От Ефес Павел предприе друго мисионерско пътуване с надеждата да посети още веднъж местата в Европа, където бе работил по-рано. Забавяйки се известно време в Троада да проповядва Христовото благовестие (по 2 Кор. 2:12), намери някои, които бяха готови да слушат неговата вест - “когато ми се отвори врата в Господнето дело” — заявява той по-късно за работата си на това място. Но колкото и успешни да бяха усилията му в Троада, не можа да остане дълго там. “Грижата за всички църкви” и особено за църквата в Коринт тежеше на сърцето му. В Троада се бе надявал да срещне Тит и да научи от него как са били приети думите на съвет и укор, изпратени до коринтските братя, но остана разочарован. “...духът ми не се успокои — писа той за това си преживяване, — понеже не намерих брата си Тита.” Тогава напусна Троада и премина в Македония, където във Филипи срещна Тимотей.Дa 125.2

В това време на тревога за църквата в Коринт Павел се надяваше на най-доброто. Но понякога дълбока тъга обземаше душата му да не би съветите и увещанията му да бъдат разбрани погрешно. “...плътта ни нямаше никакво спокойствие — писа той по-късно, - но отвсякъде бяхме в утеснение: отвън борби, отвътре страхове. Но Бог, Който утешава смирените, утеши ни с дохождането на Тита.”Дa 125.3

Този верен вестител донесе окуражаващи новини за чудесната промяна, станала сред коринтските вярващи. Мнозина бяха приели наставлението в писмото на Павел и се бяха покаяли за греховете си. Техният живот вече не представляваше упрек за християнството, но оказваше могъщо влияние в полза на практическото благочестие.Дa 125.4

С възторг апостолът изпрати още едно писмо до коринтските вярващи, изразявайки сърдечната си радост за доброто дело, извършило се сред тях. “Защото при все, че ви наскърбих с посланието си, не се разкайвам; ако и да бях се поразкаял...” Когато понякога го измъчваше страх, че думите му ще бъдат презрени, съжаляваше, че беше писал така решително и сурово. “Сега се радвам — продължи той — не за наскърбяването ви, но защото наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже скърбяхте по Бога, та да се не повредите от нас в нищо. Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние...” Покаянието, което се извършва в сърцето под влияние на Божествената благодат, води към признаване и оставяне на греха. Апостолът заявява, че такива са били плодовете в живота на коринтските вярващи. “...какво усърдие породи във вас, какво себеочистване, какво негодувание, какъв страх, какво ожидане, каква ревност, какво мъздовъздаване!”Дa 125.5

Известно време Павел бе носил в душата си товара на отговорността за църквите, товар толкова тежък, че едва можеше да издържи. Фалшивите учители се бяха опитали да унищожат влиянието му сред вярващите и да вмъкнат собствените си учения на мястото на евангелската истина. Объркаността и обезсърчението, които го заобикаляха, се разкриват в думите му: “...отеготихме се чрезмерно вън от силата си, така щото отчаяхме се дори за живота си”.Дa 126.1

Но сега една от причините за безпокойството бе отстранена. При вестта, че писмото е прието от коринтяните, апостолът изказа радостта си с думите: “Благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостивите и Бог на всяка утеха. Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме тия, които се намират в каквато и да била скръб, с утехата, с която и ние се утешаваме от Бога. Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилва чрез Христа. Но, ако ни наскърбяват, това е за вашата утеха и спасение, или ако ни утешават, това е за вашата утеха и спасение, която действа да устоявате в същите страдания, които понасяме и ние. И надеждата ни за вас е твърда, понеже знаем, че както сте участници в страданията, така сте и в утехата”.Дa 126.2

Изразявайки радостта си от тяхното повторно връщане към вярата и порастване в благодатта, Павел приписа на Бога цялата заслуга за преобразяването на сърцата и живота им. “Но благодарение Богу — възкликна той, — Който винаги ни води в победително шествие в Христа и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието на Него; защото пред Бога ние сме Христово благоухание за тия, които се спасяват, и за ония, които погиват”. Беше обичайно в ония дни победилият във войната пълководец да доведе пленници. При такива случаи се определяха носители на тамян и когато армията се връщаше триумфално, благоуханието бе мирис за смърт за пленниците, определени да умрат, и показваше, че времето на екзекуцията им е наближило. Но на пленниците, намерили благоразположение в своите господари, животът биваше пощадяван. За тях благоуханният мирис бе благоухание за живот и показваше, че освобождението им е близко.Дa 126.3

Сега Павел беше изпълнен с вяра и надежда. Почувства, че Сатана няма да триумфира над делото Божие в Коринт и с думи на хвала изля благодарността на сърцето си. Той и неговите сътрудници щяха да отпразнуват своята победа над враговете на Христос и на истината, като подемат с нова жар разпространението на знанието за Спасителя. Подобно на благоухание от тамян евангелието трябваше да бъде разнесено навсякъде по света. За приемащите Христос вестта щеше да бъде благоухание от живот за живот. Но за упоритите в неверието си тя щеше да е благоухание от смърт за смърт.Дa 126.4

Осъзнавайки поразителните мащаби на делото, апостолът възкликна: “И за това дело кой е способен?” Кой е способен да проповядва Христос по такъв начин, че враговете да нямат причина да презират вестителя или вестта му? Павел желаеше да покаже на слушателите си тържествената отговорност на евангелското служене. Само верността в проповядването на Словото, обединена с чист, последователен живот, може да направи усилията на проповедниците да бъдат приети от Бога и полезни за душите. Служителите в наши дни, натоварени със съзнание за обхвата на делото, могат също да възкликнат: “И за това дело кой е способен?”Дa 126.5

Имаше и хора, които бяха обвинили апостола, че във второто писмо се препоръчва сам. Сега той спомена за това, като попита членовете на църквата, дали така са разбрали неговите намерения. “Пак ли започваме да се препоръчваме? — попита. — Или имаме нужда, както някои, от препоръчителни писма до вас или от вас?” Като пътуваха от един град в друг, вярващите носеха със себе си препоръчителни писма от църквата, с която по-рано са били свързани. Но водещите работници, основателите на тези църкви, нямаха нужда от такива препоръки. Самите коринтски вярващи, които бяха обърнати от поклонение на идоли към вяра в евангелието, бяха препоръката, от която Павел се нуждаеше. Приемането на истината и реформацията, извършена в живота им, бе красноречиво доказателство за предаността на неговия труд и за авторитета му да съветва, укорява и увещава като Христов проповедник.Дa 127.1

Павел гледаше на коринтските братя като на свои свидетели. “Вие сте нашето писмо — каза той, — написано в сърцата ни, узнавано и прочитано от всичките човеци, и явявате се, че сте Христово писмо, произлязло чрез нашето служение, написано не с мастило, но с Духа на живия Бог, не на плочи от камък, но на плочи от плът — на сърцето.”Дa 127.2

Обръщането на грешниците към вярата в Христос и тяхното освещаване чрез истината е най-силното доказателство, което може да има един служител, че Бог го е призовал на служба. Доказателството за неговото апостолство е написано в сърцата на новоповярвалите и се засвидетелства от техния обновен живот. В него се изявява Христос — надеждата на славата. Служителят се утвърждава чрез тези печати на своята служба.Дa 127.3

Днес Христовите служители трябва да предават същото свидетелство, както и Коринтската църква бе свидетелство за труда на Павел. Но макар в този век да има много проповедници, съществува голяма нужда от способни, свети служители — мъже, със сърца, пълни с любов към Христос. Гордост, самоувереност, любов към света, критикарство, горчиви чувства, завист са плод, принасян от мнозина, изповядващи Христовата религия. Животът им, в остър контраст с живота на Спасителя, често носи тъжно свидетелство за характера на проповедническия труд на онзи, който ги е обърнал.Дa 127.4

Човекът не може да получи по-велика почит от тази — да бъде приет от Бога като способен служител на евангелието. Но ония, които Господ благославя със сила и с успех в Своето дело, не се хвалят. Те признават, че зависят напълно от Него, осъзнават, че силата им не идва от самите тях. Подобно на Павел те казват: “Не че сме способни от само себе си да съдим за нещо като от нас си, но нашата способност е от Бога, Който ни направи способни като служители на един нов завет”.Дa 127.5

Истинският служител върши делото на Учителя. Той чувства колко е важна неговата работа, осъзнава, че поддържа със света и с църквата такава връзка, каквато поддържаше Христос. Работи неуморно, за да води грешници към по-облагороден, по-висш живот, така че да могат да придобият наградата на победители. Устните му са докоснати с живия въглен от олтара и той издига Исус като единствена надежда на грешника. Онези, които го слушат, знаят, че самият той е привлечен близо до Бога с постоянни, действени молитви. Светият Дух почива върху него, душата му е почувствала животворния небесен огън и е способна да сравнява духовните неща с духовни. Дадена му е сила да събаря крепостите на Сатана. Сърцата биват дълбоко трогвани от начина, по който представя Божията любов и мнозина биват подбудени да попитат: “Какво да сторя, за да се спася?”Дa 127.6

“Затуй, като имаме това служение, както и придобихме милост, не се обезсърчаваме, но се отрекохме от тайни и срамотни дела и не постъпваме лукаво, нито изопачаваме Божието слово, но като изявяваме истината, препоръчваме себе си на съвестта на всеки човек пред Бога. Но ако благовестието, което проповядваме, е покрито, то е покрито за тия, които погиват — за тия, невярващите, чийто ум богът на тоя свят е заслепил, за да ги не озари светлината на славното благовестие на Христа, Който е образ на Бога. (Защото ние не проповядваме себе си, но Христа Исуса като Господ, а себе си като ваши слуги заради Исуса). Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово.”Дa 128.1

Така апостолът възвеличи благодатта и милостта Божии, разкрити в святото доверие, оказано му като служител на Христос. Чрез изобилната Божия милост той и братята му бяха поддържани в трудности, бедствия и опасности. Не бяха съобразили своята вяра и учения с желанията на слушателите си, нито бяха задържали съществените за спасението истини, за да направят учението си по-привлекателно. Те бяха представили истината просто и ясно, молейки се за убеждаване и обръщане на душите, и се бяха опитали да доведат поведението си в хармония със своето учение, така че представяната истина сама да се препоръча пред съвестта на всеки човек.Дa 128.2

“А ние имаме това съкровище — продължи апостолът — в пръстни съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас.” Бог можеше да възвести Своята истина чрез безгрешни ангели, но това не е Неговият план. Той избира човешки същества, хора, обременени с немощи, като средства, които да изпълнят начертаното от Него. Безценното съкровище е сложено в глинени съдове. Неговите благословения трябва да бъдат предадени на света чрез хора. Чрез тях славата Му трябва да изгрее през тъмнината на греха. Чрез служба от любов те трябва да се срещат с грешните и нуждаещите се и да ги водят към кръста. И в цялата си работа трябва да приписват славата, почитта и хвалата на Този, Който е над всички и над всичко.Дa 128.3

Павел, говорейки за своя собствен живот, каза, че като е избирал Христовата служба, не се е ръководил от себелюбиви намерения, защото пътят му е бил изпълнен с тежки изпитания и изкушения. “Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени — писа той; — в недоумение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не оставени; повалени сме, но не погубени. Всякога носим на тялото си убиването на Господа Исуса, за да се яви на тялото ни и животът на Исуса.”Дa 128.4

Павел напомни на братята си, че като Христови вестители той и неговите сътрудници бяха в постоянна опасност. Трудностите, които понасяха, изтощаваха силите им. “Защото ние живите — писа той — винаги сме предавани на смърт за Исуса, за да се яви и животът на Исуса в нашата смъртна плът. Така щото смъртта действа в нас, а животът — във вас.” Физическите страдания от лишения и изпитания изработваха в Христовите служители Исусовата смърт. Но това даваше духовен живот и здраве на коринтяните, които чрез вяра в истината бяха направени съучастници във вечния живот. Ето защо последователите на Исус трябваше да бъдат внимателни да не увеличават с небрежност и безразличие бремето и изпитанията на работниците.Дa 128.5

“А като имаме същия дух на вяра — продължи Павел — според писаното: “Повярвах, затова и говорих”, то и ние, понеже вярваме, затова и говорим”. Тъй като Павел бе напълно уверен в реалността на поверената му истина, нищо не можеше да го принуди да се отнася с Божието слово измамно или да скрива убежденията на душата си. Той не преследваше богатство, почест или удоволствия, съгласявайки се с мненията на света. Постоянната опасност от мъченичество за вярата, която бе проповядвал на коринтяните, не го плашеше, защото знаеше, че Този, Който бе умрял и възкръснал отново, щеше да го вдигне от гроба и да го представи пред Отца.Дa 128.6

“Защото всичко това е заради вас, тъй щото благодатта, увеличена чрез мнозината, които са я получили, да умножи благодарението за Божията слава.” Апостолът проповядваше евангелието не за да възвеличи себе си. Надеждата за спасение на души го водеше да предаде живота си на това дело. Тя го държеше да продължи работата си, макар и сред заплашващите го опасности и истински страдания.Дa 129.1

“Затова — заяви Павел — ние не се обезсърчаваме. Но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява.” Той чувстваше силата на врага, но въпреки че физическата му сила отпадаше, вярно и неотклонно изявяваше Христовото евангелие. Облякъл Божието всеоръжие, този герой на кръста си пробиваше път през конфликтите. Окуражителният му глас звучеше победно в битката. Съзерцавайки наградата на верните, апостолът възкликна победно: “Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас, които не гледаме на видимите, но на невидимите; защото видимите са временни, а невидимите вечни”. Дa 129.2

Много сериозен и трогателен е апелът му християнските братя да преценят отново безподобната любов на своя Изкупител. “Защото знаете благодатта на нашия Господ Исус Христос, че богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия.” “Вие знаете от какви висини се наведе Той, дълбочината на смирението, до която слезе. Тръгнал веднъж по пътеката на себеотричането и саможертвата, Той не се дръпна назад, докато не даде и живота Си. За Него нямаше почивка между трона и кръста.”Дa 129.3

Точка след точка изреди Павел, за да може ония, които прочетат посланието, да разберат напълно чудното благоволение на Спасителя към тях. Представяйки Христос такъв, какъвто беше — равен с Бога, Който получаваше почитта на ангелите, апостолът проследи пътя Му до най-ниските дълбочини на унижението. Бе убеден, че ако те можеха да осъзнаят удивителната жертва, направена от величието на небето, щяха да изоставят всяко самолюбие в живота си. Показа как Божият Син бе оставил Своята слава, доброволно се бе подложил на условията на човешкото естество и тогава Се бе смирил като слуга, послушен до смърт, “даже смърт на кръст” (Фил. 2:8), за да може да издигне падналия човек от деградация към надежда, към радост и към небето.Дa 129.4

Когато изучаваме Божествения характер в светлината на кръста, виждаме милост, доброта и прощение, смесени със справедливост и правда. Виждаме на трона Един, носещ на ръцете, на краката и на тялото Си белезите на страданието, което изтърпя, за да помири човека с Бога. Виждаме Отца — безкрайния, обитаващ в непристъпна светлина, но такъв, който ни приема при Себе Си чрез заслугите на Сина Си. Облакът на отмъщението, което заплашва с нещастие и отчаяние, в светлината, отразена от кръста, разкрива Божието слово: “Живей, грешнико, живей! Вие, каещи се, вярващи души, живейте! Аз платих откупа.”Дa 129.5

Размишлявайки за Христос ние стоим на брега на една безмерна любов. Опитваме се да я определим с думи, но езикът ни е беден. Като помислим за Неговия живот на земята и жертвата Му за нас, за делото Му в небето като наш застъпник и за жилищата, които е приготвил за всички, които Го обичат, можем само да възкликнем: “О, каква височина и дълбочина на Христовата любов!” “В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като омилостивение за греховете ни.” “Вижте каква любов е дал нам Отец — да се наречем Божии чада” (1 Йоан 4:10; 3:1).Дa 129.6

Тази любов, този свещен огън гори на сърдечния олтар на всеки истински ученик. На земята Божията любов бе разкрита чрез Христос. Тук Неговите чада трябва да я отразяват чрез безукорен живот. Така при кръста ще бъдат доведени грешници, за да видят Божия Агнец.Дa 130.1

30— ПРИЗОВАНИ КЪМ ПО-ВИСОКА ЦЕЛ

32— ЩЕДРА ЦЪРКВА