Loading...
Larger font
Smaller font
Copy
Print
Contents
Великата Борба Между Христа И Сатана - Contents
  • Results
  • Related
  • Featured
No results found for: "".
  • Weighted Relevancy
  • Content Sequence
  • Relevancy
  • Earliest First
  • Latest First
    Larger font
    Smaller font
    Copy
    Print
    Contents

    Епизод 12—Реформацията въ Франция.

    Протестътъ въ Шпайеръ и вѣроизложението въ Аутсбургъ, които отбелязаха победата на реформацията въ Германия, бѣха последвани отъ години на борби и мракъ Отслабенъ чрезъ разцепления между подръжницитѣ си и нападнатъ отъ мощни врагове, протестантизмътъ изглеждаше като че обреченъ на крайно унищожение. Хиляди отъ неговитѣ последователи подпечатаха свидетелството си съ кръвьта си. Избухнаха граждански войни ; протестантското дѣло бѣ предадено чрезъ единъ отъ неговитѣ най-горещи привърѫеници ; най-благороднитѣ отъ реформиранитѣ князе паднаха въ рѫцетѣ на императора и бѣха влачени като пленници отъ градъ въ градъ. Но въ момента на своя при-виденъ триумфъ императорътъ се намѣри победенъ. Той видѣ плячката да се изтръгва отъ властьта му, и най-после бѣ принуденъ да разреши търпимость на ученията, чието унищожение той си бѣ поставилъ за цель въ живота. Той бѣ рискувалъ своето царство, своитѣ съкровища и самия си животъ за унищожението на ересьта. Сега той видѣ армиитѣ си изтощени отъ борбата, срѣдствата си изчерпани, и много отъ кралствата си заплашени отъ възстания, докато вѣрата, която той се cилѣшe да потъпчи, нарастваше въ всички страни. Карлъ V се борѣше противъ всемогѫщата Божия сила. Богъ бѣ казалъ : “Да бѫде свѣтлина!” но императорътъ се опитваше да запази тъмнината. Неговитѣ планове пропаднаха, той oстарѣ преждевременно и, изтощенъ отъ дългата борба, абдикира отъ трона и се усамоти въ единъ монастиръ, кѫдето следъ две години умрѣ.BC 169.1

    Въ Швейцария, както и въ Германия, реформацията преживѣ тъмни дни. Докато много кантони приеха рефор-мираната вѣра, други се държаха упорито въ вѣруюто на Римъ. Преследването срещу привърѫеницитѣ на новата власть доведе най-сетне до гражданска война. Цвингли и много отъ неговитѣ съработници паднаха на кървавото поле въ Каппелъ. Йоколампадъ, победенъ отъ тѣзи ужасни бедствия, скоро следъ това умрѣ. Римъ ликуваше: изглеждаше, като че той печелѣше наново всичко, което бѣ загу- билъ. Обаче Онзи, Чиито планове сѫ вѣчни, не бѣшe напусналъ Своето дѣло, нито народа Си. Отъ Неговата рѫка трѣбваше да дойде избавлението. Той бѣшe събудилъ въ други страни работници, за да продължатъ реформацията.BC 169.2

    Въ Франция зората на реформацията бѣше започнала да се явява, преди още името на Лютера да бѣшe узнато. Единъ отъ първитѣ, който получи свѣтлината, бѣше единъ старецъ, Лефевъръ, мѫжъ съ обширна ученость, ревностенъ папистъ, ученъ професоръ отъ парижкия университетъ. Въ изследването на древната литература вниманието му бѣ обърнато къмъ Библията, и той въведе нейното изучаване между своитѣ ученици.BC 170.1

    Лефевъръ бѣшe ентусиазиранъ обожатель на светиитѣ и бѣше предприелъ написването на история за тѣхъ и за мѫкитѣ имъ, споредъ даннитѣ на църковнигѣ легенди. Това дѣло, което изискваше много трудъ, бѣшe вече чувствително напреднало, когато, мислейки, че Библията може да му бѫде полезна въ неговата задача, той започна да я изучава. И наистина, той намѣpи свѣтии въ Библията, но не отъ рода на тѣзи отъ римския календаръ. Просвѣтленъ отъ потока свѣтлина, който нахлу върху него, той се отврати тогава отъ работата си и се отдаде на изучаване Божието слово. Наскоро той започна да проповѣдва скѫпоценнитѣ истини, които бѣ намѣрилъ тамъ.BC 170.2

    Въ 1512 година, преди Лютеръ и Цвингли да бѣxa за-почнали реформаторското дѣло, Лефевъръ писа: “Само Богъ е, Който, чрезъ Своята благодать, чрезъ вѣpa оправдава за вѣченъ животъ”. (Wylie, b. 13, ch. 1.) Вдълбочавайки се въ тайнитѣ на спасението, той извика : “О, чудесна размѣна! Невинниятъ бива осѫденъ, а виновниятъ оправданъ ; Благословениятъ е проклетъ, а прокълнатиятъ е благословенъ ; Животътъ умира, а смъртьта получава животъ ; славата бива покрита съ позоръ, а опозорениятъ е облѣченъ въ слава!” (D’Aubigne, b. 12, ch. 2.)BC 170.3

    Като учеше, че славата за спасението принадлежи само на Бога, той заявяваше сѫщевременно, че длъжностьта за послушание принадлежи на човѣка. “Ако ти си членъ отъ Христовата църква”, казваше той, “ти си членъ отъ Неговото тѣло ; а щомъ си отъ Христовото тѣло, тогава ти си пъленъ съ божественость, защото пълнотата на Божеството обитава въ Неговото тѣло. О ! ако хората биха могли да разбератъ тази привилегия, колко чисто, целомѫдрено и свето щѣха да живѣятъ тѣ и колко долна би имъ се виждала всѣка слава отъ този свѣть, сравнена съ вѫтрешната слава, скрита за плътскитѣ очи !” (D’Aubigne, b. 12, ch. 2.)BC 170.4

    Между ученицитѣ на Лефевъръ имаше млади хора, които слушаха жадно думитѣ му, и които трѣбваше да продължатъ проповѣдването на истината дълго следъ смъртьта на своя учитель. Къмъ тѣхъ принадлежеше и Вилхелмъ Фарелъ. Синъ на набожни родители, възпитанъ въ слѣпa вѣра въ ученията на черквата, той можеше заедно съ апостолъ Павла да каже за себе си : “Като фарисеинъ съмъ живѣлъ споредъ най-строгото учение на нашата вѣpa”. (Деян. 26 : 5.) Преданъ римокатоликъ, той горѣше отъ ревность да унищожи всички, които биха се осмѣлили да се противопоставятъ на черквата. “Азъ скърцахъ съ зѫби като разяренъ вълкъ, казваше той по-после, когато само чуехъ нѣкой да говори противъ папата”. (Wylie, b. 13, ch. 2.) Той бѣше неуморимъ въ своето обожаване на свѣтиите, и заедно съ Лефевъръ обикаляше черквитѣ на Парижъ, молящъ се предъ олтаритѣ и обсипващъ ги съ дарове. Обаче изпълнението на тия обряди не даваше миръ на душата му. Съзнанието за грѣха му тежеше, и него не можеха да отстранятъ извършванитѣ дѣла на покаяние. Той приемаше като гласъ отъ небето думитѣ на реформатора: “Спасението става по благодать ; невинниятъ бива осъденъ, а виновниятъ бива оправданъ”. “Само Христовиятъ кръстъ отваря небето и затваря вратитѣ на ада”. (Wylie, b. 13, ch. 2.)BC 170.5

    Фарелъ прие радостно истината. Чрезъ покаяние, подобно на апостолъ Павла, той се отвърна отъ робството на преданията въ свободата на Божиитѣ синове. “Вмѣсто съ жестоко сърдце на свирепъ вълкъ, той се връщаше мирно, като кротко и тихо агне, съ сърдце напълно отвърнато отъ папата и предадено на Исуса Христа”. (D’Aubigne, b. 12, ch. 3.)BC 171.1

    Докато Лефевъръ продължаваше да разпространява свѣтлината между своитѣ ученици, Фарелъ, също ревностенъ за Христовото дѣло, както бѣше по-рано такъвъ въ дѣлото на папата, излѣзе, за да изнесе истината публично. Единъ голѣмецъ отъ черквата, епископътъ на Мо, наскоро се присъедини къмъ него. Други учители, които се ползваха съ голѣмо уважение поради способностьта и ученостьта си, сѫщо се присъединиха къмъ проповѣдването на евангелието. Новата вѣра печелѣше привърѫеници отъ всичкитѣ класи на обществото, като се почне отъ занаятчиитѣ и селянитѣ и се достигне до благородницитѣ и князетѣ. Сестрата на Францискъ Първи, Маргарита Наварска, прие реформираната вѣpa. Самиятъ краль, както и кралицата майка, за известно време изглеждаше да се отнасятъ благосклонно къмъ нея, и реформаторитѣ, заблудени, виждаха вече като да се приближава деньтъ, въ който Франция ще бѫде спечелена за евангелието. Но тѣ трѣбваше да бѫдатъ разочаровани въ своето очакване. Изпити и гонения очакваха ученицитѣ на Христа. Това, обаче, милостиво бѣ закрито отъ тѣхнитѣ очи Представи се известенъ периодъ отъ време на миръ, въ което тѣ можаха да се сдобиятъ съ сили за предстоящата борба ; и дѣлото на реформацията направи бързи успѣхи. Епископътъна Мо работѣше ревностно въ собствената си епархия, за да наставлява както клира, така и народа. Невежитѣ и неморални свещеници биваха уволнени, и доколкото бѣ възможно, биваха замѣствани съ учени и набожни мѫже. Епископътъ, който горещо желаеше да даде словото Божие въ рѫцетѣ на своитѣ миряни, скоро видѣ това си желание изпълнено. Лефевъръ предприе превеждането на Новия заветъ, и почти въ сѫщото време, когато Лютеръ издаваше Писанията на нѣмски въ Витенбергъ, Новиятъ заветъ се публикуваше на френски езикъ въ Мо. Епископътъ не пестѣше ни трудъ, нито пари, за да го разпространи въ всички сзои енории, и скоро селянитѣ притежаваха Свещенитѣ Писания. Tѣзи души приемаха небесната весть сѫщо, както уморени пѫтници приветствуватъ воденъ потокъ. Работниците въ полето, занаятчиитѣ въ работилницата услаждаха монотонната си работа чрезъ разговори за скѫпитѣ истини отъ Библията. Вечерь, вмѣсто да отиватъ изъ кръчмитѣ, тѣ се събираха по домоветѣ си, за да четатъ Свещеното Писание, да се молятъ и да хвалятъ Бога. Скоро въ тѣзи мѣста се яви голтѣма промѣна. Макаръ тѣзи хора да принадлежаха къмъ обикновената класа, да бѣxa необразовани и да работѣxa тежка селска работа, все пакъ издигащата и прео-бразяваща сила на божествената благость пролича въ тѣхния животъ. Скромни, любящи и свѣти, тѣ стояха като живи свидетели за онова, което евангелието може да извърши върху искренитѣ души.BC 171.2

    Запалената въ Мо свѣтлина разпръсваше лжчитѣ си надалечъ. Числото на покаянитѣ нарастваше всѣжи день. Гнѣвътъ на черковната иерархия за известно време се обуз-даваше отъ краля, който презираше тѣсногръдия фанатизъмъ на монаситѣ. Обаче папскитѣ водители най-сетне преодолѣxa. Клади се издигнаха. Епископътъ на Мо, притиснатъ да избира между огъня и отричането, прие по-лесния пѫть. Но въпpѣки падането на водителя, стадото му остана твърдо. Мнозина свидетелствуваха за истината изcpѣдъ пламъцитѣ. Чрѣзъ eѣpaTa и постоянството си дори на кладата, тѣзи вѣрни християни на евангелието гoвopѣxa на хиляди, които въ дни на миръ никога не биха чули тѣхното свидетелство.BC 172.1

    Не само смиренитѣ и беднитѣ бѣxa, които се осмѣляваха да дадатъ свидетелство за Христа всрѣдъ презрение и страдания. И въ княжескитѣ зали на замъцитѣ и дворцитѣ имаше благородни души, които уважаваха истината повече отъ чина, формата, а даже и живота. Кралскитѣ дрехи покриваха по-благородни и по-храбри сърдца, отколкото мантията и митрата на епископитѣ. Луи дьо Беркенъ про- изхождаше отъ благородна фамилия. Храбъоъ и учтивъ рицарь, той бѣ отдаденъ на учене, възпитанъ въ обноски и съ безукоризненъ моралъ. “Той бѣше”, казва единъ писатель, “крайно ревностенъ пазитель на папскитѣ наредби, посещаваше всички богослужения и проповѣди; . . . и като корона на всички свои добродетели той презираше особено много учението на Лютера, тогава съвсемъ ново за Франция”. Воденъ отъ Провидението, както много други, къмъ изучаване на Библията, той бѣ очуденъ, когато намѣри въ нея “не ученията на Римъ, а ония на Лютера”. (Wylie, b. 13, ch. 9.) Отъ оня моментъ той бѣ напълно спечеленъ за дѣлото на евангелието.BC 172.2

    Нареченъ “най-учениятъ отъ членоветѣ на френскитѣ благородници”, закрилянъ отъ краля поради гения, крас-норечието и непоклатимия си куражъ, поради героичната си ревность и влиянието си предъ двореца, той изглеждаше на мнозина като бѫдещъ реформаторъ на своето отечество. Така Теодоръ де Бецъ казва, че “Франция въ лицето на Беркенъ би имала, може би, втори Лютеръ, ако той би намѣрилъ въ лицето на Францискъ Първи втори курфюрстъ”. “Той е по-лошъ отъ Лютера !” — викаха папиститѣ. И наистина, той бѣ по-опасенъ отъ него за папиститѣ въ Франция. Хвърленъ въ затворъ подъ обвинението на еретикъ, той бѣ освободенъ отъ краля. Борбата трая съ години. Францискъ Първи се колебаеше между Римъ и реформацията, като ту защищаваше, ту ограничаваше свирепата ревность на монаситѣ. Три пѫти Беркенъ бѣ затварянъ отъ папскитѣ авторитети и три пѫти пусканъ на свобода отъ краля, който възхаляваше неговия благороденъ характеръ и гений, отказвайки да го пожертвува на злобата на черковната иерархия.BC 173.1

    Много пѫти Беркенъ бѣ предупреденъ за опасноститѣ, които го заплашваха въ Франция, и бѣ съветванъ да последва стѫпкитѣ на тѣзи, които бѣxa нaмѣpили сигурность въ доброволно изгнание. Страхливиятъ и непостояненъ Еразмъ, комуто при всичкия блѣсъкъ на ученость липсваше онова морално величие, което подчинява животъ и честь на истината, писа на Беркена : “Искай да бѫдешъ пратенъ като посланникъ въ нѣкоя чужда страна ; иди и пѫтешествувай въ Германия. Ти познавашъ Беца и подобнитѣ му: той е хидра съ хиляди глави, който хвърля отровата си на всички страни. Твоитѣ противници се наричатъ легионъ ; ако твоето дѣло би било даже по-добро отъ онова на Исуса Христа, тѣ нѣма да те оставятъ, докато жестоко не те унищожатъ. Не уповавай твърде много на кралското покровителство. За всѣки случай не ме излагай предъ богословския факултетъ”. (Wylie, b. 13, ch. 9.)BC 173.2

    Но ревностьта на Беркена се увеличаваше съ нараст- ването на опасноститѣ. Вмѣсто да приеме предпазливата политика, на която го съветваше Еразмъ, той се реши на още по-смѣли срѣдства. Той не само проповѣдваше истината, но нападаше и заблудата. Обвинението въ еретичество, което се опитваха да му хвърлятъ папиститѣ, той хвърли върху тѣхъ. Най-деятелни и най-жарки негови противници бѣха ученитѣ и монаситѣ отъ Сорбоната, богословски факултетъ при парижкия университетъ, единъ отъ най-висшитѣ черковни авторитети не само за града, но и за нацията. Отъ писанията на тѣзи доктори Беркенъ извлѣче дванадесеть предложения, които той обяви публично за “противни на Библията, и следователно еретически” ; и той се обръщаше къмъ краля съ молба, той да бѫде сѫдия въ борбата.BC 173.3

    Монархътъ, щастливъ, че може да даде изразъ на мо-гѫществото си и да постави край на противнитѣ борби, а сѫщо така да смири и гордостьта и надменностьта на монаситѣ, заповѣда на папиститѣ да защитятъ своето дѣло чрезъ словото Божие. Тѣзи последнитѣ знаеха, че това орѫжие щѣше малко да имъ помогне ; затварянето, изтезанията и кладата имъ бѣха по-лесни за употрѣба. Сега ролитѣ бѣха размѣнени, и тѣ се виждаха като че надвиснали да паднатъ въ ямата, която бѣха изкопали за Беркенъ. Ужасени, тѣ се питаха, какъ биха излѣзли отъ това положение.BC 174.1

    “Тъкмо въ това време при ѫгъла на една отъ улицитѣ бѣ намѣренъ образътъ на Дева Мария, обезобразенъ. Тълпи народъ се трупаха къмъ мѣстото, съ изразъ на скръбь и възмущение. Царьтъ сѫщо бѣ дълбоко развълнуванъ. Сега се представяше случай, който монаситѣ можеха да използватъ, и тѣ не го пропуснаха. “Това сѫ плодоветѣ отъ учението на Беркена”, викаха тѣ ; “благодарение на това лютеранско съзаклятие, къмъ проваляне отива всичко: религия, закони, пъкъ и самиятъ тронъ”. (Wylie, b. 13, ch. 9.)BC 174.2

    Беркенъ бѣ наново арестуванъ. Францискъ Първи напусна Парижъ, и така монаситѣ можеха да действуватъ на свобода. Реформаторътъ бѣ разследванъ и осѫденъ на смърть, а за да не би кральтъ и сега да се застѫпи за освобождението му, присѫдата бѣ изпълнена въ сѫщия день, когато бѣ произнесена. По обѣдъ Беркенъ бѣ заведенъ на мѣстото на екзекуцията. Огромна тълпа хора се събра, за да присѫтстува на смъртьта му. Мнозина констатираха съ очудване, че жертвата бѣше избрана измежду най-благороднитѣ и най-прочутитѣ хора на Франция. Уплаха, негодувание, презрение и умраза се четѣха върху много лица ; само върху едно лице нѣмаше никаква сѣнка. Жертвата мислѣше за нвща, далечъ отъ тази сцена, тя чувствуваше само Божието присѫтствие. Грозната кола, на която той стоеше, намръщенитѣ лица на неговитѣ гонители, ужасната смърть, на която отиваше — на всичко това той не обръщаше внимание. Онзи, Който живѣе и бѣше мъртъвъ, Който е живъ завинаги и има ключоветѣ на смъртьта и ада, бѣше предъ него. Лицето на Беркена блестѣше отъ небесна свѣтлина и миръ. Той се бѣше облѣкълъ въ най-хубавитѣ си дрехи, носѣше дреха отъ кадифе, отъ атласъ и дамаска, и панталони, обшити съ злато”. (D’Aubigne, “History ot the Reformation in the Time of Calvin”, b. 2, ch. 16.)BC 174.3

    Той щѣше да засвидетелствува вѣрата си въ присѫтствието на Царя на царетѣ и на вселената, затова нищо не трѣбваше да засѣнчи неговата радость.BC 175.1

    Когато процесията се движеше бавно презъ натъпканитѣ съ народъ улици, хората бѣха очудени отъ спокойствието, мира и радостния триумфъ на неговия погледъ и държане. “Той е”, казваха тѣ, “като нѣкой, който стои въ храма и размишлява за свети нѣща”. (Wylie, b. 13, ch. 9.)BC 175.2

    На кладата Беркенъ се опита да отправи нѣколко думи къмъ народа, но монаситѣ, като се страхуваха отъ резултата, започнаха да викатъ, а войницитѣ да дрънкатъ съ оръжията си. “Така въ 1529 г. Сорбоната, най-висшиятъ литературенъ и черковенъ авторитетъ, представи на образования Парижъ подлия примѣръ, като заглуши на ешафода почтенитѣ думи на единъ умирающъ”. (Wylie, b. 13, ch. 9.)BC 175.3

    Беркенъ бѣше умъртвенъ, а тѣлото му хвърлено въ пламъцитѣ. Новината за неговата смърть бѣ скръбно преживѣна отъ приятелитѣ на реформацията изъ цѣла Франция. Обаче неговиятъ примѣръ не пропадна. “Ние сме готови”, си казаха мъжетѣ и женитѣ отъ реформацията; “ние желаемъ да посрещнемъ радостно смъртьта, отправяйки погледа си къмъ бъдещия животъ”. (D’Aubigne, “History of the Reformation in the Time of Calvin”, b. 2. ch. 16.)BC 175.4

    Проповѣдницитѣ на реформираната вѣра въ Мо бѣха лишени отъ правото да проповѣдватъ, затова се отправиха на работа въ други полета. Лефевъръ следъ известно време отиде въ Германия. Фарелъ се върна въ родния си градъ въ източна Франция, за да разпространи свѣтлината въ бащиния си кътъ и околноститѣ, кѫдето той бѣ миналъ своето детинство. Тамъ се бѣха вече получили известия за онова, което бѣ станало въ Мо, и той намѣри слушатели за истината, която съ безстрашна ревность проповѣдваше. Скоро властитѣ се подигнаха срещу него и го принудиха да мълчи, като го интернираха отъ града. Като не можеше да работи вече публично, той обхождаше равнини и села, поучавайки въ частни жилища. “Ако налиташе нѣкаква опасность, тогава той намираше закрила въ горитѣ, въ пещеритѣ и скалиститѣ дупки, които бѣха негови любими убѣжища презъ детинството”. Господь го приготовляваше за по-голѣми изпитания. “Кръстъ, преследване, сатанински зломислия, за които ме бѣха предупредили, не липсваха”, казваше той ; “тѣ сѫ даже много по-жестоки, отколкото самъ бихъ могълъ да понеса ; но Богъ е мой Баща, Той ми е давалъи ще ми дава винаги нужната сила”. (D’Aubigne b. 12, ch. 9.)BC 175.5

    Както въ апостолскитѣ дни, гоненията “спомогнаха за по-голѣмъ успѣхъ на благовестието” (Фил. 1 : 12). Изгонени отъ Парижъ и отъ Мо, тѣзи, .които се бѣха разпръснали, ходѣха и благовестѣха словото” (Деян. 8 : 4). Ето така свѣтлината бѣ занесена и въ най-отдалеченитѣ провинции на Франция.BC 176.1

    Богъ приготовляваше и други работници за дѣлото Си. Въ едно отъ училищата на Парижъ имаше единъ младежъ, внимателенъ и сериозенъ, който даваше вече доказателства за мощенъ и проницателенъ умъ, бележитъ и по своята непорочность, разумна ревность и религиозна преданность. Неговиятъ гений и прилежание скоро го направиха гордость на колежа и всички съ довѣрие очакваха, че Жанъ Калвинъ ще стане единъ отъ най-способнитѣ и най-почтенитѣ защитници на черквата. Но лѫчъ отъ божествена свѣтлина проникна дори презъ стенитѣ на схоластиката и суевѣрието, въ които Калвинъ бѣ заграденъ. Той чу за новитѣ учения съ ужасъ, безъ да се съмнява ни най-малко, че еретицитѣ заслужаватъ огъня, на който бѣха предадени. Съвсемъ несъзнателно той бѣ поставенъ лице срещу лице съ еретичеството и бѣ принуденъ да изпита силата на папското богословие, съ което да се бори срещу протестантскитѣ учения.BC 176.2

    Единъ братовчедъ на Калвина, който бѣ приелъ реформата, живѣеше въ Парижъ. Двамата млади хора се срѣщаха често, за да разговарятъ по въпроситѣ, които разделяха християнството. “Има много фалшиви религии”, казваше Оливетанъ, “а въ сѫщность има само една истинска. Фалшивитѣ сѫ онѣзи, които човѣцитѣ сѫ изнамѣрили, споредъ които нашитѣ собствени дѣла ни спасяватъ ; истинската е тази, която иде отъ Бога, и споредъ която спасението се дава даромъ отъ горе. . .” — “Азъ не искамъ вашитѣ учения”, отговаряше Калвинъ ; “мислите ли вие, че азъ съмъ живѣлъ презъ цѣлия си животъ въ заблуждение?” (Wylie, b. 13, ch. 7.)BC 176.3

    Но въ неговия умъ се събудиха мисли, които той не можеше да изгони. Самъ въ стаята си, той размишляваше за думитѣ на своя братовчедъ. Съзнанието за грѣхъ го обхвана ; той виждаше себе си безъ ходатай, въ присѫтствието на свѣтъ и праведенъ сѫдия. Ходатайството на светиитѣ, добритѣ дѣла, церемониитѣ на черквата, всички бѣха безпомощни да изкупятъ грѣховете му. Предъ себе си той виждаше само мрака на вѣчното отчаяние. Напразно прибѣгваше той до изповѣди — нищо не можеше да примири душата му съ Господа.BC 176.4

    Заетъ все още съ своитѣ безполезни борби, Калвинъ се реши единъ день да посети единъ отъ публичнитѣ площади и да бѫде свидетель при изгарянето на единъ еретикъ. Той бѣ изпълненъ съ очудване отъ израза на миръ, почиващъ върху лицето на мѫченика. Срѣдъ мѫкитѣ на тази страшна смърть и подъ още по-страшното осѫждение на черквата се откриваха вѣpa и куражъ, които младиятъ студентъ съ горесть и болка противопостави на собственото си отчаяние и мракъ, макаръ въ сѫщность той да живееше въ най-строго послушание къмъ черквата. Той знаеше, че еретицитѣ основаваха вѣрата си върху Библията, и реши да я изучи и да открие, ако може, тайната на тѣхната радость.BC 177.1

    Въ Библията Калвинъ намѣри Христа. “О, Отче, извика той, Неговата жертва е уталожила Твоя гнѣвъ ; Неговата кръвь е омила моитѣ петна ; Неговиятъ кръстъ е понесълъ моето проклятие ; Неговата смърть е умилостивение за мене. Ние сме си измислили много безполезни глупости, но Ти си поставилъ Твоето слово предъ мене като факелъ и си докосналъ сърдцето ми, та да се отвратя отъ всички други заслуги, приемайки само онѣзи на Исуса”. (Martyn, Vol. Ill, ch. 13.)BC 177.2

    Калвинъ бѣше подготвенъ за свещеникъ. Когато бѣ още на дванадесеть годишна възрасть, той бѣ опредЯленъ за свещеникъ въ една малка черква, и косата му бѣ подстригана съгласно черковнитѣ канони. Той не получи назначение, нито извършваше длъжностьта на свещеникъ, но стана членъ на свещенството и носѣше титлата на длъж ностьта си, за което получаваше и заплата.BC 177.3

    Виждайки сега, че никога не може да стане свещеникъ, той премина въ изучаване на правото, но и този планъ той скоро напусна, за да се отдаде всецѣло на евангелието. Той се колебаеше понѣкога, дали да стане проповѣдникъ. По природа Калвинъ бѣшe боязливъ. Съзнанието за голѣмата отговорность на тази длъжность му тежеше твърде много ; затова той искаше да се отдаде известно време още на изучаване. Най-после той отстѫпи предъ сериознитѣ молби на своитѣ приятели. “Чудесно е”, казваше той, “дето едно сѫщество отъ толкова доленъ произходъ трѣбва да бѫде възвишено до такова високо достойнство !” (Wylie, b. 13, ch. 9.)BC 177.4

    Тихо пое Кавлинъ своето дѣло, и неговитѣ думи бѣxa като роса, падаща, за да освежи земята. Той напусна Парижъ и се установи въ единъ провинциаленъ градъ подъ покровителството на принцеса Маргарита, която, като обичаше евангелието, даваше покровителството си на неговитѣ ученици. Калвинъ бѣше още младежъ ; неговото държане бѣ вежливо и скромно. Работата си той започна по домоветѣ на хората. Тамъ, заобиколенъ отъ членоветѣ на семейството, той четѣше Библията и имъ откриваше спасителнитѣ истини. Тѣзи, които чуваха вестьта, я занасяха и на други ; скоро учительтъ бѣ търсенъ и извънъ града, отъ околнитѣ градове и села. Както въ замъци, така и въ колибитѣ Калвинъ намираше приемъ ; той напредваше и полагаше основа на църкви, които трѣбваше да дадатъ безстрашно свидетелство за истината.BC 177.5

    Следъ нѣколко месеца той отиде наново въ Парижъ. Въ крѫга на ученитѣ и образовани мѫже владѣеше необикновено възбуждение. Изучаването на древнитѣ езици бѣше довело хората до Библията, и мнозина, чиито сърдца още не бѣха докоснати отъ нейнитѣ истини, ги разискваха ревностно и даже се борѣха съ защитницитѣ на папизма. Калвинъ, макаръ да бѣше способенъ борецъ въ областьта на теологичнитѣ спорове, сега имаше да изпълни една повисша мисия отъ тази на прочутитѣ учени. Умоветѣ на хората бѣха събудени, и бѣ дошло време да имъ се открие истината. Докато залитѣ на университетитѣ ехтѣха отъ крѣсъка на теологичнитѣ диспути, Калвинъ посещаваше кѫща следъ кѫща, откриваше Библията на народа и му говорѣше за разпнатия Христосъ.BC 178.1

    Споредъ божественото провидение Парижъ трѣбваше да получи и друга покана, за да приеме евангелието. Позивътъ на Лефевъръ и Фарелъ бѣше отблъснатъ, обаче вестьта трѣбваше отново да бѫде чута отъ всички класи въ тази голѣма столица. Кральтъ, повлиянъ отъ политически съображения, не бѣ заелъ напълно страната на Римъ противъ реформацията. Маргарита все още хранѣше надежда, че протестантизмътъ ще победи Франция. Тя реши, че реформираната вѣра трѣбва да бѫде проповѣдвана въ столицата. Презъ време на отсѫтствието на краля тя разпореди, единъ протестантски проповѣдникъ да говори въ черквитѣ на града. Понеже това бѣ забранено отъ папскитѣ сановници, кралицата отвори палата. Единъ апартаментъ бѣ приспособенъ за параклисъ. Извести се, че всѣки день въ опредѣленъ часъ ще се държи проповѣдь, за която се поканвать хора отъ всѣкакъвъ чинъ. Тълпи се стичаха на проповѣдьта. Не само салонътъ, но и предверията и залитѣ се пълнѣха съ народъ. Хиляди души се събираха всѣки день : благородници, държавници, адвокати, търговци и занаятчии. Кральтъ, вмѣсто да забрани събранията, заповѣда две отъ черквитѣ на Парижъ да се отворятъ за про-повѣди. Никога по-рано градътъ не бѣ тъй раздвиженъ отъ Божието слово. Изглеждаше, че духъ на животъ отъ небето бѣ излѣнъ надъ народа. Умѣреность, чистота, редъ и прилежание замѣстиха пиянството, безпътието, крамолитѣ и леностьта.BC 178.2

    Духовенството не остана пасивно. Кральтъ отказваше да спре проповѣдването, но тѣ се обърнаха къмъ населението. Никакви срѣдства не се пестѣxa, за да възбудятъ страха, предразсъдъцитѣ и фанатизма на невежитѣ и суевѣрнитѣ. Подчиняващъ се слѣпо на своитѣ фалшиви учители, Парижъ, подобно на древния Йерусалимъ, не позна времето на своето посещение, нито нещата, които бѣха за неговия миръ. Две години продължи проповѣдването въ столицата ; но докато имаше мнозина, които приеха евангелието, болшинството отъ народа го отхвърли. Францискъ бѣше показалъ известна търпимость, само за да постигне намѣренията си ; следъ това папиститѣ успѣха отново да спечелятъ надмощие. Църквитѣ бѣха пакъ затворени и кладитѣ отново издигнати.BC 179.1

    Калвинъ бѣ все още въ Парижъ, приготовлявайки се чрезъ изучаване, размишление и молитва за бъдещитѣ си трудове, като същевременно продължаваше да разпространява свѣтлината. Най-после, обаче, той бѣ заподозрѣнъ, и властитѣ решиха да го предадатъ на клада. Считайки се за сигуренъ въ своята усамотеность, той съвсемъ и не подозираше опасностьта, когато неочаквано дойдоха въ стаята му негови приятели съ новината, че стражари били изпратени да го арестуватъ. Въ сѫщия моментъ се чу силно хлопане на външния входъ. Не трѣбваше да се губи нито моментъ. Нѣкои отъ приятелитѣ му задърѫаха стражаритѣ на вратата, докато други помогнаха на реформатора да се спусне отъ единъ прозорецъ. Следъ това той бързо се отправи къмъ края на града. Намерилъ убежище въ колибата на единъ работникъ, приятель на реформацията, Калвинъ се преоблѣче въ дрехитѣ на своя хазаинъ, и, като нарами една мотика, продължи своето пѫтешествие. Вървейки на югъ, той намѣри убѣжище въ владенията на Маргарита. (Вижъ D’Aubigne, “History оf the Reformation in the Time of Calvin”, b. 2, ch. 30.)BC 179.2

    Тукъ той остана за нѣколко месеца, сигуренъ подъ покровителството на мощнитѣ си приятели и заетъ, както по-рано, съ учене. Но неговото сърдце копнѣеше за еван-гелизирането на Франция, затова той не можеше да остане продължително време въ бездействие. Щомъ като бурята стихна малко, той потърси ново поле за трудъ, и то въ Поатие, кѫдето имаше университетъ и кѫдето новите възгледи бѣxa намѣрили благосклоненъ приемъ. Хора отъ всички класи радостно слушаха евангелието. Като нѣмаше обществено мѣсто за държане на проповѣди, той проповѣдваше словото Божие било въ дома на кмета на града, било въ своето частно жилище, било въ нѣкоя градска гра- дина. Тъй като числото на неговитѣ слушатели се увеличаваше, тѣ счетоха за благоразумно да взематъ предпазителни мѣрки и да се събиратъ извънъ града. Една подземна пещера, до единъ бpѣгъ, прикрита отъ надвиснали скали и дървета, бѣ избрана за мѣcто на събранията. Малки групи, напущайки града отъ разни страни, се отправяха за тамъ. Въ това усамотено и отстранено мѣсто се четѣще и обясняваше Библията. Тамъ за пръвъ пѫть се отпразднува Господнята вечеря отъ протестантитѣ на Франция. Отъ тази малка църква по-после излѣзоха много вѣpни евангелисти.BC 179.3

    Не можейки да се прости съ надеждата да види, че Франция е приела реформацията, Калвинъ се завърна наново въ Парижъ. Обаче тамъ той намѣри почти всички врати затворени: да проповѣдва евангелието, това би значило да отиде на клада. Това състояние на нѣщата го застави да премине въ Германия. Той току-що бѣшe преминалъ границата, когато въ Франция избухна буря срещу протестантитѣ. Ако бѣшe останалъ въ своето отечество, той сигурно би билъ затрупанъ въ общата гибель.BC 180.1

    А ето онова, което се бѣ случило. Желаейки да видятъ своето отечество да върви наравно съ Германия и Швейцария, французкитѣ реформатори се бѣxa решили да нанесатъ срещу суевѣрията на Римъ смѣлъ ударъ, който трѣбваше да раздруса цѣлата нация. Затова тѣ бѣxa поставили въ цѣла Франция плакарди, нападайки литургията. Bмѣcтo да поощри дѣлото на реформацията, това действие на неблагоразумна ревность ускори преследването не само на неговитѣ автори, но сѫщо и на приятелитѣ на евангелието въ цѣлата страна. То даде на духовенството това, което то чакаше отъ дълго време: претекстъ, за да иска коренно унищожение на еретицитѣ, като опасни за сигурностьта на трона и мира на нацията агитатори.BC 180.2

    Неизвестна рѫка — дали на нѣкой нетактиченъ приятель, или на нѣкой коваренъ врагъ, тази тайна остана неоткрита— закачи една отъ плакардитѣ на вратата на частната стая на краля. Монархътъ бѣ ужасенъ. Суевѣрни обичаи, съществували съ стотици години,се бичуваха съ безпощадна рѫка. Безподобната нахалность, която е посмѣла да занесе тѣзи ясни и страшни изрази предъ очитѣ на краля, разпали неговия гнѣвъ Въ ужасъ той стоя известно време треперящъ и вцепененъ. После яростьта му избухна въ страшнитѣ думи: “Нека всички заподозрѣни като лютерани бѫдатъ изловени. Азъ желая да погубя всички”. (D’Aubigne, “History of the Reformation in the Time of Calvin”, b. 4, ch. 10.) Жребиятъ бѣ хвърленъ : кральтъ се бѣ опредѣлилъ къмъ страната на Римъ.BC 180.3

    Веднага се взеха мѣрки за арестуването на всѣки лютеранъ въ Парижъ. Единъ беденъ занаятчия, привърѫеникъ на новата вѣpa, който оикновено свикваше вѣрващитѣ за тайнитѣ имъ събрания, бѣ хванатъ, и при заплашване съ незабавна смърть на клада му бѣ заповѣдано да съпровожда папскитѣ пратеници До дома на всѣкй протестантинъ oтъ града. Той отначало се ужаси съ отвращение отъ подлото предложение, но въ последствие страхътъ отъ пламъцйтѣ преодолѣ и той се съгласи да стане предатель на своитѣ братя. Предшествуванъ отъ причастието, заобиколенъ отъ шествие свещеници, тамяноносци, монаси и войни, Моринъ, царскиятъ дедективъ, съ предателя, бавно и мълчаливо преминаваха презъ улицитѣ на града. Шествието, явно, трѣбваше да бѫде въ честь на “светитѣ тайнства”, едно умилостивително дѣло за оскръбленията, които протестантитѣ бѣха нанесли на литургията. Обаче задъ това тържествено зрелище се криеше демонско намѣрение. Достигайки до кѫщата на нѣкой лютеранъ. предательтъ даваше знакъ, безъ да произнесе нито дума. Процесията спираше, влизаше въ кѫщата, семейството биваше извличано вънъ, оковано въ вериги, и ужасната процесия тръгваше напредъ, за да търси нови жертви. Тѣ “не пощадиха никоя кѫща, голѣма или малка, нито даже постройкитѣ на университетитѣ въ Парижъ... Моринъ накара цѣлия градъ да се потресе... То бѣше вилнежъ на ужаса”. (D’Aubigne, “History of the Reformation in the Time of Calvin”, b. 4, ch. 10.)BC 180.4

    Жертвитѣ биваха избивани при ужасни мѫки, понеже бѣ издадена заповѣдь, да се намалява огъньтъ, за да продължава тѣхната агония. Но тѣ умираха като победители. Твърдостьта имъ бѣше непоколебима, мирътъ имъ непомраченъ. Тѣхнитѣ гонители, не въ състояние да разклатятъ непреклонната имъ твърдость, се чувствуваха сами победени. Ешафоди се издигнаха въ всички квартали на Парижъ и изгаряния се извършваха въ различни дни, съ цель, чрезъ протакането на екзекуциитѣ, да се увеличи ужасътъ отъ ересьта. Но все пакъ, въ края на краищата, преимуществото бѣ за евангелието. Цѣлиятъ Парижъ можа да види, какъвъ видъ хора сѫ създали новитѣ възгледи. За никой амвонъ не се говорѣше така много, както за кладитѣ на мѫчени. Тихата радость, която просвѣтляваше лицата на тѣзи мѫже, когато отиваха къмъ мѣстото на екзекуцията, тѣхниятъ героизъмъ всрѣдъ пламъцйтѣ, кроткото прощение на оскър-бителитѣ, промѣняха въ много случаи гнѣва въ съжаление, умразата въ любовь и свидетелствуваха съ несъкрушимо красноречие въ ползата евангелието”. (Wylie, b. 13, ch. 20.)BC 181.1

    Свещеницитѣ, които искаха да подърѫатъ яростьта на народа, разпространяваха най-ужасни обвинения противъ протестантитѣ. Обвиняваха ги, че тѣ се били съединили, за да избиятъ католицитѣ, да провалятъ управлението и да убиятъ краля. Но за тѣзи си твърдения тѣ не можаха да дадатъ и най-малко доказателство. Тѣзи предсказания за идващето зло трѣбваше да се изпъпнятъ, но при съвсемъ други обстоятелства и поради съвсемъ други причини. Упражненитѣ отъ католицитѣ жестокости върху невиннитѣ протестанти се увеличиха въ тежко бреме, оформиха се въ чувства на отмъщение, и въ следващитѣ столѣтия донесоха точно тази сѫдба, която католицитѣ предричаха надъ краля, неговото управление и неговитѣ поданици; обаче тази участь бѣ навлѣчена отъ безвѣрници и отъ самитѣ паписти. Не въвеждането на протестантизма, но неговото потискане щѣше три столѣтия по-късно да нанесе върху Франция всичкитѣ тѣзи ужасни бедствия.BC 181.2

    Подозрение, недовѣрие и тероръ сега обхванаха всички класи на обществото. Всрѣдъ общото възбуждение стана ясно, колко дълбоки корени бѣ пуснало лютеранското учение въ сърдцата на хората, които се отличаваха съ своето възпитание, влияние и съвършенство на характера. Високо довѣрени и почетни постове внезапно се намѣриха вакантни. Занаятчии, печатари, учени, професори въ университетитѣ, писатели, а даже и дворцови хора изчезнаха. Стотици избѣгаха отъ Парижъ, доброволно напуснаха родната си земя, чрезъ което въ много случаи даваха първия признакъ, че сѫ склонни къмъ реформираната вѣра. Папиститѣ се оглеждаха наоколо съ очудване при мисъльта за неподозиранитѣ еретици, които сѫ били търпѣни около тѣхъ. Тѣхната ярость се излѣ върху множество по-скромни жертви, които бѣха въ тѣхна власть. Затворитѣ се препълниха и самиятъ въздухъ изглеждаше потъмнѣлъ отъ пушека на горящитѣ клади, запалени за изповѣдващитѣ евангелието.BC 182.1

    Францискъ I се бѣше прочулъ като водитель на голѣмото движение за възраждане ученостьта, което особено отличаваше началото на шестнадесетото столѣтие. Той обичаше да събира въ своя дворъ учени мѫже отъ всички страни. На неговата любовь къмъ науката и презрението къмъ невежеството и суевѣрието на калугеритѣ се дължеше, отчасти, търпимостьта, която се оказваше на реформацията. Но, вдъхновенъ отъ ревность за изкореняване на ересьта, този покровитель на науката издаде едиктъ, съ който забраняваше печатането въ Франция ! Францискъ I представлява единъ отъ многото примѣри въ историята, които доказватъ, че умственото образование не е защита противъ религиозната нетърпимость и гонение.BC 182.2

    Чрезъ тържествена, публична церемония Франция трѣб-ваше да се предаде напълно въ преследване и унищожение на протестантизма. Свещеницитѣ изискваха, щото нанесеното на небето оскръбление чрезъ осѫждането на литургията да бѫде изкупено съ кръвь, и кральтъ отъ името на народа да одобри тази варварска постѫпка. Единъ съвременникъ, Симеонъ Фонтенъ. докторъ отъ Сорбоната, ни е оставилъ за това време едно дълго описание.BC 182.3

    Деньтъ 21 януарий 1535 година бѣше опредѣленъ за тази ужасна церемония. Възбудени бѣха суевѣрнитѣ страхове и слѣпата умраза на цѣлия народъ. Улицитѣ на Парижъ бѣxa препълнени отъ тълпи народъ, които се бѣxa стекли отъ цялата околность. Деньтъ трѣбваше да се предшествува отъ огромна и блестяща процесия. “Кѫщитѣ, покрай които щѣше да мине шествието, бѣxa окичени съ трауренъ крепъ, а тукъ-тамъ се издигаха олтари”. Предъ всѣка врата бѣшe запаленъ факелъ въ честь на “тайнството причастие”. Преди разсъмване процесията се сформирува предъ двореца на краля. “Първомъ вървѣха знамената и кръстоветѣ на нѣколко енории, после се явиха гражданитѣ, вървейки двама по двама и носещи факли”. Следваха четиритѣ монашески ордена, всѣки единъ въ своето особено облѣкло. После идваше огроменъ сборъ отъ прочути мощи. Следъ тѣхъ яздѣха църковнитѣ князе въ своитѣ пурпурни и багрени дрехи, въ разкошни украси съ скѫпоценни камъни, въ великолепенъ, изященъ и блестящъ строй.BC 183.1

    “Причастието се носѣше отъ епископа на Парижъ подъ скѫпоцененъ сѣнникъ. . . подърѫанъ отъ четири чистокръвни князе. . . Следъ причастието вървѣше кральтъ. . . Францискъ I въ оня день бѣше безъ корона и безъ кралско облѣкло”. Съ непокрита глава, съ наведени къмъ земята очи, съ горящъ факелъ въ рѫка, кральтъ на Франция се яви “като каящъ се”. (Wylie, b. 13, ch. 21.) При всѣки олтаръ той се покланяше въ смирение не поради пороцитѣ, които омърсяваха душата му, не поради невинната кръвь, която опетняваше рѫцетѣ му, но за смъртния грѣхъ на неговитѣ поданици, които се бѣха осмѣлили да порицаятъ литургията. Следъ него идваха кралицата и сановницитѣ на държавата, вървящи, сѫщо, двама по двама, всѣки съ запаленъ факелъ.BC 183.2

    Като часть отъ службата въ онзи день, самиятъ монархъ държа речь къмъ висшитѣ чиновници на царството, въ голѣмата зала на епископския палатъ. Съ печално лице се яви той предъ тѣхъ и съ покъртително красноречие оплака “престѫплението, богохулството, деня на скърбь и позоръ”, които връхлетѣли народа. Той призоваваше всѣки вѣренъ поданикъ да подпомогне за изкореняването на пагубната ересь, която застрашавала Франция съ гибель. “Колкото е вѣрно, господа, че азъ съмъ вашъ краль, — каза той, — така е вѣрно, че ако азъ знаехъ, че нѣкой мой членъ е опетненъ или заразенъ отъ тази отвратителна гни-лота, азъ бихъ ви го далъ, за да го отсѣчете. . . И още повече : ако бихъ видѣлъ нѣкое отъ собственитѣ си деца осквернено отъ нея, азъ не бихъ го пощадилъ. . . Азъ самъ бихъ го предалъ и бихъ го пожертвувалъ за Бога”. Сълзи задавяха неговото слово, цѣлото събрание плачеше и ви- каше единодушно : “Ние ще живѣемъ и ще умремъ за като-лическата вѣра!” (D’Aubigne, “History of the Retormation in the Time of Calvin”, b. 4, ch. 12.)BC 183.3

    Ужасна бѣше падналата тъмнина върху народа, който бѣше отблъсналъ свѣтлината на истината. “Благодатьта, която трѣбваше да е за спасение”, се бѣ явила ; но Франция, следъ като бѣ гледала нейната сила и светость, следъ като хиляди бѣха очаровани отъ нейната красота, следъ Като градове и села бѣха освѣтлени отъ нейния блѣсъкъ, се отвърна отъ нея, предпочитайки тъмнината. Тѣ отблъснаха отъ себе си небесния даръ, когато имъ се предлагаше. Тѣ бѣха нарекли злото добро и доброто зло, ставайки жертва на своеволна измама. Сега, макаръ, може би, да вѣрваха, че вършатъ Божия служба, като преследватъ Божия народъ, все пакъ тази имъ искреность не можеше да из-плати голѣмата имъ вина. Тѣ бѣха своеволно отблъснали чудната свѣтлина, която можеше да ги спаси отъ измама и отъ опетняване душитѣ имъ съ невинна кръвь.BC 184.1

    Търѫествена клетва бѣ положена въ голѣмата катедрала “НотръДамъ”, че ще изкоренятъ ересьта въ тази катедрала, кѫдето около три столѣтия по-късно “богинята на разума” бѣ възкачена на пиедесталъ отъ единъ народъ, който бѣ забравилъ живия Богъ. Отново се образува процесия и представителитѣ на Франция се приготовляваха да започнатъ дѣлото, за което се бѣха клели. “На близки разстояния бѣха съградени ешафоди, на които трѣбваше да бѫдатъ изгорени живи нѣкои протестантски християни, и бѣ наредено кладитѣ да се запалятъ въ момента, когато кральтъ приближи и процесията се спре, та той да бѫде свидетель на екзекуцията”. (Wylie, b. 13, ch. 21.) Подробноститѣ на претърпѣнитѣ мѫки отъ тѣзи свидетели за Христа сѫ твърде ужасни за описване ; отъ страна на жертвитѣ, обаче, нѣмаше никакво колебание. Когато ги принуждаваха да се отрекатъ, единиятъ отъ тѣхъ отговори : “Азъ вѣрвамъ само онова, каквото сѫ проповѣдвали нѣкога апостолитѣ и пророцитѣ, и каквото сѫ вѣрвали всички светии. Моята вѣра е въ Бога и ще преодолѣе всичкитѣ сили на пъкъла”. (D', Aubigne, “History of the Reformation in the Time of Calvin”, b. 4, ch. 12.)BC 184.2

    Процесията продължи, като спираше предъ други мѣста на подобно мѫченичество. Когато тя достигна началния си пунктъ — кралския дворецъ, — тълпата си разотиде, а кральтъ и прелатитѣ, много доволни отъ извършеното презъ деня и поздравявайки се за успѣхъ въ току-що започнатото дѣло по унищожението на ересьта, се отдръпнаха въ дворцитѣ.BC 184.3

    Евангелието на миръ, което Франция бѣ отхвърлила, трѣбваше да бѫде напълно изкоренено, но последицитѣ на всичко това трѣбваше да бѫдатъ сѫщо ужасни. На 21 януарий 1793 г., т. е. двеста и петдесеть и осемь години, следъ като Франция се бѣ предала напълно на преследване реформацията, друга подобна процесия, но по съвсемъ другъ поводъ, минаваше по улицитѣ на Парижъ. “И сега пакъ кральтъ бѣше главната фигура. И сега имаше смутъ, вълнение и викове; и сега се чуваше жажда за повече жертви ; и сега имаше грозни ешафоди ; отново дневнитѣ сцени се привършваха съ ужасни екзекуции. Луи XVI, който се стремѣше да се освободи отъ рѫцетѣ на своитѣ тъмни-чари и палачи, бѣше завлѣченъ до ешафода и тамъ държанъ насила, докато брадвата падна, а отсѣчената му глава се търкули подъ ешафода”. (Wylie, b. 13, ch. 21.) Кральтъ не бѣ единствената жертва ; близо до това мѣсто две хиляди и осемстотинъ човѣшки сѫщества загинаха отъ гилотината презъ кървавитѣ дни на терора въ Франция.BC 184.4

    Реформацията бѣше поднесла на свѣта отворената Библия, тя бѣ разпечатала заповѣдитѣ на Божия законъ и настояваше за права предъ съвѣстьта на народа. Безкрайната любовь бѣше открила на човѣцитѣ принципитѣ и предписанията на Небето. Богъ бѣше казалъ : “Пазете и изпълнявайте ги, защото въ това е вашата мѫдрость и вашиятъ разумъ предъ очитѣ на народитѣ, които, като чуятъ за всички тия наредби, ще кажатъ : само този великъ народъ е мѫдъръ и разуменъ”. (Втор. 4 : 6.) Когато Франция отблъсна този небесенъ даръ, тя посѣ семена на анархия и гибель, като постепенното развитие на тия причини донесе по-следствия, които се сведоха до революцията и режима на терора.BC 185.1

    Преди още да дойде необикновената възбуда чрезъ плакардитѣ въ Франция, реформаторътъ Фарелъ бѣ принуденъ да избѣга отъ родната си страна. Той се отправи за Швейцария, и посрѣдствомъ своитѣ трудове, чрезъ които подкрепи дѣлото на Цвингли, той помогна за победата на реформацията. По-къснитѣ си години този мѫжъ трѣбваше да прекара тукъ, но той продължаваше да упражнява решително влияние и върху реформата въ Франция. Презъ първитѣ години на своето изгнаничество той полагаше специални старания за разпространението на евангелието въ родната му страна. Той прекара значително време въ проповѣдване истината между своитѣ сънародници близо до границата, кѫдето съ неуморна будность следѣше борбата, като подпомагаше съ своитѣ думи на окуражение и съвети. Заедно съ други изгнаници като него. той преведе писанията на германскитѣ реформатори на френски езикъ, и тия преводи, заедно съ френската Библия, бѣха отпечатани въ голѣми количества. Посрѣдствомъ пѫтующи книгопродавачи тѣзи трудове се продаваха обилно изъ Франция. Кни- гитѣ биваха давани на книжаритѣ съ цена много по-низка отъ продажната, като разликата бѣше печалбата за книжаритѣ, които се издърѫаха отъ нея, и така можеха да продължатъ разпространението на книгитѣ.BC 185.2

    Фарелъ започна дѣлото си въ Швейцария като скроменъ учитель. Въ една уединена енория той се отдаде на възпитание на децата. Освенъ обикновенитѣ клонове на обучението, той внимателно въведе библейските истини, надѣвайки се чрезъ децата да достигне родителитѣ имъ. И наистина, нѣкои повѣрваха, обаче свещеницитѣ се намѣсиха, за да попрѣчатъ на делото, и суевѣрнитѣ селяни бѣха подведени да му се противопоставятъ. “Това не може да е евангелието на Христа”, настояваше свещеникътъ, “понеже неговата проповедь не носи миръ, но война”. (Wylie, b. 14, ch. 3.) Попобно на първитѣ ученици, когато бѣ изгонванъ отъ единъ градъ, Фарелъ преминаваше въдругъ. Огъ село на село, отъ градъ на градъ отиваше той, пѫтувайки пешъ, търпящъ лишения, гладъ, студъ, умора, и навсѣкѫде въ опасность за живота си. Той проповѣдваше по пазарища, въ църкви, а понекога и отъ амвоните на катедралитѣ. Случваше се да намѣри празна църква безъ слушатели ; случваше се, че проповѣдьта му биваше прекѫсвана отъ викове и подигравки ; често биваше насилствено свалянъ отъ амвона. Многократно той биваше подеманъ отъ тъл-пата и битъ почти до смърть. Но все пакъ той вървѣше напредъ. Макаръ често пѫти да биваше отклоняванъ отъ борбата, той съ неуморимо постоянство, отново се връщаше въ нея. Фарелъ виждаше, какъ едни следъ други градове и мѣстности, които дотогава бѣха крепости на папството, сега отваряха вратите си за евангелието. Малката енория, кѫдето той работи отначало, скоро прие реформираната вѣра. Градоветѣ Муртенъ и Нюшателъ напуснаха римокатолическитѣ обичаи и премахнаха иконитѣ отъ черквитѣ си.BC 186.1

    Отъ дълго време Фарелъ желаеше да развѣе протестантското знаме въ Женева. Ако този градъ би могълъ да се спечели за истината, той можеше да бѫде удобенъ центъръ за реформацията въ Франция, въ Швейцария и въ Италия.BC 186.2

    Съ такава цель предъ очи той продължи трудоветѣ си, докато много отъ околнитѣ градове и села бѣха спечелени. Следъ това, придруженъ отъ единъ само помощникъ, той отиде въ Женева. Тамъ можа да държи само две проповѣди. Свещеницитѣ се бѣха опитали, но напразно, да си осигурятъ неговото осѫждане отъ гражданскитѣ власти. Тѣ го призоваха предъ единъ черковенъ съветъ, въ който дойдоха съ скрити подъ облѣклото си орѫжия, решени непремѣнно да отнематъ живота му. Вънъ отъ залата, бѣсна тълпа, въорѫжена съ тояги и мечове, се бѣше събрала, за да осигури смъртьта му, въ случай, че би се изплъз- налъ отъ съвета. Присѫтствието на властитѣ и на едно отдѣление въоръжена сила, обаче, спаси Фарела. Рано на следващата сутриньтой и придружаващиятъ го бѣха отведени на едно сигурно мѣсто отъ другата страна на езерото. Така се завърши неговиятъ пръвъ опитъ да евангелизира Женева.BC 186.3

    Вториятъ пѫть бѣ употрѣбенъ по-скроменъ инструментъ ; това бѣ единъ младежъ съ такава скромна външность, че съ него се отнасяха хладно дори изповѣдващитѣ се като приятели на реформацията. Какво би могълъ да направи единъ такъвъ незначителенъ човѣкъ, когато самиятъ Фарелъ бѣ отхвърленъ ? Би ли могълъ човѣкъ съ такъвъ малъкъ куражъ и безъ всѣкаква опитность да устои на бурята, предъ която най-силниятъ и храбриятъ е билъ принуденъ да избѣга ? “Не съ войнство и не съ сила, а съ Моя Духъ, казва Господь Саваотъ”. (Захария 4: 6.) “Богъ избра онова, що е безумно на тоя свѣтъ, за да посрами мѫдрите ; Богъ избра онова, що е слабо на тоя свѣтъ, за да посрами силнитѣ. Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мѫдро отъ човѣцитѣ, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно отъ човѣцитѣ”. (I Коринт. 1 : 27. 25.)BC 187.1

    Фроманъ — това бѣ името на младежа — започна дѣлото си като учитель. Истинитѣ, на които той учеше децата въ училище, бѣха повтаряни по домоветѣ имъ. Скоро родителитѣ започнаха да идватъ и да слушатъ обясненията на Библията, докато училищната стая почна да се изпълва съ внимателни слушатели. Нови завѣти и брошури свободно се разпространяваха ; тѣ достигнаха мнозина, които не смѣеха да дойдатъ открито да слушатъ новитѣ учения. Следъ известно време този младъ работникъ бѣ принуденъ да избега; но истинитѣ, които той разнесе, бѣха пуснали корени въ сърдцата на хората. Реформацията бѣше посѣта, тя се усили и разшири. Проповѣдницитѣ се върнаха, и посрѣдствомъ тѣхната работа въ последствие протестантското богослужение напълно се въведе въ Женева.BC 187.2

    Градътъ се бѣше обявилъ вече за реформацията, когато Калвинъ, следъ многобройни странствувания и промѣни, мина презъ вратитѣ му. Връщайки се отъ едно последно посещение на родната си страна, той се бѣ отправилъ за Базелъ, за да продължи тамъ своитѣ науки; но намирайки пътя окупиранъ отъ войскитѣ на Карлъ V, той бѣ заставенъ да заобиколи, и по такъвъ начинъ дойде въ Женева.BC 187.3

    Въ това посещение Фарелъ позна Божията рѫка. Макаръ Женева да бѣше приела реформираната вѣра, все пакъ тамъ оставаше неизвършено още най-голѣмото дѣло. Не като черкви, но като отдѣлни индивиди трѣбваше да се покаятъ душитѣ предъ Бога. Дѣлото на новорождение, на обръщане сърдцето и съвѣстьта трѣбваше да се извърши чрезъ силата на Светия Духъ, а не чрезъ декрети и събори. Докато жителитѣ на Женева бѣха отхвърлили авторитета на Римъ, тѣ не бѣха тъй готови да се откажатъ отъ пороцитѣ, които бѣха възникнали отъ владичеството му. Да се възстановятъ тукъ чиститѣ принципи на евангелието и да се приготви народътъ за достойно изпълнение на службата, за която, изглеждаше, че Провидението го бѣ призовало, не бѣше лесна задача.BC 187.4

    Фарелъ бѣше убеденъ, че въ лицето на Калвина е намѣрилъ онзи, който можеше да му бѫде сътрудникъ въ това дѣло. Въ името на Бога той тържествено закле младия евангелистъ да остане и да работи тукъ. Калвинъ се уплаши много. Боязливъ и миролюбивъ, той трепна предъ мисъльта за сношение съ смѣлитѣ, независимитѣ и даже дръзкитѣ духове на женевскитѣ граждани. Слабостьта на неговото здраве и ученолюбивитѣ му навици го тласкаха къмъ уединение. Вѣрвайки, че посрѣдствомъ перото си той ще може най-добре да служи на реформацията, Калвинъ жадуваше да намѣри нѣкое тихо мѣсто за учене. Тамъ, посрѣдствомъ печата, той мислѣше да наставлява и съгражда черкви. Обаче тържественото увещание на Фарелъ му дойде като покана отъ небето, затова той не смееше да откаже сега. Струваше му се, както той казваше, “че Божията рѫка бѣше прострѣна отъ небето, че тя го хвана и го постави завинаги на мѣстото, което той съ нетърпение искаше да напусне”. (D’Aubigne, “History of the Reformation in the Time of Calvin”, b. 9, ch. 17.)BC 188.1

    По онова време голѣми опасности застрашаваха про-тестантското дѣло. Папскитѣ проклятия се обърнаха срещу Женева и силни народи я заплашваха съ унищожение. Какъ можеше този малъкъ градъ да отблъсне мощното духовенство, което тъй често бѣ принуждавало крале и императори да му се подчиняватъ ? Какъ можеше да устои той срещу армиитѣ на голѣмитѣ свѣтовни победители ?BC 188.2

    Изъ цѣлото християнство протестантизмътъ бѣше за-страшенъ отъ опасни врагове. Първитѣ победи на реформацията преминаха; Римъ събираше нови сили, надѣвайки се напълно да я унищожи. По негово време бѣ създаденъ орденътъ на йезуититѣ, най-жестокиятъ, най-безсъвѣстниятъ и най-мощниятъ отъ всички папски борци. Откѫснати отъ земни връзки и човѣшки интереси, мъртви къмъ изискванията на естественитѣ чувства, съ затѫпени разсѫдъкъ и съвѣсть, йезуититѣ не признаваха никаква друга власть, никаква друга връзка, освенъ тѣзи на своя орденъ, като найголѣмата имъ длъжность бѣ да разширятъ неговата мощь. (Вижъ Приложението.) Евангелието на Христа бѣше приспособило привърѫеницитѣ му да посрѣщатъ опасности и да понасятъ страдания, въпрѣки студъ, гладъ, трудъ и бед- ность, да издигатъ знамето на истината въпрѣки изтезания, затвори и клади. Въ борбата си съ тѣхъ йезуититѣ въоду-шевляваха своитѣ последователи въ фанатизъмъ, който ги приспособяваше да претърпятъ сѫщитѣ опасности и да про-тивопоставятъ срещу силата на истината всички орѫжия на измамата. За йезуититѣ нѣмаше прѣстъпление толкова голѣмо, че да не може да се извърши, или измама толкова ниска, за да не се практикува, или лицемѣрие тъй мѫчно, че да не може да се усвои. Обречени на постоянна бедность и унижения, тѣхниять обмисленъ стремежъ бѣше да си осигурятъ богатство и сила, да бѫдатъ преданни за провалянето на протестантизма и за възстановяването на папското върховенство.BC 188.3

    Като членове на своя орденъ тѣ се явяваха подъ булото на свѣтость, посещавайки затвори и болници, услужвайки на болнитѣ и беднитѣ, изповѣдвайки, че сѫ се отрекли отъ свѣта, носейки свѣтото име на Исуса, Който обхождаше, за да прави благодеяния. Но подъ тази безпорочна външность често пѫти се криеха най-престѫпни и най-безпощадни намѣрения. Основенъ принципъ на ордена бѣше: цельта оправдава срѣдствата. Естествено е, че при такова правило лъжата, кражбата, клетвата, предумишленото убийство бѣха не само простени, но даже похвалявани, когато служеха въ интереситѣ на черквата. Подъ различни маски йезуититѣ си проправяха пѫть до държавни длъжности, сполучваха да бѫдатъ съветници на крале и направ-ляваха политиката на народитѣ. Тѣ ставаха слуги, за да действуватъ като шпиони спрямо своитѣ господари. Тѣ издигаха колежи за синоветѣ на принцове и благородници и училища за обикновения народъ; принуждаваха децата на протестантски родители да спазватъ папскитѣ нареждания. Всичкиятъ външенъ блѣсъкъ и показъ на римското богослужение трѣбваше да бѫде тъй нагоденъ, че да смути ума, да заслѣпи, да зашемети и да плени въображението. По този начинъ свободата, за която бащитѣ бѣха работили и проливали кръвьта си, се предаваше отъ синоветѣ. Йезуититѣ скоро се разшириха по цѣла Европа, и тамъ, кѫдето се настаняваха, ставаше оживление и възстановяване на папството.BC 189.1

    За да имъ се даде по-голѣма сила, издадена бѣ една була, която отново въвеждаше инквизицията. Въпрѣки общото отвръщение, съ което се гледаше на него даже въ католически страни, този ужасенъ сѫдъ бѣ отново възстановенъ отъ папскитѣ водители, и твърде ужасни свирепости, които не могатъ да се опишатъ, бѣха повторени въ тайнитѣ затвори на инквизицията. Въ много страни хиляди и хиляди хора, цвѣтътъ на нацията, най-чиститѣ отъ чиститѣ, най-благороднитѣ и образованитѣ, най-набожнитѣ и пре- данни пастори, най-прилежнитѣ и патриотични граждани, блестящи ученици, даровити артисти, способни занаятчии — всички тѣ биваха убивани или принуждавани да бѣгатъ въ други страни.BC 189.2

    Такива бѣха срѣдствата, които Римъ бѣше измислилъ, за да угаси реформацията, да отнеме Библията отъ хората и да възстанови невежеството и суевѣрието отъ тъмнитѣ вѣкове. Но подъ Божието благословение и трудоветѣ на благороднитѣ мѫже, които Той бѣ подигналъ, за да последватъ Лютера, протестантизмътъ не бѣ унищоженъ. Той трѣбваше да дължи силата си не на благоволението на принцоветѣ или на армиитѣ имъ. Най-малкитѣ страни, най-скромнитѣ и слаби народи станаха негови крепости. Ето, такава бѣшe малката Женева, всрѣдъ мощни врагове, които замисляха нейното унищожение; такава бѣше Холандия, върху пѣсъчнитѣ брѣгове на Сезерното море, боряща се противъ тиранията на Испания, най-голѣмото и най-богатото тогавашно кралство: такава бѣшe пустата, неплодородна Швеция, която спечели победи за реформацията.BC 190.1

    Калвинъ преживѣ около тридесеть години въ Женева, посвещавайки силитѣ си, първомъ за съграждането на една църква тамъ, която да се придърѫа въ чистата нравственость на Библията, и после за напредъка на реформацията изъ цѣла Европа. Неговото дѣло като общественъ водитель не бѣше безпогрѣшно, нито ученията му свободни отъ заблуждения. Но той бѣше инструментъ за проповедване на по-голѣми истини, особено важни за неговото време, въ защита на принципитѣ на протестантизма противъ възвръщащата се вълна на папството, а сѫщо за поощряване реформиранитѣ църкви, въ животъ на свѣтость и чистота, вмѣсто на гордость и поквара, подхранвани дотогава отъ папскитѣ учения.BC 190.2

    Отъ Женева излизаха книги и учители, за да разпро-страняватъ реформиранитѣ учения. Натамъ поглеждаха пре-следванитѣ въ всички други страни за наставления, съвети и окуражение. Градътъ на Калвина стана убѣжище за пре-следванитѣ реформатори отъ цѣла западна Европа. Бѣгълци отъ ужаснитѣ бури, които продължиха цѣли столѣтия, намираха прибѣжище въ стенитѣ на Женева. Изгладнѣли, наранени, лишени отъ домъ и роднини, тѣ бѣха горещо приветствувани и нѣжно нагледвани. Чрезъ своята набожность, ученость и способность тѣ служеха за благословение на града, който ги приемаше. Мнозина, които бѣха потърсили прибѣжище тукъ, после се връщаха въ своитѣ страни, за за отблъснатъ тиранията на Римъ. Джонъ Кноксъ, храбриятъ шотландски реформаторъ, мнозина отъ английскитѣ пуритани, протестантитѣ отъ Холандия и Испания и хугенотитѣ отъ Франция занесоха отъ Женева факела на истината, за да просвѣтлятъ тъмнината въ своитѣ родни страни.BC 190.3

    Larger font
    Smaller font
    Copy
    Print
    Contents