Епизод 16—Първитѣ американски колонисти.

Английскитѣ реформатори, макаръ да отхвърляха учението на романизма, все пакъ, бѣха задържали много отъ формитѣ на неговото богослужение. Макаръ авторитетътъ и вѣрата на Римъ да бѣха отречени, но много отъ неговитѣ обичаи и церемонии се запазваха и въ богослужението на англиканската черква. Настояваше се, че тѣзи въпроси нѣматъ нищо общо съ съвѣстьта ; макаръ тѣ да не бѣха заповѣдани въ Писанието, и следователно да не бѣха съществени, считаше се, че като не бѣха забранени, те не бѣха и опасни. Увѣряваха, че спазването имъ имаше за цель да намали пропастьта, която отдѣляше реформиранитѣ черкви отъ Римъ, и че тъй биха насърдчили приемането на реформата и отъ романиститѣ.BC 234.1

За консерваторитѣ и тѣзи, които клонѣха къмъ отстѫпки, аргументитѣ изглеждаха логични. Но имаше друга класа, която не разсѫждаваше така. Фактътъ, че тѣзи обичаи “искаха да сложатъ мостъ надъ пропастьта между Римъ и реформацията” (Martyn, Vol. V, p. 22), бѣше въ тѣхнитѣ очи убедителна причина, за да не ги приематъ. Тѣ гледаха на тѣхъ като на робски знаци, отъ които тѣ бѣха избавени и къмъ които нѣмаха никакво намѣрение да се връщатъ. Тѣ заключаваха, че въ словото Си Богъ е установилъ правилата, необходими за богослужение, и че хората не могатъ произволно да прибавятъ или да отнематъ нѣщо отъ тѣхъ. Началото на голѣмия упадъкъ бѣше въ търсене допълнение на Божия авторитетъ съ този на черквата. Римъ бѣше започналъ съ запрещаване това, което Богъ не бѣше забранилъ, и бѣше свършилъ съ забраняване това, което Той бѣше изрично заповѣдалъ.BC 234.2

Много хора желаеха горещо да се повърнатъ къмъ чистотата и простотата, които отличаваха първата църква. Тѣ виждаха въ многото обичаи на английската черква признаци на идолопоклонство и не можеха да взематъ съ чиста съвѣсть участие на нейното богослужение. Отъ своя страна черквата, подпомогната отъ гражданската власть, не позволяваше никакво разногласие спрямо нейнитѣ форми. Посе- щението на нейнитѣ служби се изискваше чрезъ законъ, а неофициални събрания за религиозно богослужение бѣха забранени подъ страхъ на наказание съ затворъ, изгнание или смърть.BC 234.3

Въ началото на седемнадесетото столѣтие монархътъ, току-що възкачилъ се на английския престолъ, заяви решението си да принуди пуританитѣ “да се приспособяватъ съ другитѣ или. . . да ги изгони отъ страната, а даже да имъ стори и нѣщо по-лошо”.BC 235.1

Преследвани, малтретирани, затваряни, тѣ не можеха да видятъ въ бѫдещето никакво обещание за по-добри дни и мнозина бѣха убедени, че за онѣзи, които искатъ да служатъ на Бога съобразно съвѣстьта си, ,Англия престава завинаги да е обитаемо мѣсто”. (Rancroft, “History of the United States of Amerika”, Part I, ch. 12, par. 6.) Нѣкой отъ тѣхъ се решиха, най-сетне, да потърсятъ убѣжище въ Холандия. Спирани чрезъ мѫчнотии, чрезъ материални загуби, престояване въ затворъ, потери и измѣни, тѣхното настойчиво постоянство се увѣнча съ успѣхъ, и тѣ намѣриха прибѣжище върху гостолюбивитѣ брѣгове на Нидерландската република.BC 235.2

Въ бѣгството см тѣ бѣха изоставили своитѣ кѫщи, имоти и срѣдства за сѫществувание. Тѣ бѣха чужденци въ чужда земя, непознавайки нито езика, нито обичаитѣ й. Тѣ трѣбваше да търсятъ нови и непознати професии, за да изкарватъ хлѣба си. Мѫже въ напреднала възрасть, които бѣха прекарали живота си въ обработване на почвата, се намѣриха заставени да учатъ занаяти, но тѣ приеха това положение безропотно. Макаръ често да биваха притѣснявани отъ бѣднотия, тѣ благодарѣха на Бога за благословението, което, все пакъ, още имъ се даваше, и биваха радостни въ спокойното духовно общежитие. “Тѣ знаеха, че сѫ странници и не гледаха много на тѣзи нѣша ; издигайки очитѣ си къмъ небето, най-скѫпото имъ отечество, тѣ се успокояваха”.BC 235.3

Всрѣдъ изгнаничество и трудности любовьта и вѣрата имъ се усилваха. Тѣ се уповаваха на Божиитѣ обещания, и Богъ не ги остави въ време на нужда. Неговитѣ ангели бѣха на страната имъ, за да ги окуражатъ и да ги подкрепятъ. И когато Божията рѫка изглеждаше, че имъ сочи презъ морето една друга страна, където тѣ биха могли да си основатъ държава и да оставятъ на децата си скъпото наследство на религиозна свобода, тѣ се впуснаха напредъ, безъ да трепнатъ, по пѫтя, който Провидението имъ показваше.BC 235.4

Ако Богъ бѣше позволилъ да дойдатъ изпитания върху народа Му, това бѣше, за да ги приготви за изпълнението на Неговото милостиво намѣрение спрямо тѣхъ. Черквата трѣбваше да бѫде смирена, за да бѫде следъ това възвишена. Богъ възнамѣряваше да открие Своята сила въ нейна полза и да даде на свѣта друго доказателство, че Той нѣма да остави онѣзи, които уповаватъ на Него. Той бѣ направлявалъ събитията тъй, че гнѣвътъ на сатана и съзаклятията на човѣцитѣ-неприятели да се обърнатъ за Негова прослава и да доведатъ Неговия народъ на сигурно мѣсто. Гонението и изгнанието приготвяха пѫтя за свободата.BC 235.5

Когато се видѣxa заставени да напуснатъ английската църква, пуританитѣ сключиха помежду си тържествено обе-щание, че като Божий свободенъ народъ тѣ “ще вървятъ заедно въ всички Негови пѫтища, които имъ бѣxa познати, или биха имъ се открили въ бѫдещето”. (Brown, “The Pilgrim Fathers”, p. 74.) Това бѣше истинскиятъ духъ на реформа, живиятъ принципъ на протестантизма. Съ това намѣрение странницитѣ напуснаха Холандия, за да намѣрятъ прибѣжище въ Новия Свѣтъ. Джонъ Робинзонъ, тѣхниятъ пастирь, който по Божие провидение бѣ задърѫанъ да не ги придружи, въ своята прощална речь къмъ изгнанницитѣ каза :BC 236.1

“Братя мои, ние скоро ще се раздѣлимъ, и Богъ знае, дали ще бѫда живъ, да ви видя нѣкога. Но безъ да гледаме, дали Богъ е опредѣлилъ или не това, азъ ви заклевамъ предъ Бога и Неговитѣ свети ангели, да не ме следвате по-нататъкъ, отколкото азъ съмъ следвалъ Христа. Ако Богъ ви открие нѣщо чрезъ другъ нѣкой Свой инструментъ, бѫдете готови да го приемете тъй, както бѣхте готови да приемете всѣка истина отъ моето проповѣдничество; защото азъ съмъ твърдо увѣренъ, че Господь има да изяви повече истина и свѣтлина отъ Своето свето слово”. (Martyn, Vol. V, p. 70.)BC 236.2

“Отъ моя страна, азъ не мога достатъчно да оплача състоянието на реформиранитѣ църкви, които сѫ се издигнали до известно стѫпало въ религията, и не искатъ да отидатъ по-нататъкъ отъ своитѣ водачи въ реформата. Лютеранитѣ не могатъ да бѫдатъ извлѣчени по-далечъ отъ това, което видѣ Лютеръ; ... а калвиниститѣ, както виждате, оставатъ тамъ, кѫдето ги бѣше оставилъ този великъ Божий мѫжъ, който, обаче, не виждаше тогава всички нѣща. Това е нещастие, което трѣбва да бѫде много оплаквано. Защото макаръ тѣзи мѫже да бѣxa въ своето време свѣтящи лампи, тѣ не познаваха пълния Божий съветъ; и ако живѣexa днесъ, тѣ биха приели възторѫено новата свѣтлина, както бѣxa готови да приематъ и първата”. (Neal, “History of the Puritans”, Vol. I, p. 269.)BC 236.3

“Помнете вашия църковенъ оброкъ, съ който се обещахте предъ Бога, да ходите въ пѫтищата Му, както ви бѣxa открити, или както ще ви се откриятъ. Помнете вашето обещание и оброкъ спрямо Бога и единъ къмъ другъ, че ще приемете всѣка свѣтлина и истина, която ви бѫде открита отъ Неговото написано слово: но въ сѫщото време внимавайте, моля ви, да сравнявате и да преценявате съ други библейски стихове онова, което приемате като истина: защото не е възможно християнскиятъ свѣтъ да излѣзе изведнажъ отъ такава нехристиянска тъмнина или пъкъ съвършенството на знанието да се яви веднага”. (Martyn, Vol. V, pp. 70, 71.)BC 236.4

Желанието за свобода на съвѣстьта бѣше, което въоду-шевяваше странницитѣ да посрещнатъ смѣло опасноститѣ на дългото пѫтешествие презъ морето, да понесатъ трудноститѣ и опасноститѣ на пустинята, и съ Божието благословение да положатъ на Американскитѣ брѣгове началото на единъ мощенъ народъ. При това честни и богобоязливи, каквито бѣха, странницитѣ не схващаха великия принципъ на религиозната свобода. Тѣ не бѣха наклонни да преотстѫпятъ на други свободата, за извоюването на която бѣха пожертвували толкова много. “Много малко, даже отъ първитѣ мислители и моралисти на седемнадесетото столѣтие, имаха правилно понятие за този великъ принципъ, израстналъ отъ Ноевия заветъ, споредъ който Богъ е единствениятъ сѫдия на човѣшката вѣра”. (Martyn, Vol. V p. 207.) Учението, че Богъ е повѣрилъ на църквата право да кон-тролира съвѣстьта и да опредѣля и наказва всѣка ересь, е едно отъ най-дълбоко вкорененитѣ папски заблуждения. Когато реформаторитѣ отхвърлиха вѣрата на Римъ, тѣ не бѣха съвсемъ свободни отъ нейния духъ на нетърпимость. Дълбоката тъмнина, въ която папството бѣше обвило свѣта презъ време на своето дълговѣковно господство, не бѣше още разпръсната. Единъ отъ рѫководнитѣ проповѣдници въ колонията Масачузетъ-Бай казваше: “Толерантностьта направи свѣта противохристиянски, и черквата никога не си е причинявала вреда, когато е наказвала еретицитѣ”. (Martyn, Vol. V, p. 335.) Прието бѣ постановление отъ колониститѣ, че само черковни членове могатъ да иматъ гласъ въ гражданското управление. Образувана бѣ единъ видъ държавна черква, като всѣки трѣбваше да помага за издръжката на духовенствето, а на властитѣ бѣ възложено да потискатъ ереситѣ. Така гражданската власть бѣше въ рѫцетѣ на черквата. Не продължи дълго време, и тѣзи мѣрки доведоха до неминуемия резултатъ, който трѣбваше да се очаква — гонение.BC 237.1

Единадесеть години следъ основаване на първата колония, Роджеръ Уйлямъ дойде въ Новия Свѣтъ. Както първитѣ колонисти, той бѣ дошелъ, за да се радва на религиозната свобода. За различие отъ тѣхъ той, обаче, видѣ онова, което тъй малко други бѣха забелязали въ негово време, а именно, че тази свобода бѣше неотчуждимо право на всички, каквато и да бѫде вѣрата имъ. Той бѣше усърденъ поклонникъ на истината. Както Робинзонъ, той смѣташе за невъзможно, щото всичката свѣтлина отъ Божието слово да е вече получена. Уйлямсъ “бѣше първата личность въ модерното християнство, която настояваше за учредяване гражданско управление върху принципа за религиозна свобода и равенство на мненията предъ закона”. (Bancroft, Part I, ch. 15, par. 16.) Той обяви, че длъжностьта на сѫдията е да наказва престѫпленията, но не и да господствува върху съвѣститѣ. “Народътъ или властитѣ могатъ да решатъ”, казваше той, “какви задължения има човѣкъ спрямо човѣка; но когато се опитатъ да предписватъ задължения на човѣка къмъ Бога, тѣ излизатъ изъ рамкитѣ на своитѣ длъжности и тогава не можемъ да имъ се довѣряваме съ сигурность. Ако тази власть е дадена въ рѫцетѣ на управлението, то може да установи днесъ едно вѣрую, а утре друго, както това се видѣ да става подъ различнитѣ крале и кралици на Англия, и както го бѣха правили различнитѣ папи и събори въ римската черква, обстоятелство, което хвърля всички вѣрвания въ бъркотия”. (Martyn, Vol. V, p. 340.)BC 237.2

Посещенията на религиознитѣ служби въ черквата бѣха задължителни подъ страхъ на глоба или затворъ. “Уйлямсъ порица този законъ; най-лошиятъ членъ отъ английския законъ бѣше този, който налагаше посещение на енорийската черква. Да се принуждава нѣкой да се съединява съ хора отъ друго вѣроизповѣдание, това бѣше, споредъ него, открито нарушение на естественитѣ права ; да се влачатъ въ публично богослужение нерелигиознитѣ и нежелающитѣ хора, му се виждаше, като да се упражнява лицемѣрие. . . Никой не трѣбва да бѫде задълженъ да се покланя, или да подърѫа съ срѣдства, противъ желанието си, богослужението. — Какво ?’ — викаха неговитѣ противници, изумени отъ неговото мнение, ,Исусъ не казва ли, че работникътъ заслужава да бѫде нахраненъ ?’ — ,Да‘, отвърна той, но отъ тѣзи, които го наематъ’“. (Bancroft, Part I, ch. 15, p. 2.)BC 238.1

Роджеръ Уйлямсъ бѣ почитанъ и обичанъ като вѣренъ проповѣдникъ, като мѫжъ съ рѣдки дарби, съ непреклонна честность и истинска благость. Но сега неговото постоянно отричане правото на гражданската власть да началствува надъ черквата и неговото настояване за религиозна свобода не можеха да се търпятъ. Твърдѣше се, че прилагането на това ново учение “би прикатурило основата на управлението въ страната”. (Bancroft, par. 10.) Той бѣ осѫденъ на заточение. За да избѣгне ареста, той бѣ заставенъ да избѣга, и всрѣдъ зимнитѣ студове и бури да търси убѣжище въ девствената гора.BC 238.2

“Въ продължение на четиринадесеть “седмици”, казваше той, “въ люто годишно време, азъ болезнено се под- мѣтахъ насамъ натамъ, безъ убѣжище и безъ хлѣбъ, храненъ отъ вранитѣ въ пустинята. Hѣкoe хралупесто дърво ми служеше най-често за подслонъ”. (Martyn, Vol. V, pp. 349, 350.) Така той продължи своето трудно бѣгство презъ снѣгъ и непозната гора, докато намѣри прибѣжище при едно индийско племе, чието довѣрие и любовь той спечели, трудейки се да ги научи на евангелскитѣ истини.BC 238.3

Следъ като бѣ скиталъ много месеци далечъ отъ се-мейството си и отъ областитѣ, населени отъ негови едновѣрци, Уйлямсъ пристигна до брѣговетѣ на Нараданзетъ-Бай, кѫдето основа колонията, която бѣ първата държава въ модернитѣ времена, признаваща напълно правото за свобода на съвѣстьта. Основниятъ принципъ на новата колония бѣ формулиранъ така : “Всѣки ще има свобода да служи на Бога споредъ свѣтлината на съвѣстьта си”. (Martyn, р. 357.) Неговата малка държава, островъ Роде, бѣше опредѣлена да стане убѣжище на угнетенитѣ. Нейното влияние трѣбваше да нарастне до такава степень, че основнитѣ ѝ принципи — гражданска и религиозна свобода — да останатъ краеѫгълеиъ камъкъ на американската република.BC 239.1

Въ този важенъ, старъ документъ, който тѣзи мѫже възвисиха като свой законъ за права,— декларацията за не-зависимость — тѣ казватъ : “Като съвсемъ естествени считаме следнитѣ истини : че всички хора сѫ създадени равни; че тѣ сѫ надарени отъ Създателя съ опредѣлени, неотчуждими права ; че между тѣзи права сѫ : животъ, свобода и стремежъ за щастие”. И конституцията гарантира въ най-ясни изрази ненарушимостьта на cовѣcтатa. Тя казва : “Никакъвъ религиозенъ изпитъ не трѣбва да се изисква, за да бѫде заета нѣкоя обществена, довѣрена служба на Съединенитѣ Щати”. “Конгресътъ не трѣбва да издава никакъвъ законъ относно въвеждането на държавна религия, или пъкъ за забраняване свободното изповѣдване на нѣкоя религия”.BC 239.2

“Съставителитѣ на конституцията оцениха великия добродетеленъ принципъ, споредъ който отношенията на човѣка спрямо Бога стоятъ надъ човѣшкото законодателство, и неговитѣ права на съвѣсть сѫ неотчуждими. He бѣшe нужно много мѫдруване за доказване на тази истина ; нея ние съзнаваме въ собственитѣ си сърдца. Това е онова съзнание, което въпрѣки човѣшкитѣ закони бѣ подкрепяно отъ толкова много мѫченици при пламъци и клади. Tѣ чувствуваха, че тѣxнитѣ задължения къмъ Бога стояха по-горе отъ човѣшкитѣ постановления, и че човѣкъ не може да упражнява никаква власть надъ тѣхната съвѣсть. Това е единъ вроденъ принципъ, който всѣки носи въ себе си и който никой не може да изкорени”. (Gong. Documents, serial № 200, Document № 271.) Когато въ Европа научиха, че сѫществува страна, кѫдето всѣки може да се наслаждава на плодоветѣ отъ труда си и да живѣe споредъ своята съвѣсть, хиляди хора нахлуха по брѣговетѣ на Новия Свѣтъ. Колониитѣ бързо се увеличаваха. “Чрезъ единъ специаленъ законъ Масачузетъ предложи радушенъ приемъ и помощь на християни отъ всѣкаква народность, които бѣгаха оттатъкъ Атлантическия океанъ, за да се спасятъ отъ войни, отъ гладъ или отъ гнета на тѣxнитѣ преследвачи”. Така, бежанцитѣ и угнетенитѣ, чрезъ законъ, станаха гости на нацията”. (Martyn, Vol. V, p. 417.) Въ двадесеть години, които последваха първото пристигане на преселници въ Климутъ, двадесеть хиляди коло-нисти-странници се установиха въ Нова Англия.BC 239.3

За да постигнатъ идеала си, емигрантитѣ се задоволяваха да припечелватъ всѣкидневния си хлѣбъ чрезъ пестеливъ и трудолюбивъ животъ. “Tѣ искаха отъ почвата само сносна награда за своя трудъ. Не се оставяха да вървятъ следъ измамливото сияние на златни видения. . . Tѣ бѣха доволни отъ бавния, но системенъ напредъкъ на тѣхната обществена управа. Тѣ понасяха търпеливо лишенията на истинския животъ, и поливаха съ сълзитѣ и съ потьта на челото си дървото на свободата, което пущаше дълбоки корени въ почвата”.BC 240.1

Евангелието бѣше основата на вѣрата имъ, източникъ на мѫдростьта имъ, великата карта на тѣхнитѣ свободи, Принципитѣ на Свещеното Писание бѣха прилежно изучавани въ семейството, въ училището, въ църквата, а плодоветѣ му се откриваха въ преуспѣване, знание, чистота и трезвеность. Човѣкъ можеше да прекара съ години въ колониитѣ на пуританитѣ, “безъ да срещне нито единъ пияница, безъ да чуе нѣкоя клетва, безъ да види нѣкой просякъ”. (Bancroft, Part. 1 ch. 19, par. 25.) Това показваше, че принципитѣ на Библията сѫ най-сигурнитѣ гаранти за народното величие. Колониитѣ, изпърво слаби и уединени, въ последствие станаха една мощна федерация на държави, и ceѣтътъ видѣ съ очудване да се развива въ миръ и успѣхъ една “черква безъ папа и държава безъ краль”.BC 240.2

Но постоянно приидващитѣ множества преселници къмъ бpѣговетѣ на Америка бѣха движени отъ съвсемъ други мотиви, отколкото първитѣ колонисти. Вѣрата и добродетелитѣ на първитѣ времена продължаваха да упражняватъ върху масата едно благотворно влияние, но тѣ почваха толкова да отслабватъ, колкото повече нарастваше числото на новодошлитѣ, които търсѣха само материални предимства.BC 240.3

Принципитѣ на първитѣ колонии, че само членове на църквата могатъ да гласуватъ или да заематъ длъжность въ гражданското управление, донесоха най-пагубни резултати. Тази мѣрка, приета като срѣдство за запазване чис- стотата на държавата, донесе гибель за църквата. Тъй като изповѣдването на религията бѣше първото условие за право на гласуване и получаване на длъжность, мнозина, подбудени изключително отъ свѣтски цели, се присъединиха къмъ църквата, безъ да сѫ промѣнили сърдцето си. По такъвъ начинъ, малко по малко, църквитѣ се напълниха съ непокаяни хора. Даже между проповѣдническото тѣло се виждаха лица, които не само представяха фалшиво учението, но бѣха невежи и въ обновяващата сила на Светия Духъ. Още единъ пѫть историята посочи печалнитѣ обстоятелства, които настѫпватъ, както бѣше и въ днитѣ на царь Константина, когато черквата се издига съ помощьта на държавата и прибѣгва до свѣтската власть за подкрепа евангелието на Този, Който бѣше казалъ : “Моето царство не е отъ този свѣтъ”. (Йоанъ 18: 36.) Съединението на църквата и държавата, колкото незначително и да е, макаръ повидимому да изглежда, че приближава свѣта по-близо до църквата, въ действителность то винаги отвежда църквата по-близо до свѣта.BC 240.4

Великиятъ принципъ, тъй благородно подържанъ отъ Робинзонъ и Роджеръ Уйлямсъ, че истината е прогресивна, че християнитѣ трѣбва да бѫдатъ готови да приематъ всѣки лжчъ свѣтлина, излизашъ отъ Божието слово, бѣ изгубенъ изъ предъ очитѣ на тѣхнитѣ потомци. Протестантскитѣ черкви въ Америка, както и тѣзи въ Европа, тъй много благоприятствувани чрезъ получаването благословенията отъ реформацията, не успѣха да напреднатъ въ пѫтя на реформата. Мѫже се издигаха отъ време на време да проповѣдватъ нови истини и да разкриятъ дългосъхранявани заблуди; но болшинството, следвайки примѣра на евреитѣ въ Христови дни и на папиститѣ въ времето на Лютера, не пожела да получи нѣщо друго, освенъ онова, което тѣхнитѣ бащи бѣха вѣрвали, и се отказа да живѣе другояче, освенъ както тѣ бѣха живѣли. Затова религията отново се изроди въ формализъмъ ; заблуждения и суевѣрия, които биха могли да бѫдатъ премахнати, ако черквата продължаваше да върви въ свѣтлината на Божието слово, сега се задърѫаха. Така духътъ на реформацията отпадаше значително, докато въ протестантскитѣ черкви се яви пакъ нужда за реформа, както и въ римскитѣ такива по времето на Лютера. Сѫществуваше сѫщиятъ свѣтски духъ и духовенъ сънь, сѫщото прекланяне предъ човѣшки мнения, и вмѣсто ученията на Божието слово се поставяха човѣшки теории.BC 241.1

Широкото разпространение на Библията въ началото на деветнадесетото столѣтие и голѣмата свѣтлина, излѣна върху свѣта, не дадоха съответния напредъкъ въ познанието на откритата истина или въ религиозния животъ. Сатана не можеше, както въ древни времена, да отдалечи Божието слово отъ народа ; то бѣшe достѫпно за всички, но за да постигне цельта си, той лакара мнозина да не го ценятъ достатъчно. Хората небрежеха изследването на Писанията и затова продължаваха да приематъ фалшиви тълкувания и да подкрепятъ учения, които нѣмаха никаква библейска основа.BC 241.2

Виждайки неуспѣха на старанията си да изхвърли истината чрезъ гонение, сатана прибѣгна отново до плана на компромиси, планъ, който бѣ докаралъ голѣмото вѣpo-отстѫпничество и образуването на римокатолическата черква. Той подбуди християнитѣ да се сдружатъ сега не вече съ езичници, както стана въ времето на царь Константина, но съ тѣзи, които, поради голѣмата си привързаность къмъ благата на този свѣтъ, се показваха не по-малко идолопоклонци. Резултатитѣ отъ този съюзъ не бѣxa по-малко опасни, отколкото ония въ предшествуващитѣ вѣкове. Гордость и разточителность се запазваха подъ мантията на религия, и черквитѣ се поквариха. Сатана продължаваше да изопачава ученията на Библията, и традиции, които щѣxa да погубятъ милиони души, пуснаха дълбоки корени въ сърдцата. Черквата, вмѣсто да подърѫа примитивната вѣpa, “вѣрата, еднажъ завинаги предадена на свѣтиитѣ” (Юдино 3), подърѫаше и защищаваше тѣзи традиции. По такъвъ начинъ бѣxa понижени принципитѣ, за които реформаторитѣ бѣxa толкова много работили и толкова много страдали.BC 242.1