Епизод 35—Стремления на папството.

Протестантитѣ понастоящемъ сѫ въ много по-добри отно-шения спрямо католицизма, отколкото въ по-раншни времена. Въ страни, кѫдето католицизмътъ не напредва и папскитѣ духовници държатъ примирително поведение, за да спечелятъ влияние, владѣe едно растяще равнодушие относно ученията, които отдѣлятъ протестантскитѣ черкви отъ папската иерархия. Все повече се разпространява гле-дището, че по най-важнитѣ точки ние не се различаваме тъй много, както се предполагаше, и че една малка отстѫпка отъ наша страна би ни довела до по-добри отношения съ Римъ. Имаше време, когато протестантитѣ ценѣxa много свободата на съвѣстьта, която бѣшe тъй скѫпо изкупена. Tѣ учеха децата си да се отвращаватъ отъ папството и считаха, че единъ стремежъ за обединение съ Римъ би билъ равносиленъ на изневѣряване на Бога. Но колко различно е настроението, което сега се забелязва!BC 466.1

Защитницитѣ на папството заявяватъ, че тѣхната черква била наклеветена ; и протестантскиятъ свѣтъ е наклоненъ да приеме това обяснение. Много твърдятъ, че било несправедливо да се сѫди за римската черква въ ново време споредъ мерзоститѣ и неправдитѣ, съ които се е отличавало нейното владичество презъ вѣкoветѣ на невежество и на мракъ. Tѣ извиняватъ нейната ужасна жестокость съ варваризма на тогавашнитѣ времена и твърдятъ, че влиянията на модерното образование сѫ промѣнили чувствата й.BC 466.2

Забравили ли сѫ тѣзи хора претенцията за непогрѣши-мость, която бѣ налагана въ продължение на 800 години отъ тази високомѣpнa власть ? Далече отъ това, да се откажатъ отъ тази претенция, въ деветнадесетото столѣтие тя бѣ потвърдена съ още по-голѣма oпpeдѣлeнocть. Когато Римъ твърди, че черквата никога не грѣшала и че, споредъ Светото Писание, никога не щѣла да съгрѣши (Mosheim, “Eccl. Hist.”, b. 3 ), какъ може тогава той да се откаже отъ принципитѣ, които въ миналитѣ времена сѫ oпpeдѣляли неговото поведение ?BC 466.3

Папската черква никога не ще се откаже отъ претенцията си за непогрѣшимость. Тя продължава да твърди, че е постѫпила право въ всичко, което е извършила при пре-следванията си ония, които сѫ отхвърляли нейнитѣ вѣрски принципи; и не би ли повторила тя сѫщитѣ дѣла, ако ѝ се представѣше такъвъ случай ? Ако положенитѣ днесъ отъ свѣтскитѣ сили ограничения се премахнѣха и Римъ получеше отново нѣкогашната си власть, той веднага би проявилъ повторно сѫщото насилничество и преследвания.BC 467.1

Ето какъ единъ известенъ историкъ се изразява върху отношението на папската свещеническа власть къмъ свободата на съвѣстьта и опасноститѣ, които, въ случай, че тя прокара плановетѣ си, заплашватъ особено Съединенитѣ Щати :BC 467.2

“Има нѣкои, които въ Съединенитѣ Щати считатъ за ограниченость или детинщина страха предъ римския като-лицизъмъ. Въ характера и становището на романизма тѣ не виждатъ нищо, което да е враждебно спрямо нашитѣ свободни въведения, и въ неговия растежъ не намиратъ нищо зловещо. Затова ние ще искаме най-първо да сравнимъ нѣкои отъ главнитѣ принципи на нашето (американското) управление съ тѣзи на католическата черква.BC 467.3

Конституцията на Съединенитѣ Щати осигурява свободата на съвѣстьта. Нищо не е по-ценно или по-важно отъ това. Папа Пий IX е казалъ въ своето окрѫжно отъ 15 августъ 1854 година : “Блудкавитѣ и погрѣшни учения или безсмислици за защита свободата на съвѣстьта сѫ една крайно пагубна заблуда, една чума, която преди всичко най много застрашава една държава”. Сѫщиятъ папа въ своето окрѫжно отъ 8 декемврий 1864 год. изговаря анатема върху “ония, които подърѫатъ свободата на съвѣстьта и на вѣрата”, както и върху ония, “които твърдятъ, че черквата нѣмала право да упражнява насилие”.BC 467.4

Миролюбивиятъ тонъ на Римъ въ Съединенитѣ Щати въ никой случай не включва въ себе си промѣна на духа. Той е толерантенъ, когато е безпомощенъ, Епископъ дьо Коноръ казва: “Религиозната свобода се търпи само, докато може да се прокара противното на нея, безъ при това да се излага на опасность католическиятъ свѣтъ”. Архиепископътъ на Сенъ Луи е казалъ при единъ случай : “Еретичество и невѣрие сѫ престѫпления; и въ християнски страни, каквито, напр., сѫ Италия и Испания, кѫдето цѣлото население е католическо, и кѫдето католическата религия съставлява сѫществена часть отъ законитѣ на страната, тѣ се наказватъ, както всички други престѫпления”.BC 467.5

Всѣки кардиналъ, архиепископъ или епископъ въ ка-толическата черква дава на папата клетва за вѣрность, въ която сѫ вмѣстени и следнитѣ думи: “Обещавамъ се да преследвамъ споредъ силитѣ си еретицитѣ, схизматицитѣ и размирницитѣ противъ нашия именуемъ господарь, папата, или споменатитѣ по-горе негови последователи, и да имъ се противопоставямъ най-упорито”. (Strong, “Our Country ch. 5, pars 1—3.)BC 467.6

Разбира се, въ римокатолическото общество има и истински християни. Хиляди служатъ на Бога споредъ найдобрата свѣтлина, която притежаватъ. На тѣхъ не е позволено да се доближаватъ до Неговото Слово и затова тѣ не могатъ да познаятъ истината. Тѣ никога не сѫ видѣли разликата между едно живо сърдечно богослужение и единъ редъ отъ голи форми и церемонии. Богъ гледа съ нѣжно състрадание на тѣзи души, които сѫ възпитани въ една измамлива и незадоволителна вѣра, и Той ще доведе работитѣ тъй, че лѫчи свѣтлина да проникнатъ въ гѫстата обгръщаща ги тъмнина. Той ще имъ открие истината, както тя е въ Исуса, и много още ще застанатъ на страната на Не-говия народъ.BC 468.1

Но романизмътъ като религиозна система днесъ съвсемъ не е повече въ хармония съ Христовото евангелие, отколкото въ по-раншнитѣ времена. Протестантскитѣ черкви сѫ въ голѣма тъмнина, иначе тѣ биха забелязали знаменията на времето. Римската черква е много далновидна въ плановетѣ си и въ начина на действията си. Тя си служи съ всѣка хитрость, за да разпространява влиянието си и да усилва властьта си, като се подготвя за една жестока и решителна борба, за да си възвърне отново владичеството надъ свѣта, да въведе отново преследванията и да унищожи всичко, което е извършилъ протестантизмътъ. Католицизмътъ печели навсѣкѫде почва. Нека се вгледаме въ растящето число на неговитѣ черкви и салони въ протестантски страни и да обърнемъ внимание на разпространеностьта на неговитѣ тъй много посещавани отъ протестантитѣ висши училища и семинарии въ Америка. Да погледнемъ увеличаването на обрядностьта въ Англия и честото преминаване въ редоветѣ на католицизма. Тѣзи нѣща би трѣбвало да предизвикатъ загриженость у всички, които ценятъ чиститѣ принципи на евангелието.BC 468.2

Протестантитѣ сѫ се оставили да бѫдатъ повлияни отъ папството и сѫ му благоприятствували; тѣ сѫ правили договори и отстѫпки, които изненадватъ дори самитѣ католици, които не могатъ да ги разбератъ. Хората затварятъ очитѣ си за истинския характеръ на католическата черква и за опасноститѣ, съ които нейното владичество застрашава. Тѣ трѣбва да бѫдатъ пробудени, за да се противопоставятъ на разпространението на този тъй опасенъ врагъ на гражданската и религиозна свобода.BC 468.3

Много протестанти мислятъ, че католическата религия е непривлѣкателна и нейното богослужение — една блудкава, безсъдърѫателна редица отъ церемонии. Но тѣ се мамятъ въ това. Макаръ католическата религия да е основана върху заблуда, все пакъ измамата съвсемъ не е груба и неизкусна. Богослужението на римската черква прави чрезъ своитѣ церемонии най-дълбоко впечатление. Блестящето великолепие и тържественитѣ обичаи омайватъ чувствата на народа и каратъ гласа на разума и съвѣстьта да замълчи. Окото бива очаровано. Разкошни храмове, великолепни шествия, златни олтари, украсени съ скъпоценности свѣтини, избрани рисунки и рѣдки скулптурни работи пленяватъ естетическото чувство. А и ухото бива омаяно. Музиката е превъзходна. Когато зазвучатъ богатитѣ тонове на благозвучния органъ, смѣсени съ мелодията на много гласове, носящи се презъ високитѣ куполи и колонади на великолепнитѣ катедрали, тѣ трѣбва непогрѣшно да изпълнятъ душитѣ съ страхопочитание и благоговѣние.BC 468.4

Този външенъ блѣcъкъ, този разкошъ и тѣзи церемоннии, които сѫ само подигравка къмъ нуждитѣ на болната отъ гpѣxa душа, сѫ едно доказателство за вѫтрешна поквара. Христовата религия за своя препорѫка не се нуждае отъ такива чарове. Въ излѫчващата се отъ кръста свѣтлина християнството се явява тъй чисто и мило, че никакви външни украшения не могатъ да увеличатъ неговата истинска цена. Само светата украса на единъ смиренъ и кротъкъ духъ е ценна предъ Бога.BC 469.1

Единъ блестящъ стилъ не е винаги знакъ на чиста, възвишена мисъль. Високо понятие за изкуството и много префиненъ вкусъ често се срѣщатъ въ единъ земенъ и плътски духъ. Tѣ често се използватъ отъ сатана, за да забравятъ човѣцитѣ нуждитѣ на душата си, да изгубятъ изпредъ очи бѫдещето и вѣчния животъ, да се отклонятъ отъ своя великъ Помощникъ и да заживѣятъ изключително за този свѣтъ.BC 469.2

Религията на външнитѣ форми е привлѣкателна за не-обновеното сърдце. Разкошътъ и церемониитѣ на католическата черква иматъ една съблазнителна, омайваща сила, чрезъ която мнозина биватъ измамвани, и то тъй много, че гледатъ на католическата черква като на истинска порта за небето. Само такива, които сѫ застанали здраво върху основата на истината, и чиито сърдца сѫ обновени чрезъ Божия Духъ, сѫ сигурно запазени отъ тѣхното влияние. Хиляди, които не сѫ направили жива опитность съ Христа, биватъ подведени да приематъ вида на благочестието, безъ силата му. И тъкмо такава религия желае тълпата.BC 469.3

Понеже черквата претендира за правото да прощава гpѣxoвe, въвеждането на изповѣданетo, безъ което не може да се даде прощение, дава възможность да се даде мѣсто на лукавия. Който колѣничи предъ смъртенъ човѣкъ и му разкрива, каящъ се, тайнитѣ мисли и подбуждения на сърдцето си, унижава своята личность. Неговото понятие за Бога бива понизено въ образъ на падналъ човѣкъ, понеже свещеникътъ се явява тамъ като замѣстникъ на Бога. Но все пакъ за оня, който е снизходителенъ къмъ себе си, е поприятно да се изповѣдва предъ единъ съчовѣкъ, отколкото да открие сърдцето си предъ Бога; на човѣшката природа много по-допада да прави изповѣди, отколкото да се откаже отъ грѣха. По-лесно е да се изтезава тѣлото въ торба съ коприва и бодливи вериги, отколкото да се разпнатъ плътскитѣ страсти. Плътското сърдце предпочита да носи тежко иго, вмѣсто да се приклони подъ благото иго на Христа.BC 469.4

Сѫществува поразително сходство между римската черква и юдейството по времето на първото Христово идване. Докато тайно тъпчеха всѣки принципъ на Божия законъ, юдеитѣ бѣха външно строги въ спазването на заповѣдитѣ му. Тѣ го отрупваха съ различни изисквания и традиции и правѣха по този начинъ послушанието му мѫчително и трудно. Както юдеитѣ изповѣдваха, че почитатъ закона, тъй и романиститѣ претендиратъ,че почитатъ кръста. Тѣ възвишаватъ символа на Христовитѣ страдания, когато въ живота си се отричатъ отъ Този, Когото той представя.BC 470.1

Папиститѣ поставятъ кръстове на черквитѣ си, на олтаритѣ си и на дрехитѣ си. Навсѣкъде се виждатъ знаковетѣ на кръста. Навсѣкъде той се почита и възхвалява. Но Христовитѣ учения сѫ погребени подъ купъ безсмислени традиции, фалшиви тълкувания и строги изисквания. Думитѣ на Спасителя къмъ фанатичнитѣ юдеи се отнасятъ съ още по-голѣма сила къмъ водителитѣ на римокатолическата черква : “Вързватъ бремена тежки и мѫчни за носене и ги турятъ върху плещитѣ на човѣцитѣ, а сами не искатъ и съ пръсть да ги помръднатъ”. (Мат. 23 : 4.) Съвѣстни души биватъ държани въ постояненъ ужасъ предъ гнѣва на единъ оскърбенъ Богъ, докато много отъ санов-ницитѣ на църквата живѣятъ въ луксъ и страстни удоволствия.BC 470.2

Почитането на образи и мощи, призоваването на светии и възвеличението на папата, — това сѫ измами на сатана, за да отклонявя умоветѣ на хората отъ Бога и Неговия Синъ. За да осигури гибельта имъ, той се опитва да отклони вниманието имъ отъ Онзи, единствено чрезъ Когото могатъ да намѣрятъ спасение. Той гледа да отправи вниманието имъ къмъ нѣкой предметъ, който може да ги отклони отъ Онзи, Който бѣше казалъ : “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Азъ ще ви успокоя”. (Мат. 11 : 28.)BC 470.3

Сатана винаги се стреми да представя погрѣшно характера на Бога, природата на грѣха и истинския изходъ на голѣмата борба. Неговитѣ заблуждения намаляватъ задължението спрямо божествения законъ и позволяватъ на човѣцитѣ да грѣшатъ. Сѫщевременно той имъ дава фалшиви понятия за Бога, тъй че тѣ започватъ да гледатъ на Него по-скоро съ страхъ и умраза, отколкото съ любовь. Присѫщата на собствения му характеръ жестокость той приписва на Твореца ; тя е вплотена въ религиознитѣ системи и намира изразъ въ формитѣ на богослужението. Тъй духоветѣ на хората биватъ заслѣпени, и сатана си ги осигурява като свои инструменти, за да воюва противъ Бога.BC 471.1

Чрезъ изопаченитѣ схващания на божественитѣ качества, езическитѣ народи бѣха доведени да вѣрватъ. че за осигуряване благоволението на Божеството сѫ нужни човѣшки жертви ; ужасни жестокости сѫ били извършвани подъ различнитѣ форми на идолопоклонство.BC 471.2

Римокатолическата черква, съединяваща въ себе си формитѣ на езичество и християнство, и, подобно на ези-чеството, изопачаваща Божия характеръ, бѣше прибѣгнала до практикуване на не по-малко жестоки и възмутителни действия. Въ днитѣ на римското владичество сѫществуваха инструменти за изтезание, които трѣбваше да налагатъ принудително съгласие къмъ нейнитѣ учения. Тамъ бѣше кладата за тѣзи, които не признаваха нейнитѣ изисквания. Тамъ ставаха кланета, и то въ такива размѣри, които ще се узнаятъ само, когато ще се откриятъ въ страшния сѫдъ. Църковни сановници, подъ водителството на сатана, се съветваха, какъ да измислятъ срѣдства, за да създаватъ възможнитѣ най-голѣми мѫки, причиняващи бавна смърть. Въ много случаи пъклениятъ процесъ се повтаряше до крайния пределъ на човѣшката издърѫливость, докато отпадналиятъ страдалецъ приветствуваше смъртьта като сладко облекчение.BC 471.3

Такава бѣше сѫдбата на противницитѣ на Римъ. За да си осигурятъ небесното благоволение., каещитѣ се нарушаваха Божиитѣ закони, като престѫпваха и природнитѣ такива. Тѣ бѣха поучавани да разкѫсватъ образуванитѣ отъ Бога за благослове;ние и ощастливяване земното пребивание на човѣка връзки. Църковниятъ дворъ притежаваше милиони жертви, които прекарваха живота си въ безполезни старания да укротятъ природнитѣ си страсти, да обуздаватъ като оскърбителна Богу всѣка мисьль или чувство на симпатия къмъ тѣхнитѣ съчовѣци.BC 471.4

Ако желаемъ да разберемъ смѣлата жестокость на сатана, проявавяна съ стотици години не само между тѣзи, които никога не съ чули за Бога, но въ самото сърдце и по цѣлото протежение на християнството, ще трѣбва да разгледаме историята на романизма. Чрезъ своята система на измама принцътъ на злото постигаше намѣрението си, като нанасяше позоръ на Бога и нещастие на човѣка. И когато виждаме, какъ той успѣва, прикривайки себе си и извършвайки дѣлото си посрѣдствомъ водителитѣ на църквата, ние можемъ по-добре да разберемъ, защо той проявява такава голѣма умраза спрямо Библията.BC 471.5

Когато се чете Библията, откриватъ се милостьта и любовьта на Бога, и човѣкъ познава, че Богъ не е възложилъ на човѣцитѣ никое отъ тѣзи тежки бремена. Той иска само едно разкайващо се съкрушено сърдце и единъ смиренъ и послушенъ духъ.BC 472.1

Ние не можемъ да приведемъ отъ живота на Христа никакви примѣри, че мѫже и жени трѣбвало да се затварятъ въ монастири, за да станатъ достойни за небето. Той никого не е училъ, че любовьта и състраданието трѣбва да бѫдатъ потискани. Сърдцето на Спасителя преливаше отъ любовь.BC 472.2

Колкото повече човѣкъ се приближава до нравственото съвършенство, толкова по-тънки сѫ неговитѣ усѣщания, толкова по-точно забелязва той грѣха и толкова повече съчувствува съ страдащитѣ. Папата настоява, че е замѣстникъ на Христа; но какъ се схожда неговиятъ характеръ съ този на нашия Спаситель? Предалъ ли е нѣкога Христосъ хора на тъмница или на клада, понеже не сѫ Му се покорявали като на Царь Небесенъ? Издигалъ ли е Той гласа Си да осѫжда на смърть тия, които не Го приемаха? Когато жителитѣ на едно самарийско село не Го почетоха, апостолъ Йоанъ се изпълни съ негодувание и каза : “Господи, искашъ ли да кажемъ да падне огънь отъ небето и да ги изтрѣби, както и Илия направи?” Исусъ погледна съ състрадание на ученика Си, и като укори неговата жестокость, каза: “Синъ Човѣчески дойде не за да погуби човѣшки души, а да спаси”. (Лука 9 : 54. 56.) Колко различенъ отъ духа, откритъ отъ Христа, е този на Неговия мнимъ замѣстникъ!BC 472.3

Римската черква сега представя хубаво лице на свѣта, като покрива съ извинения доклада на отвратителнитѣ жестокости. Тя се е облѣкла въ христоподобна дреха, но си е останала непромѣнена. Всѣки принципъ на папството, който сѫществуваше въ миналитѣ вѣкове, сѫществува и днесъ. Подърѫатъ се все още ученията, измислени въ най-тъмнитѣ вѣкове. Нека никой не се заблуждава! Папството, което протестантитѣ днесъ сѫ тъй готови да почитатъ, е сѫщото, което управляваше свѣта въ днитѣ на реформацията, когато Божиитѣ мѫже при опасность за живота си възстанаха, за да откриятъ нечестието му. То притежава сѫщата гордость и надмѣнность, съ които господарствуваше надъ царе и князе и претендираше за божествени приви- Легии. Духътъ на папството не е по-малко жестокъ и деспотиченъ сега, отколкото когато то отхвърли човѣшката свобода и избиваше светиитѣ на Всевишния.BC 472.4

Папството е тъкмо това, което пророчеството обявяваше като отпадъкъ на по-къснитѣ времена. (2 Солун. 2:3. 4.) Часть отъ неговата политика е да облѣче характера, който най-добре ще реализира неговото намѣрение; но подъ измѣнчивитѣ явления на хамелеона то крие неизмѣнната отрова на змията. “Не трѣбва да се пази честна дума, дадена на еретици, или на лица, заподозрѣни въ еретичество” — заявява то. Дали тази сила, чийто докладъ съ хиляди години е записванъ съ кръвьта на светиитѣ, ще се признае сега като часть отъ Христовата църква ?BC 473.1

Не безъ причина въ протестантскитѣ страни се твърди, че католицизмътъ не билъ вече тъй различенъ отъ протестантизма, както въ минали времена. Наистина, станала е една промѣна, но не въ папството. Католицизмътъ действително прилича на днешния протестантизъмъ, понеже този последниятъ се е твърде много изродилъ отъ днитѣ на реформацията.BC 473.2

Протестантскитѣ черкви, търсейки благоволението на свѣта, сѫ заслѣпени отъ фалшива човѣшка любовь. Tѣ не могатъ да видятъ, защо не е право да се мисли добро за всичко лошо; и като неизбѣжна последица тѣ най-после ще започнатъ да считатъ за лошо всичко добро. Вмѣсто да защищаватъ предадената нѣкога на светиитѣ вѣра, тѣ като че се извиняватъ предъ Римъ за лишената си отъ любовь присѫда надъ него и молятъ да имъ бѫде простена слѣпата имъ ревность.BC 473.3

Даже твърде много отъ тѣзи, които не сѫ благосклонни къмъ романизма, не се страхуватъ никакъ отъ неговата мощь и отъ влиянието му. Мнозина настояватъ, че духовната и нравствена тъмнина, която владѣеше презъ време на срѣднитѣ вѣкове, е благоприятствувала за разпространението на неговитѣ вѣрски принципи, на суевѣрията му и на потисничествата му, и че по-голѣмата култура на новото време, всеобщото разпространение на знанието и увеличаващата се свобода по въпроситѣ на религията празятъ невъзможно повторното появяване на нетърпимость и тероръ. Дори мисъльта, че може да настане такова положение, е смѣшна. Вѣрно е, че нашиятъ родъ е огрѣнъ отъ голѣма духовна, нравствена и религиозна свѣтлина. Презъ разтворенитѣ страници на светото Слово Божие се е излѣла небесна свѣтлина надъ свѣта. Трѣбва, обаче, да се знае, че колкото по-голѣма е дадената свѣтлина, толкова по-тъмна е и тъмнината на тѣзи, които я изопачаватъ или отхвърлятъ.BC 473.4

Едно изучаване на Библията съ молитва би открило на протестантитѣ истинския характеръ на папството и би ги накарало да се отвратятъ отъ него и да го отхвърлятъ, но мнозина, споредъ собственото си мнение, сѫ тъй мѫдри, че не чувствуватъ никаква нужда да търсятъ смирено Бога, за да бѫдатъ въведени въ истината. Макаръ и да парадиратъ съ своята свѣтлина, тѣ, ecѣ пакъ, сѫ невежи както въ Светото Писание, тъй и въ силата Божия. Tѣ трѣбва да иматъ нѣкакво срѣдство, за да успокояватъ съвѣстьта си; и тѣ търсятъ това, което е най-малко духовно и смиряваще. Tѣ на драго сърдце биха искали да забравятъ Бога, но по нѣкакъвъ начинъ, че да изглежда, като че още Го помнятъ. Папството може да отговори на нуждитѣ на тѣзи човѣци. То се е добре подготвило за две класи на човѣ-чеството ; и тѣ обхващатъ почти цѣлата земя: ония, които биха искали да се спасятъ чрезъ собственитѣ си заслуги,и тия, които искатъ да бѫдатъ спасени въ грѣховетѣ си. Тукъ лежи тайната на неговата мощь.BC 473.5

Доказало се е, че едно време на голѣма духовна тъмнина е благоприятно за ycпѣxa на папството, но ще се покаже, че не по-малко и времето на голѣма духовна свѣтлина ще способствува за неговия напредъкъ. Въ минали времена, когато човѣцитѣ бѣxa безъ Божието слово и познанието на истината, тѣхнитѣ очи бѣха заслѣпени и хиляди бѣха вплетени въ мрежата, поставена за нозетѣ имъ, понеже не я виждаха. Въ този родъ има много, чиито очи сѫ заслѣпени отъ блѣсъка на човѣшки спекулации, на фалшивото тъй наречено знание, тъй че и тѣ не забелязватъ примката и сѫщо тъй доброволно влизатъ въ нея като съ завързани очи. Богъ желаеше, човѣшкиятъ разумъ да бѫде считанъ като даръ отъ неговия Творецъ и да бѫде употрѣбенъ въ служба на истината и справедливостьта; но когато се подхранватъ гордость и амбиция, когато човѣчитѣ издигатъ собственитѣ си мнения надъ Словото Божие, тогава интелигентностьта може да причини повече вреда, отколкото невежеството. Тъй фалшивата наука на сегашното време, която погребва вѣрата въ Библията, ще се окаже сѫщо тъй деятелна да приготви пѫтя за приемането на папството съ неговитѣ привлѣкaтелни обичаи, както и задърѫането на знанията въ cpѣднитѣ вѣковe допринесе за неговото възвишение.BC 474.1

При развиващитѣ се сега въ Съединенитѣ Щати движения за получаване подкрепа отъ държавата за нарежданията и обичаитѣ на черквата, протестантитѣ следватъ по стѫпкитѣ на католицитѣ. Дори нѣщо повече, тѣ отварятъ на папствато портата, за да спечели то отново владичество въ протестантска Америка; онова владичество, което то е изгубило въ Стария свѣтъ. И това, което, дава на това движение по-голѣмо значение, е фактътъ, че държаната предъ очи главни цель е налагането на недѣлния праздникъ — единъ обичай, който произхожда отъ Римъ, и който, както Римъ твърди, е единъ знакъ на неговата мощь. Духътъ на папството — духътъ на съгласуване съ свѣтскитѣ нрави и почитане човѣшки предания вмѣсто Божиитѣ заповѣди — е, който прониква въ протестантскитѣ черкви и ги кара да въздигатъ недѣлния день, както и папството преди тѣхъ правѣше.BC 474.2

Желае ли читательтъ да разбере действуващитѣ сили въ борбата; която скоро ще избухне, той трѣбва само да проследи доклада за срѣдствата, които Римъ е прилагалъ въ миналото за сѫщата цель. Би ли искалъ да знае. какъ католицитѣ и протестантитѣ заедно ще постѫпватъ съ ония, които отхвърлятъ принципитѣ на тѣхната вѣра, тогава нека обърне внимание на духа, който Римъ е проявилъ спрямо сѫботата и нейнитѣ подръжници.BC 475.1

Царски укази, всемирни събори и черковни нареждания, подкрепени отъ свѣтска власть, бѣха стѫпалата, по които езическиятъ праздникъ достигна до своето почетно положение въ християнския свѣтъ. Първата открита мѣрка, която наложи недѣлния празникъ, бѣше издадениятъ отъ Константина указъ въ 321 година сл. Хр. (Вижъ Приложението.) Този едиктъ изискваше отъ градскитѣ жители “да почиватъ въ почетния день на слънцето”, но на селянитѣ позволяваше да извършаатъ полската си работа. Макаръ че това бѣше първоначално едно езическо нареждане, то, все пакъ, бѣше прокарано отъ императора следъ неговото привидно приемане на християнството.BC 475.2

Тъй като императорската заповѣдь се оказа като недо-статъчна на мѣстото на божественъ авторитетъ, Евзебий, единъ епископъ, който търсѣше благоволението на князетѣ и бѣше особенъ приятель и ласкатель на Константина, заяви, че Христосъ измѣстилъ сѫботата въ недѣлния день. Нито едно свидетелство отъ Писанието не бѣ приведено като доказателство за новото учение. Самъ Евзебий изповѣдва открито, че то е фалшиво, и посочва автора на промѣната, като казва: “Всичко, което човѣкъ бѣше задълженъ да върши въ сѫбота, ние пренесохме върху Господния день”. (Cox., “Sabbatgesetze und Sabbatpflichten”, S. 538.)BC 475.3

Ho колкото и неоснователно да бѣше учредяването на недѣлния праздникъ, то все пакъ послужи да одързости хората да потъпчатъ съ нозе сѫботата на Господа. Всички, които искаха да бѫдатъ почитани отъ свѣта, приемаха общоприетия праздникъ.BC 475.4

Съ по-здравото затвърдяване на папството се въдворяваше и възвишението на недѣлния день. Известно време хората се занимаваха въ него съ полски работи, когато не посещаваха черквата, докато седмиятъ день все още се считаше за сѫбота. Но постепенно, но сигурно, наставаше една промѣна. На всички, които заемаха черковни длъжности, бѣ забранено да се занимаватъ въ недѣля съ граждански спорове. На- скоро следъ това излѣзе заповѣдь, щото хората отъ всички класи — при парични наказания за свободнитѣ и удари съ пръчки за подчиненитѣ — да се въздърѫатъ въ недѣля отъ обикновената работа. По-късно бѣ наредено, богати да се наказватъ съ конфискуване на половината имъ имотъ, и най-после, въ случай, че продължаваха да упорствуватъ. да бѫдатъ направени роби. А по-долнитѣ класи биваха осѫждани на доживотно изгнаничество.BC 475.5

Въ полза на тази заповѣдь се привеждаха и чудни знамения. Между другото се докладва, че единъ земедѣлецъ, който намѣрявалъ да оре нивата си въ недѣля, взелъ най-напредъ да очисти ралото си съ едно желѣзо. при което то останало закрепенно здраво на рѫката му и той трѣбвало да го носи въ продължение на две години съ себе си “съ голѣми болки и за свой позоръ”. (West, F, “Geschichtliche u. praktische Abhandlungen über des Herrn Tag”, S. 174.)BC 476.1

По-късно папата даде наставления, щото свещеникътъ на всѣка енория да напомня на престѫпващитѣ недѣлната заповѣдь да посещаватъ въ недѣля черквата и да се молятъ, защото иначе голѣмо нещастие щѣло да сполети тѣхъ и съседитѣ имъ. Едно черковно събрание представило оттогава тъй разпространеното, дори и отъ протестантитѣ прието доказателство, че недѣлята трѣбвало да бѫде сѫбота, понеже хора, които работѣли въ този день, били поразявани отъ гръмъ. “Очевидно е”, казваха прелатитѣ, “че Божието негодувание пада тежко върху пренебрегващитѣ този день”. Тогава бѣ издаденъ позивъ, щото свещеници и проповѣдници, царе и князе и всички вѣрни хора “да полагатъ най-голѣми старания и грижи, за да бѫде този день отново почитанъ както по-рано, и за въ бѫдеще да се пази по-благоговѣйно за слава на християнството”. (Morer, Discourse of the Lord’s Day, p. 271.)BC 476.2

Когато указитѣ на черковнитѣ събори се оказаха не-достатъчни, бѣха замолени свѣтскитѣ власти да издадатъ указъ, който да изпълни сърдцата на народа съ ужасъ и да го принуди насилствено да се въздърѫа въ недѣля отъ работа. По случай на единъ държанъ въ Римъ съборъ, всички взети по-рано решения бѣха отново потвърдени съ по-голѣма сила и тържественость. Тѣ бѣха прибавени и къмъ черковния законъ и строго заповѣдани отъ гражданскитѣ власти въ почти цѣлия християнски свѣтъ. (Heylyn, “History of the Sabbath”, Part II, ch. 5, sec. 7.)BC 476.3

Ho все пакъ липсата на библейски доказателства за празднуването на недѣлята причиняваше не малко колебания. Народътъ се съмняваше въ правотата на своитѣ учители, че опредѣленото заявление на Йеова : “Седмиятъ день е сѫбота на Господа, твоя Богъ”, можеше да се премахне, за да се почита деньтъ на слънцето. За да се замѣсти липсата на библейски доказателства, бѣха нужни други по-мощни срѣдства. На единъ ревностенъ защитникъ на недѣлния день, който къмъ края на дванадесетото столѣтие посетилъ черквитѣ въ Англия, се противопоставили вѣрни свидетели за истината, и неговитѣ старания били тъй безплодни, че той за известно време напусналъ страната и се опитвалъ да изнамѣри срѣдство, за да потвърди ученията си. Когато се завърналъ обратно, той вече си билъ набавилъ нужното, и при по-късната си дейность поженалъ по-голѣмъ успѣхъ. Той носѣлъ съ себе си единъ свитъкъ, който ужъ идѣлъ отъ Бога и съдърѫалъ нужната заповѣдь за празднуването на недѣлята, както и страшни заплашвания, за да изплаши непослушнитѣ. Той заявилъ, че този цененъ свитъкъ — една сѫщо такава недостойна фалшификация, както и самото нареждане за недѣлята, което той подкрепяше — билъ падналъ отъ небето и билъ намѣренъ въ Йерусалимъ върху олтара на Свети Симеонъ на Голгота. Но, разбира се, мѣстото, отъ кѫдето той произлизаше, бѣше папскиятъ палатъ въ Римъ. Измама и фалшификации за усилването мощьта и благополучието на черквата сѫ били считани презъ всички времена отъ папската иерархия за позволени срѣдства.BC 476.4

Свитъкътъ забраняваше всѣка работа отъ деветия часъ, т. е. отъ три часа въ сѫбота следъ обѣдъ, до изгрѣвъ слънце въ понедѣлникъ, и се твърдѣше, че неговата истинность била потвърдена чрезъ много чудеса. Съобщаваше се, че хора, които работѣли извънъ определѣното време, получавали ударъ (апоплексия). Единъ воденичарь, който мелѣлъ жито, вмѣсто брашно, видѣлъ да излиза кървавъ потокъ, и воденичното колело, въпрѣки силната вода, не се подвижвало. Жена му, която метнала тѣсто въ пещьта, го намѣрила още сурово, когато го извадила, макаръ че пещьта била много гореща. Друга една, чието тѣсто въ деветия часъ било готово за печене, но която решила да го остави да стои до понедѣлникъ, на следния день намѣрила, че то чрезъ божествена сила било направено на хлѣбове и изпечено. Единъ мѫжъ, който следъ деветия часъ въ сѫбота пекълъ хлѣбъ, когато на следната сутринь го разчупвалъ, намѣрилъ, че отъ него изтичала кръвь. Чрезъ такива абсурдни и суевѣрни измислици защитницитѣ на недѣлния день се стремѣха да представятъ неговата свѣтость. (Roger de Hoveden, “Annals”, pp. 528—530.)BC 477.1

Въ Шотландия, както и въ Англия, се обръщало по-голѣмо внимание на недѣлята чрезъ това, като присъединили къмъ праздника и една часть отъ старата сѫбота. Но времето, което трѣбвало да се пази свето, било различно. Единъ указъ отъ царя на Шотландия обявява, че “сѫботата отъ дванадесеть часа по обедъ трѣбва да се почита свето”, и че никой отъ този часъ нататъкъ до понедѣлникъ сутриньта не бива да се занимава съ свѣтски работи. (Моrеr “Dialogues on the Lord’s Day”, pp. 290. 291.)BC 477.2

Ho независимо отъ всички старания да се установи свѣтостьта на недѣлята, сами папскитѣ свещеници публично сѫ потвърдили божествения произходъ на сѫботата и човѣшкия произходъ на нареждането, чрезъ което тя бѣше замѣстена. Въ шестнадесетото столѣтие единъ папски съборъ заяви ясно: “Нека всички християни помнятъ, че седмиятъ день е билъ освѣтенъ отъ Бога и е билъ приетъ и пазенъ не само отъ юдеитѣ, но и отъ всички, които заявяваха, че вѣрваха въ Бога ; обаче ние, християнитѣ, преобърнахме тѣхната сѫбота въ Господния день”. (Сѫщо тамъ, стр. 281.282.) Одързостилитѣ се да положатъ рѫка на божествения законъ съзнаваха добре характера на дѣлото си. Тѣ действително се поставяха надъ Бога.BC 478.1

Единъ сполучливъ примѣръ за хитростьта на Римъ спрямо онѣзи, които не сѫ съгласни съ него, е даденъ въ дългитѣ и кървави преследвания на валдензитѣ, отъ които нѣкои пазѣха сѫботата. И други страдаха по сѫщия начинъ поради вѣрностьта си къмъ четвъртата заповѣдь. Историята на християнитѣ въ Етиопия и Абисиния е особено забележителна. Всрѣдъ тъмнината на срѣднитѣ вѣкове Римъ изгуби изъ очи християнитѣ въ Централна Африка; тѣ бѣха забравени отъ свѣта и въ течение на много столѣтия се радваха на свободата, да живѣятъ споредъ вѣрата си: но най-после Римъ узна за тѣхното сѫществувание, и скоро императорътъ на Абисиния бѣ заставенъ да признае папата за замѣстникъ Христовъ. Последваха и други отстѫики. Издаденъ бѣ единъ едиктъ, който забраняваше при най-строги наказания празднуването на сѫботата. (Вижъ “Kirchengeschichte ftethiopiens” S. 311.312). Ho папската тирания скоро се превърна въ едно такова потисническо иго, че абисинцитѣ се решиха да го отхвърлятъ отъ гърба си. Следъ една ужасна борба римокатолицитѣ бѣха изпѫдени изъ владенията си и старата вѣра бѣ отново възстановена. Църквитѣ отново се зарадваха на свобода и никога не забравиха поучението, което бѣха получили относно измамитѣ, измислицитѣ и потисничествата на Римъ. Въ своята затворена страна тѣ бѣха доволни, че оставаха непознати на останалото християнство.BC 478.2

Църквитѣ въ Африка пазѣха сѫботата, както тя се пазѣше и отъ подалата се на пъленъ упадъкъ папска черква презъ четвъртото и петото столѣтия. Докато празднуваха седмия день, бидейки послушни на Божията заповѣдь, тѣ, съгласно обичая на черквата, се въздърѫаха отъ работа и въ недѣля. Следъ като Римъ достигна най-високата си мощь, той потъпка Божията сѫбота съ нозе, за да издигне на нейно мѣсто своята; обаче останалитѣ почти въ течение на хиляда години укрити църкви въ Африка не взеха никакво участие въ тази промѣна. Когато станаха подвластни на Римъ, тѣ бѣха принудени да оставятъ истинската сѫбота и да въздигнатъ фалшивата; но още щомъ си възвърнаха независимостьта, тѣ отново се върнаха къмъ послушание на четвъртата заповѣдь. (Вижъ Приложението.)BC 478.3

Тѣзи доклади отъ миналото разкриватъ ясно враждебностьта на Римъ къмъ истинската сѫбота и нейнитѣ по-дръжници, както и срѣдствата, съ които той си е служилъ, за да наложи почитането на собственото си нареждане. Словото Божие учи, че тѣзи нѣща ще се повторятъ, когато католицитѣ и протестантитѣ се обединятъ за възвишаването на недѣлния праздникъ.BC 479.1

Представената въ Откровението 13 глава чрезъ звѣра, който “имаше два рога като на агне” сила ще направи, щото “цѣлата земя и жителитѣ ѝ ” да се поклонятъ на папството. Звѣрътъ съ двата рога сѫщо ще кара “жителитѣ земни да направятъ образъ на звѣра” ; и още “ще направи, щото на всички — малки и голѣми, богати и сиромаси, свободни и роби” — да се даде белегътъ на звѣра. (Откр. 13:11—16.) Вече бѣ обяснено, че Съединенитѣ Щати сѫ силата, която е символизирана чрезъ звѣра, който “имаше два рога като на агне”, и че това предсказание ще се изпълни, когато Съединенитѣ Щати ще искатъ да наложатъ принудително освещаването на недѣлята, за което Римъ претендира като за особенъ признакъ на своето владичество. Въ това поклонение на папството не ще бѫдатъ единствени само Съединенитѣ Щати ; влиянието на Римъ въ странитѣ, които нѣкога признаваха неговото владичество, съвсемъ не е унищожено. Пророчеството предсказва едно възстановяване на неговата мощь : “И видѣхъ, че една отъ главитѣ му като да бѣ смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравѣ. Тогава се почуди цѣлата земя и тръгна подиръ звѣра”. (Откр. 13 : 3.) Причиняването на смъртната рана посочва на падението на папството въ 1798 год. Посочвайки на следващето следъ това време, пророкътъ казва: “Тая му смъртна рана заздравѣ. Тогава се почуди цѣлата земя и тръгна подиръ звѣра”. Павелъ казва ясно, че човѣкътъ на грѣха ще продължи да сѫществува до времето на Христовото пришествие. (2 Сол. 2 : 3. 8.) До завършването на последното време ще продължава той своето дѣло на измама. Писательтъ на Откровението обяснява: “И му се поклониха всички жители земни, чиито имена не сѫ написани въ книгата на живота при Агнеца”. (Откр. 13:8.) И сега и Стариятъ, и Новиятъ свѣтъ се покланятъ на папството чрезъ освещаването на недѣлята, тъй като това нареждане почива единствено и само върху авторитета на римската черква.BC 479.2

Вече по-дълго отъ половинъ столѣтие изследватели на пророчествата въ Съединенитѣ Щати сѫ представяли това свидетелство на свѣта. Развиващитѣ се сега събития показватъ едно бързо приближаване къмъ изпълнението на това пророчество. Протестантски учители предявяватъ сѫщитѣ претенции за божествения произходъ на недѣлния праздникъ, но и отъ тѣхната страна е сѫщата липса на доказателства отъ Писанието, както и при папскитѣ водители. Твърдението, че Божии порази ще сполетятъ човѣцитѣ поради престѫпването на недѣлята, която поставятъ за сѫбота, ще бѫде повторено; дори вече започватъ да го заявяватъ, и едно движение за насилствено налагане освещаването на недѣлята напредва бързо.BC 480.1

Чудно остроумна и лукава е римската черква. Тя може да предвиди, какво ще стане. Тя е спокойна, виждайки, че протестантскитѣ черкви съ приемането фалшивата сѫбота ѝ се покланятъ, и че се приготвятъ да наложатъ приемането ѝ тъкмо чрезъ срѣдството, което тя сама е употрѣбявала въ минали дни. Тѣзи, които отхвърлятъ свѣтлината на истината, ще търсятъ помощьта на тази мнимо непогрѣшима сила, за да възвеличатъ едно постановление, което води ;началото си отъ последната. Съ каква готовность тя ще дойде на помощь на протестантитѣ въ това дѣло, не е мѫчно да си представимъ. Кой разбира по-добре, отколкото папскитѣ водители, какъ трѣбва да се постѫпва съ тѣзи, които сѫ непокорни на черквата?BC 480.2

Римската черква съ всичкитѣ ѝ разклонения по цѣлия свѣтъ образува едно огромно здание, което стои подъ рѫ-ководството на папския престолъ и при това е определѣно да защищава неговитѣ интереси. Нейнитѣ милиони членове въ всички страни на земята биватъ възпитавани да запазватъ поданическата си вѣрность къмъ папата. Отъ каквато и на-родность или управление и да сѫ, тѣ трѣбва да ценятъ ав-торитета на черквата по-високо отъ всичко. Дори когато отдаватъ на държавата клетва за вѣрность, пакъ по-високо отъ нея стои обрекътъ за послушание спрямо Римъ, който ги развързва отъ всѣко обещание, което би могло да накърни привилегиитѣ на Римъ.BC 480.3

Историята свидетелствува за нейнитѣ хитри и упорити усилия да се вмъква въ работитѣ на народитѣ; и, спечелила еднажъ кракъ, тя осѫществява своитѣ намѣрения, дори ако трѣбва да погинатъ князе и народъ.BC 480.4

Въ 1204 год. папа Инокентий III е принудилъ царя на Арагония, Петъръ II, да даде следната необикновена клеттва: “Азъ, Петъръ, царь на Арагония, признавамъ и обещавамъ да бѫда винаги вѣренъ и послушенъ на моя господарь, папа Инокентий, на неговитѣ католически последователи и на римската черква, и вѣрно да пазя царството си въ послушание къмъ него, да защищавамъ католическата вѣра и да преследвамъ еретическата поквара” (Dowling, Gesch. des Romanismus”, 5. Ruch 6. Kap., 55 Abschn.) Това се съгласува съ твърденията относно властьта на римския първосвещеникъ, че “той има законно право да сваля царе” и че “може да освобождава подчинени отъ задълженията имъ спрямо несправедливи владѣтели”. (Mosheim, Jnst. Hist. Eccl. 3. Bd., 11 Jahrh., Abschn. 2, Kap. 2.)BC 480.5

Д нека се помни, че хвалбата на Римъ е, че той никога не се измѣнялъ. Принципитѣ на Георги VII и Инокентий III сѫ все още принципи на римокатолическата черква. Ако би имала сила, тя би ги приложила на практика съ такава енергия и сега, както въ миналитѣ столѣтия. Протестантитѣ малко съзнаватъ, какво вършатъ, когато предлагатъ да приематъ помощьта на Римъ въ дѣлото за възвеличаване недѣлята. Докато тѣ гледатъ да постигнатъ своето намѣрение, Римъ се стреми да възстанови своята власть, за да си възвърне изгубеното господство. Нека въ Съединенитѣ Щати бѫде учреденъ еднажъ принципътъ, черквата да упражнява или да управлява държавната власть, религиознитѣ обряди да бѫдатъ налагани чрезъ свѣтски закони: на-кратко, авторитетътъ на черква и държава да господствува надъ съвѣстьта, — и триумфътъ на Римъ въ тази страна е гарентиранъ.BC 481.1

Словото Божие е предупредило за наближаващата опас-ность : не се ли обърне внимание на това предупреждение, npoтестантскиятъ свѣтъ ще опита, какви сѫ, въ сѫщность, намѣренията на Римъ; но това ще бѫде, когато ще е много късно да се освободи отъ примкитѣ му. Мощьта на Римъ расте незабелязано. Неговитѣ учения упражняватъ влиянието си върху законодателни събрания, върху черкви и върху сърдцата на човѣцитѣ. Той трупа своитѣ високи и огромни постройки, въ чиито тайни подземия ще се повторятъ неговитѣ нѣкогашни преследвания. Тайно и неподозирано укрепва той силитѣ си, за да напредва къмъ собственитѣ си цели, когато ще настане удобното време да нанесе удара. Всичко, което той желае, е да владѣе надъ другитѣ, и това превъзходство вече му се признава. Ние скоро ще видимъ и почувствуваме, какво е намѣрението на римския духъ. Който иска да вѣрва и да бѫде послушенъ на Божието слово, ще си навлѣче чрезъ това хули и преследвания.BC 481.2