Глава 27—КОЙ Е МОЯТ БЛИЖЕН?

(Лука 10:25-37)

Въпросът Кой е моят ближен предизвиква безкрайни препирни сред евреите. Те нямат ни най-малки колебания по отношение на езичниците и самаряните. За тях това са чужденци и врагове. Но как може да се прави разлика между народа на собствената им нация и между различните класи на обществото? Кого трябва да смятат за свой ближен свещениците, равините, старейшините? Прекарваха живота си в серия от церемонии, за да очистят себе си. Допирът им с невежата и безгрижна тълпа - поучават те - би им причинил оскверняване, чието премахване им струва изнурителни усилия. Трябва ли да приемат и “нечистите” като ближни? ПХ 181.1

На този въпрос Христос отговаря в притчата за добрия самарянин. Той показва, че наш ближен не е само някой от църквата, към която принадлежим. Това няма отношение към расово или класово различие или разлика в цвета на кожата. Наш ближен е всеки човек, нуждаещ се от помощта ни. Всяка наранена и смазана от противника душа е наш ближен. Наш ближен е и всеки, който е Божия собственост. ПХ 181.2

Притчата за добрия самарянин е предизвикана от въпрос, зададен на Христос от един законник. Когато Спасителят поучава, “някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да направя, за да наследя вечен живот?”. Фарисеите внушават този въпрос на законника с надеждата да впримчат Христос чрез думите Му. Сега нетърпеливо очакват Неговия отговор. Но Спасителят не започва спор. Той иска отговор от самия питащ: “Какво е писано в закона? - пита Той. - Как четеш?” Освен всичко друго евреите обвиняват Исус, че гледа леко на закона, даден на Синай, но Той поставя въпроса за спасението в зависимост от пазенето на Божиите заповеди. ПХ 181.3

3аконникът казва: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с всичкия си ум и ближния си, както себе си”. “Право си отговорил — му отвръща Христос - това стори и ще живееш.” ПХ 181.4

3аконникът не е удовлетворен от позицията и поведението на фарисеите. Той изследва писанията с желание да научи действителното им значение и има жив интерес по въпроса. Ето защо съвсем искрено пита какво да прави. В отговора си за изискванията на закона Христос не използва множеството церемонии и обреди. Върху тях не поставя акцент, а представя двата велики принципа, на които се крепят целият закон и пророците. Одобрението на Спасителя за този отговор го поставя в изгодна позиция спрямо равините. Те не могат да го осъдят за онова, което е изявено от един тълкувател на закона. ПХ 181.5

“Стори това и ще живееш”, казва Христос. В Своето поучение Спасителят винаги представяше закона като божествено цяло, показвайки, че е невъзможно да се пази някое предписание от него, а да се нарушава друго, защото в основата му е заложен един и същи принцип. Послушанието на човека спрямо целия закон ще реши неговата участ.ПХ 181.6

Христос знае, че никой не може да се покорява на закона със собствени сили. Той желае да доведе законниците до по-дълбоко изследване и по-проникновено разбиране на Писанията, за да се научат да познават истината. Само чрез приемането на добродетелта и благодатта на Христос можем да изпълняваме закона. Вярата в изкуплението от греха прави падналия човек способен да обича Бога с цялото си сърце и ближния - като себе си. ПХ 182.1

Законникът знае, че не е опазил нито първите четири, нито последните шест заповеди. Пронизващите Христови думи го убеждават в неговия грях, но вместо да го изповяда, се опитва да го извини. Стреми се много повече да покаже колко трудно е изпълнението на заповедта, отколкото да признае истината. Така се надява да отстрани осъждането и да се оправдае в очите на хората. Думите на Спасителя му показват, че въпросът е ненужен, щом сам е способен да си отговори на него. Въпреки това той задава пореден въпрос: “Кой е моят ближен?”. ПХ 182.2

Христос пак не приема да бъде въвлечен в спор. Отговаря, разказвайки един случай, споменът за който е пресен в умовете на слушателите Му. “Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон. И налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха, и отидоха си, като го оставиха полумъртъв.” ПХ 182.3

В странстването си от Ерусалим до Ерихон пътникът трябва да прекоси част от юдейската пустиня. Пътят води надолу в дива, скалиста клисура, гъмжаща от разбойници, и често стават сцени на насилие. Там се намира и мястото, където пътникът е нападнат, ограбен и изоставен полумъртъв край пътя. Докато лежи така, по пътя минава свещеник; вижда ранения и примрял човек да лежи облян в собствената си кръв; но го оставя, без да му окаже никаква помощ. Той “си замина отсрещната страна”. Тогава се появява левит. Обзет от любопитство към случилото се, той спира и поглежда пострадалия. Знае задължението си, но то е неприятно. Колко съжалява, че минава по този път и че среща нещастника. Бързо обаче стига до решението, че случаят не го засяга и също “си замина отсрещната страна”. ПХ 182.4

Но един самарянин, който минава оттам, вижда пострадалия и извършва дело, несторено от другите. С нежност и състрадание той подкрепя човек. “Като го видя, смили се, приближи се и превърза раните му, като изливаше на тях масло и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една гостилница и се погрижи за него. И на следния ден извади два динара и ги даде на гостилничаря и рече: Погрижи се за него; и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя”. За него извършеното не е по-приятно, отколкото за свещеника и левита, но с думи и дела потвърждава, че е в хармония с Бога. ПХ 182.5

Разказвайки тази притча, Христос представя принципите на закона по пряк, завладяващ начин. С нея показва на слушателите Си, че пренебрегват приложението им. Думите Му са толкова ясни и прями, че слушателите нямат възможност за укор. В поучението законникът не намира нищо, което да критикува. Предразсъдъците му към Христос се разсейват, но не успява да превъзмогне достатъчно първоначалната си национална неприязън, за да признае благородството на самарянина. Когато Исус пита: “Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците”, той отговаря: “Онзи, който му показа милост”. ПХ 182.6

“Иди - казва му Исус - и ти прави също така.” Показвай същото нежно състрадание към бедстващите. Така ще дадеш потвърждение, че спазваш целия закон. ПХ 183.1

Голямата разлика между евреите и самаряните е религиозното несъгласие относно същността на истинското поклонение. Фарисеите не виждат нищо добро в самаряните и сипят най-ожесточени обвинения срещу тях. Взаимната неприязън между евреи и самаряни е толкова силна, че на самарянката й е странно, когато Христос иска от нея вода. ,Как Ти - казва тя, - Който си юдеин, искаш вода от мене, която съм самарянка?” “Защото - допълва евангелистът - юдеите не се сношават със самаряните” (Йоан 4:9). Когато евреите са изпълнени с такава убийствена омраза срещу Христос, че се надигат в храма, за да Го убият с камъни, те не могат по-силно да изразят презрението си, освен с думите: “Не казваме ли ние право, че си самарянин и имаш бяс?” (Йоан 8:48). Въпреки това и свещеникът, и левитът пренебрегват самото дело, което Господ им е възложил, оставяйки ненавиждан и презрян от тях самарянин да окаже помощ на техен сънародник. ПХ 183.2

Самарянинът изпълнява заповедта “Да възлюбиш ближния си както себе си” и с това показва, че е по-справедлив от онези, които го осъждат. С риск за живота си се отнася към наранения човек като към свой брат. Този самарянин представлява Христос. Нашият Спасител показва към нас любов, много по-различна от човешката. Когато сме били наранени и примрели, Той се е смилявал за нас. Не минава на отсрещната страна и не ни оставя да умрем безпомощни и в безнадеждност. Не остава в щастливия Си свят дом, където е заобиколен от обичта на цялото небесно множество. Щом съзира скръбната ни неволя, заема нашето положение и отъждествява интересите Си с тези на човечеството. Той умира, за да спаси враговете Си. Моли Се за Своите убийци. Посочвайки собствения Си пример, казва на последователите Си: “Това ви заповядвам: да се любите един друг, както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго” (Йоан 15:17; 13:34). ПХ 183.3

Свещеникът и левитът отиват на поклонение в храма, за да участват в службите, определени от самия Бог. Да се участва в това служене е голяма и висша привилегия. Ссвещеникът и левитът чувстват, че след като са почетени така, за тях ще бъде унизително да помогнат на някакъв непознат страдалец край пътя. Така те пренебрегват особената възможност, която Бог им предлага като Негови сътрудници, за да бъдат благословение за своя брат. ПХ 183.4

Мнозина днес правят подобна грешка. Те разделят задълженията си в две различни групи. Едната обхваща големите неща, които се изискват от Божия закон; другата група е съставена от така наречените малки неща, в които се пренебрегва заповедта “Да възлюбиш ближния си, както себе си”. Действията им се принизяват до приумица, въпрос на склонност или подтик. Така характерът се разваля, а религията на Христос се представя изопачено.ПХ 183.5

Някои си мислят, че достойнството им ще се накърни, ако съдействат на страдащото човечество. Мнозина гледат с безразличие и презрение на тези, които са разрушили храма на душата си. Други пренебрегват бедните, от лични съображения. Смятат, че работят в Христовото дело и че сътрудничат в едно похвално начинание. Имат чувството, че извършват нещо велико и не могат да спрат, за да се запознаят с нуждите на нещастните и наскърбените. Под предлог, че желаят напредък на тяхното въображаемо голямо дело, те са в състояние дори да потискат бедните - да ги изправят пред тежки и мъчителни обстоятелства, да ги лишават от техните права или да пренебрегват нуждите им. Мислят, че са оправдани да действат така, понеже работят за напредъка на Христовото дело. Мнозина оставят брат или ближен без помощ в мъчителни за него моменти. Тъй като подобни хора твърдят, че са християни, той може да бъде подведен и да си мисли, че с хладното си себелюбие му представят Христос. И понеже изповядващите се за Господни служители не Му сътрудничат, Божията любов, която трябва да преминава чрез тях към братята им, до голяма степен остава скрита. Така се осуетява значителен прилив на възхвала и благодарност от човешки сърца и устни към Бога. Господ се ограбва откъм дължимата на святото Му име слава. Ограбва се откъм души, за които Христос е умрял, души, които Той копнее да доведе в Своето царство, за да живеят в Неговото присъствие през безкрайни векове. ПХ 184.1

Чрез нашата дейност Божията истина трябва да влияе силно върху света, но влиянието й е малко. Голи претенции за религиозност колкото искаш, но без тежест. Можем да твърдим, че сме Христови последователи, да претендираме, че знаем всяка истина в Божието слово, но ако във всекидневието вярата ни не премине в дела, едва ли ближният ни ще стане по-добър. Не сме ли на дело християни, изповядването ни може да е високо до небето, но то няма да спаси нито нас самите, нито братята ни. Праведният пример ще облагодетелства света много повече от всичките ни претенции взети заедно. На Христовата кауза може да се служи чрез несебелюбива активност. Каузата Му е каузата на угнетените и бедните. В сърцата на изповядващите се за Христови последователи трябва да се всели нежното Му съчувствие - една по-дълбока любов към онези, които Той е ценял толкова, че да даде собствения Си живот за спасението им. Тези души са скъпоценни, безкрайно по-ценни от какъвто и да е друг поднесен Му принос. Докато пренебрегваме нуждаещите се или отвръщаме чужденеца от правото му, служенето ни няма да получи Неговото одобрение, колкото и енергия да употребяваме в каквото и да е видимо голямо дело. ПХ 184.2

Освещението на душата чрез действието на Светия Дух е присаждането на Христовото естество в човешкото. Религията на евангелието - това е Христос в живота, това е един жив, действен принцип. Тя е Христовата благодат, разкрита в характера и действаща чрез делата. Принципите на евангелието обхващат всяка част от практическия живот. Всяка насока на християнския опит и дейност трябва да бъдат проява на Христовия живот. ПХ 184.3

Любовта е основа на благочестието. Каквото и да е изповядването, никой не може да има любов към Бога ако няма себеотрицателна любов към братята си. Нека помним, че никога няма да притежаваме този дух, като “се опитваме” да обичаме другите. На сърцето е нужна Христовата любов. Разтопено ли е себелюбието в Христос, любовта избликва спонтанно. Целостта на християнския характер се постига, когато подтикът да помогнем и да сме благословение за други извира отвътре постоянно, когато небесната слънчева светлина изпълва сърцето и се разкрива в изражението. ПХ 184.4

Не е възможно сърце, в което пребивава Христос, да е лишено от любов. Ако обичаме Бога, защото Той първи ни е възлюбил, ще обичаме всички, за които е умрял. Не можем да влезем в допир с божественото, без да се докоснем до човешкото; защото в Този, Който седи на престола на вселената, са съчетани божественото и човешкото. Свързани ли сме с Христос, чрез златните халки от веригата на любовта сме свързани и с братята си. Тогава в нашия живот ще се проявяват Божието съчувствие и състрадание. Няма да чакаме нуждаещите се и нещастните да бъдат доведени при нас. Няма да е необходимо да бъдем умолявани да съчувстваме на злочестията на другите. За нас ще е естествено да съдействаме на нуждаещите се и страдащите, както е естествено за Христос, когато ходи от място на място, за да върши добро. ПХ 185.1

Навсякъде, където се проявява на любов и съчувствие, където човек успява да бъде за благословение и въздигане на другите, се разкрива действието на Божия Свети Дух. В дълбините на езичеството хора, които не са познавали писания Божи закон и дори никога не са чували Христовото име, са добри към Неговите служители, закриляйки ги с риск за собствения си живот. Техните действия показват действието на Божията сила. Светият Дух присажда Христовата благодат в сърцето на дивака, съживявайки съчувствието му, противно на неговото естество и възпитание. “Истинската светлина, която осветлява всеки човек, идеше на света” (Йоан 1:9). Тя просвещава душата му и спазва ли я, ще направлява стъпките му към Божието царство. ПХ 185.2

Славата на небето е във възвисяването на падналите, в утешаването на отчаяните. Навсякъде, където пребивава в човешките сърца, Христос се разкрива по същия начин. Там, където се осъществява на дело, християнската религия ще бъде благословение. Действа ли някъде, има просветление. ПХ 185.3

Бог не зачита никакви национални, расови или кастови различия. Той е Създателят на целия човешки род. По сътворение всички хора са от едно семейство и всички са едно чрез изкуплението. Христос идва да събори всяка стена на разделение, да разтвори всяко отделение на храма, та всяка душа да може да има свободен достъп до Бога. Неговата любов е толкова широка, толкова дълбока, толкова пълна, че прониква навсякъде. Измъква от сатанинския обръч клетите заблудени от неговите измами души и ги поставя в обсега на Божия престол - престола, обграден от дъгата на обещанието. ПХ 185.4

В Христос няма нито евреи, нито гърци, нито свободни, нито роби. Всички са сближени чрез скъпоценната Му кръв (Гал. 3:28; Ефес. 2:13). ПХ 185.5

Каквито и да са различията в религиозното вярване, викът на страдащото човечество трябва да бъде чут и да му се откликне. Където съществува враждебност поради религиозни различия, може да се извърши голямо добро чрез лично служене. Любящата активност ще срути предразсъдъка и ще спечели човешки души за Бога. ПХ 185.6

Трябва да предусещаме тъгите, трудностите, скърбите на другите. Трябва да участваме в радостите и грижите и на известен и на нуждаещ се, и на богат и на беден. “Даром сте приели - казва Христос, - даром давайте” (Мат. 10:8). Всички около нас са клети, измъчени души, нуждаещи се от съчувствие и подкрепа. Има вдовици, които се нуждаят от съчувствие и подкрепа. Има сираци, за които Христос заръчва на последователите Си да ги приемат като дълг от Бога. Твърде често ги отминаваме с пренебрежение. Може да са дрипави, недодялани и непривлекателни във всяко отношение, но те са Божия собственост. Купени са с цена и са така скъпоценни в Неговите очи, както сме и ние. Те са членове на голямото Божие семейство и християните, като Негови настойници, са отговорни за тях. “Техните души - казва Той - ще изискам от твоята ръка.” ПХ 186.1

Грехът е най-голямата от всички злини и ние сме длъжни да съчувстваме и помагаме на грешника. Но не до всички може да се стигне по един и същи начин. Мнозина крият душевния си глад. Такива очакват великодушно да им се помогне с нежна дума или с приветлив поздрав. Други са в голяма нужда, но не го знаят. Те не осъзнават ужасната слабост на душата. Мнозина така са затънали в грях, че са загубили усета си за вечните реалности, загубили са Божието подобие и едва ли знаят дали имат души за спасяване или не. Те нямат нито вяра в Бога, нито доверие в човека. До доста от тях може да се стигне само чрез дела на безкористна доброта. Първо трябва да бъдат задоволени техните физически нужди. Трябва да бъдат нахранени, лекувани и облечени. Когато видят потвърждението за несебелюбивата ни любов, за тях ще бъде по-лесно да повярват в Христовата любов. ПХ 186.2

Някои грешат и усещат срама и глупостта си. Те се вторачват в собствените си грешки и заблуди, докато стигнат почти до отчаяние. Не трябва да пренебрегваме тези души. Когато човек трябва да плува срещу течението, цялата му сила го влече назад. Нека тогава се протегне към него подпомагаща ръка, както Христос подава ръка на потъващия Петър. Нека тогава му кажем обнадеждаващи думи, които да създадат доверие и да събудят любов. ПХ 186.3

Твоят духовно болен брат се нуждае от теб, както ти самият си се нуждаел от обичта на друг. Той се нуждае от нечии опит, който е бил точно толкова слаб колкото него, някой, можещ да му съчувства и да му помогне. Познанието на собствената ни слабост трябва да ни подтикне да помагаме на други в горчивите им неволи. ПХ 186.4

Никога не трябва да минаваме покрай някоя страдаща душа, без да се постараем да споделим с нея утехата, с която Бог ни е утешил. Другаруването с Христос, личният контакт с живия Спасител са средствата, помагащи на ума, сърцето и душата да триумфират над низшето естество. Разкажи на странника за Всемогъщата ръка, която ще го въздигне, за безкрайната човечност, която изпълва Христос и която му съчувства. Не е достатъчно за него да вярва в закона и валидността му - неща безчувствени, неможещи никога да чуят вика за помощ. Човекът се нуждае да улови топла ръка, да уповава в сърце, изпълнено с нежност. Накарайте мисълта му да се спре на идеята за постоянното Божие присъствие край него, винаги следващо го със съчувствена любов. Помолете го да мисли за Бащиното сърце, винаги наскърбяващо се от греха, за все още протегнатата Бащина ръка, за Бащиния глас, който казва: “Нека се хване за силата Ми, за да се примири с Мене, да, нека се примири с Мене” (Ис. 27:5).ПХ 186.5

Заемете ли се с това дело, значи имате другари, невидими за човешките очи. Небесни ангели са край самарянина, който се грижи за ранения странник. Ангели от небесните дворове застават до всички, изпълняващи Божията воля в подкрепа на братята си. Имате и съдействието на самия Христос. Той е Възобновителят и щом делото ви е под Негов надзор, можете да очаквате големи резултати. ПХ 187.1

От верността ви към това дело зависи не само благоуспяването на другите, но и собствената ви вечна участ. Христос търси да възвиси всички, които жадуват да общуват с Него, та да можем да сме едно с Него, както Той е едно с Отец. Позволява ни да влезем в контакт със страданието и бедствието, за да ни изведе от нашето себелюбие. Стреми се да развие в нас качествата на Своя характер - състрадание, нежност и любов. Приемайки това съдействие, влизаме в Неговото училище, където ще бъдем приготвени за небесните дворове. Отхвърлим ли Го, отхвърляме Неговите наставления и се осъждаме на вечна раздяла с присъствието Му. ПХ 187.2

“Ако пазиш наредбите Ми - заявява Господ, - ще ти дам свободен достъп между стоящите тук” - дори сред ангелите, които обкръжават престола Му (Зах. 3:7). Чрез сътрудничество с небесните същества в делото им на земята се приготвяме за тяхното приятелство в небето. “Служебни духове, изпращани да слугуват на ония, които ще наследят спасение” (Евр. 1 :14), ангели в небето ще посрещнат живелите на земята “не да им служат, но да послужат” (Мат. 20:28). В това благословено общуване ние, за наша вечна радост, ще научим какво съдържа въпросът: Кой е моят ближен. ПХ 187.3