка молба. Ничие любопитно ухо не трябва да споделя бремето е. Насаме душата е свободна от околните влияния, свободна от възбуда и вълнение. Спокойна и в същото време пламенна ­ тя стига до Бога. Сладко и непрестанно ще бъде влиянието, излъчващо се от Този, Който вижда в тайно и Чието ухо е винаги отворено, за да слуша молитвите, излизащи от сърцето. Чрез спокойна проста вяра душата поддържа връзката си с Бога и събира в себе си лъчи от Божествената светлина, които я укрепват и поддържат в борбата със Сатана. Бог е наша сила и крепост.ПКХ 36.2

Молете се насаме, несмущавани от никого в своята стая; и когато излезете, за да вършите ежедневната си работа, нека сърцето ви често се издига в молитва към Бога. Именно така “Енох ходеше по Бога”. Тези мълчаливи молитви се издигат като скъпоценен тамян пред престола на благодатта. Сатана не може да победи човека, чието сърце е укрепено по този начин в Бога.ПКХ 36.3

Няма място или време, което да не е подходящо за принасяне на молитва. Няма нищо, което може да ни попречи да издигаме сърцата си към Бога в дух на сериозна молба. Посред тълпите на улицата, по време на нашите делови занимания можем да изпратим своята молитва към Бога и да искаме Божествено ръководство, подобно на Неемия, когато представи искането си пред цар Артаксеркс. Подходящо място за молитва може да се намери винаги и един разговор с Бога може да бъде проведен независимо от това, къде се намираме. Трябва да държим вратата на сърцето си постоянно отворена и непрекъснато да отправяме поканата Исус да дойде и да пребъдва в душата ни като небесен Гост.ПКХ 36.4

Макар че атмосферата около нас може да е опетнена и покварена, няма защо да дишаме нейната отрова. Напротив ­ можем да живеем в чистата небесна атмосфера. Можем да затворим всяка врата на нечистото въображение и на несвятите мисли, като издигнем душата си в Божието присъствие чрез искрена молитва. Тези, чиито сърца са отворени, за да приемат подкрепата и благословението на Бога, ще се движат в по-свята атмосфера от тази на земята и ще имат постоянно общение с Небето.ПКХ 36.5

Имаме нужда от поясен поглед върху Исус и от по-пълно разбиране за стойността на вечните реалности. Красотата на светостта трябва да изпълва сърцата на Божиите чеда; а за да стане това, трябва да се стремим към Божествено откровение за небесните неща.ПКХ 36.6

Нека душата се издига все по-нагоре и по-нагоре към Бога, за да може Той да е дари дъха на небесната атмосфера. Можем да дойдем толкова близко до Всевишния, че при всяко неочаквано изпитание мислите ни да се обръщат към Него така естествено, както цветето ­ към слънцето.ПКХ 36.7

Представяйте пред Бога своите нужди, своите радости, своите скърби, своите грижи и своите страхове. Няма да Го претоварите; вашето бреме няма да Го затрудни или измори. Този, Който знае броя на космите по главите ви, не е безразличен към нуждите на Своите деца. “Господ е много състрадателен и пълен с нежна милост” (Яков 5:11). Негово любещо сърце се трогва от скърбите ни и даже от самото им изговаряне от наша страна. Донесете при Него всичко, което ви смущава. За Бога нищо не е толкова голямо, че да не може да го понесе, защото Той носи световете, Той управлява всичко във вселената. Нищо, което по какъвто и да било начин засяга нашия мир, не е така незначително за Него, че да не го забележи. Никоя част от житейския ни опит не е толкова тъмна, че да не може да я прочете. Няма положение, колкото и объркано и трудно да е, което Той да не може да разреши. Никаква беда не може да сполети и най-незначителното от Неговите деца, никаква грижа не може да нападне душата, никаква радост не може да ни развесели, никаква искрена молитва не може да се отрони от нечии устни, без Той да ги забележи или да не Го засегнат непосредствено. “Той изцерява съкрушените по сърце и превързва раните им.” (Пс. 147:3) Отношението между Бога и всяка душа е така лично, специално и пълно, като че ли не съществува друг човек на земята, за когото Той да се грижи или за когото да е дал Своя любим Син.ПКХ 36.8

Исус каза: “Ще искате в Мое име: и Аз не ви казвам, че ще помоля Отца Ми за вас; защото Сам Отец ви люби”. “Аз избрах вас... та каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви го даде.” (Йоан 16:26, 27; 15:16) Но да се молиш в името на Исус ­ това означава нещо повече от простото споменаване на това име в началото и в края на една молитва. То означава да се молиш в духа и в мислите на Исус, като в същото време вярваш в Неговите обещания, разчиташ на Неговата благодат и вършиш Неговите дела.ПКХ 37.1

Бог не иска да каже, че някои от нас трябва да станат монаси или отшелници и да се оттеглят от света, за да се посветят на богослужебни дела. Животът ни трябва да бъде като Христовия ­ между “планината на молитвата” и множествата на улицата. Човекът, който не върши нищо, а само се моли, скоро ще спре и да се моли, или пък молитвите му ще се превърнат във формален навик. Щом се отлъчат от обществения живот, щом се отдръпнат от сферата на християнските задължения и носенето на кръста, щом престанат да работят сериозно за своя Учител, Който така сериозно работи за тях, хората вече губят мотивите си за молитва и нямат повод за посвещение. Молитвите им стават лични и егоистични. Те не могат да се молят за нуждите на човечеството или за изграждането на Христовото царство и за сила да работят в него.ПКХ 37.2

Ние претърпяваме голяма загуба, когато занемаряваме привилегията да се събираме заедно, за да се укрепваме и насърчаваме един друг за служба на Бога. Истините на Неговото слово губят в съзнанието ни своята яснота и важност. Сърцата ни престават да бъдат пробуждани и въздигани чрез тяхното освещаващо влияние и ние отпадаме духовно.ПКХ 37.3

В нашето общуване като християни губим много поради липсата на съчувствие един към друг. Човекът, който се затваря в себе си, не изпълнява мисията, поверена му от Бога. Правилното култивиране на способността за общуване ни води към съчувствие спрямо другите и е средство за развитието и укрепването ни в служба на Бога.ПКХ 37.4

Ако християните имаха желание да общуват, да си говорят за Божията любов и за скъпоценните истини на изкуплението, собствените им сърца щяха да бъдат освежавани и те щяха да се ободряват един друг. Можем всеки ден да научаваме по нещо ново за нашия небесен Баща, като придобиваме ежедневно нова опитност в Неговата благодат; тогава ще желаем да говорим за любовта Му; а като правим това, сърцата ни ще се стопят и насърчат. Ако мислехме и говорехме повече за Исус, а по-малко за себе си, щяхме да имаме в много по-голяма степен Неговото присъствие.ПКХ 37.5

Ако само мислехме за Бога толкова често, колкото често изпитваме доказателствата за Неговата грижа към нас, Той винаги щеше да присъства в нашите мисли и за нас би било удоволствие да говорим за Него и да Го възхваляваме. Говорим за временните неща, защото представляват интерес за нас. Говорим за приятелите си, защото ги обичаме; нашите радости и скърби са свързани с тях. А имаме безкрайно по-голяма причина да обичаме Бога много повече от земните си приятели; за нас би трябвало да бъде най-естественото нещо на света да го поставяме на първо място в мислите си и да се занимаваме най-много с Него, да говорим за Неговата доброта и да разказваме за Неговата мощ. Богатите дарби, с които ни е обсипал, нямат за цел да погълнат мислите и любовта ни дотолкова, че да нямаме нищо да Му дадем; те са предназначени постоянно да ни напомнят за Него и да ни свързват чрез връзки на любов и благодарност с нашия небесен Благодетел. Твърде много се занимаваме с нашия нищожен земен живот. Нека отправим погледа си нагоре ­ към отворената врата на небесното светилище; там светлината от Божията слава се отразява в лицето на Христос, Който “е в състояние съвършено да спасява идващите при Бога чрез Него” (Евреи 7:25).ПКХ 37.6

Имаме нужда повече да възхваляваме Бога “за Неговата доброта и за чудесните Му дела към човешките синове” (Пс. 107:8). Нашето упражняване в молитви на посвещение не трябва да се състои само в искане и получаване. Нека не мислим непрекъснато за своите нужди, без изобщо да си спомняме за благата, които получаваме. Никога не се молим премного; напротив ­ твърде скъпернически отдаваме нашата благодарност. Постоянно получаваме Божиите благодатни дарове, а в същото време колко малко изразяваме благодарността и признателността си, колко малко хваления Му отдаваме за онова, което е направил за нас!ПКХ 38.1

В древността Господ заръча на израилтяните, когато се събираха на богослужение: “Да ядете пред Господа, вашия Бог, да ядете и да се веселите и вие, и семействата ви във всичките си начинания и в каквото те е благословил Господ, твоят Бог” (Втор. 12:7). Това, което се прави за слава на Бога, трябва да бъде извършено с радостно настроение, с песни на хвала и благодарност, а не в тъжно и мрачно състояние на духа.ПКХ 38.2

Нашият Бог е нежен, милостив Баща. Не би трябвало да чувстваме службата си за Него като на натъжаващо сърцето, тежко занимание. За теб трябва да е удоволствие да се покланяш на Бога и да вземаш участие в делото Му. Бог не иска Неговите деца, за които е предвидял такова велико изкупление, да се държат, като че ли Той е някакъв строг и взискателен надзирател. Той е техният най-добър Приятел; и когато Му се покланят, Той желае да бъде с тях, за да ги благославя и утешава, като изпълва сърцата им с радост и любов. Господ желае чедата Му да намират утеха в службата си за Него и да изпитват по-скоро удоволствие и радост, отколкото болка и мъка в работата си за Неговото дело. Той желае онези, които идват да Му се покланят, да отнесат със себе си скъпи мисли за Неговата грижа и любов, за да бъдат насърчени и укрепени във всичките занимания и длъжности на ежедневния си живот, та да имат благодат да постъпват честно и вярно във всичко.ПКХ 38.3

Трябва да се събираме при кръста. Христос, и то разпнат ­ това трябва да бъде темата за размишление, за разговор и предмет на нашите най-радостни чувства. Трябва да поддържаме свеж в мисълта си спомена за всяко благословение, получено от Бога, и когато осъзнаем ясно Неговата велика любов, ще пожелаем да поверим всичко в ръката, която бе прикована на кръста за нас.ПКХ 38.4

На крилете на хвалението душата може да се възнася все по-близо и по-близо до небето. Горе в небесните дворове небесните същества се покланят на Бога с песен и музика и затова, когато изразяваме благодарността си към Него, ние се приближаваме до богослужението на небесните множества. “Който принася жертва на хвала, той... прославя” Бога (Пс. 50:23). Нека с благоговейна радост да идваме пред нашия Създател с “благодарност и глас на хвалебна мелодия” (Исая 51:3).ПКХ 38.5