Епизод 11—Протестътъ на принцоветѣ.

Едно отъ най-благороднитѣ свидетелства, които бѣха дадени нѣкога за реформацията, бѣ протестътъ на християнскитѣ германски князе къмъ Народното събрание въ Шпайеръ, въ 1529 год. Куражътъ, вѣрата и твърдостьта на тѣзи Божии мѫже осигуриха свободата на съвѣстьта за следващитѣ вѣкове. Този прочутъ протестъ, чиито принципи съдърѫаха “есенцията на протестантизма”, даде своето име на обожателитѣ на реформацията въ цѣлия свѣтъ.BC 157.1

Въпрѣки едикта отъ Вормсъ, обявяващъ Лютера вънъ отъ закона и забраняващъ неговитѣ учения, религиозната търпимость постепенно преодолѣ въ империята. Божието провидение бѣ обуздало силитѣ, които се противопоставяха на истината. Карлъ V бѣше решилъ да задуши реформацията, но колкото пѫти простираше рѫката си за това, толкова пѫти обстоятелствата го принуждаваха да я отдръпне. Много пѫти вече се явяваше опасность за унижожение на всички ония, които се осмѣляваха да противоречатъ на Римъ; но въ критическиятъ моментъ се явяваха различни други обстоятелства: или турски орди нападаха източната граница, или французкиятъ краль, а даже и самиятъ папа, ревнивъ поради нарастващото величие на императора, му отваряше война; и така борбитѣ и международнитѣ усложнения дадоха време на реформацията да се затвърди и разшири.BC 157.2

Най-после папскитѣ крале подбудиха своитѣ феодали за обща съпротива срещу реформацията. Съборътъ въ Шпайеръ презъ 1526 год бѣше далъ на всѣка държава пълна свобода въ религиознитѣ нѣща до свикването на единъ общъ съборъ. Щомъ като опасноститѣ, които бѣха осигурили това разрешение, преминаха, императорътъ свика презъ 1529 год. Втори съборъ въ Шпайеръ, съ цель да изкорени ересьта. Принцоветѣ трѣбваше да бѫдатъ повлияни, ако е възможно, чрезъ приятелски срѣдства, за да се противопоставятъ на реформацията; но ако този планъ не успѣеше, Карлъ V бѣше готовъ да прибѣгне до мечъ.BC 157.3

Голѣма бѣше радостьта въ римския лагеръ. Неговитѣ представители, които дойдоха въ Шпайеръ въ голѣмо число, изявиха открито своята умраза срещу реформитѣ и тѣхнитѣ защитници. Меланхтонъ писа: “Ние сме презрение и изметъ за свѣта; но Христосъ гледа на Своя беденъ народъ и ще го спаси”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 5.) Отиде се до тамъ, щото забраниха на евангелскитѣ князе, които присѫтствуваха въ събранието, да говорятъ за евангелието въ частнитѣ си домове. Обаче народътъ отъ Шпайеръ жадуваше за словото Божие, и въпрѣки забраната, хиляди слушатели идваха на службитѣ, държани въ църквата на саксонския курфюрстъ.BC 157.4

Това ускори кризата. Едно императорско съобщение извести на събора, че решението, което осигуряваше рели-гиозната свобода, е било причина за голѣми безредици, затова императорътъ изисква то да се анулира. Този своеволенъ актъ възбуди възмущение и протестъ въ евангелския лагеръ. Единъ отъ тѣхъ каза: “Христосъ отнова падна въ рѫцетѣ на Каяфа и Пилата”. Езикътъ на папиститѣ удвои силата си. “Турцитѣ сѫ по-добри отъ лютеранитѣ, казваше Фаберъ; защото турцитѣ пазятъ поститѣ, а лютеранитѣ ги престѫпватъ. Ако трѣбва да се избира между Свещенитѣ Писания на Бога и старитѣ грѣшки на черквата, ние трѣбва да отхвърлимъ първитѣ”. А Меланхтонъ писа за Фабера, епископъ въ Виена: “Той всѣки день хвърля по една нова стрела срещу евангелиститѣ”. (D’Aubigne b. 13, ch. 5.)BC 158.1

Религиозната търпимость бѣше законно установена, и евангелскитѣ държави бѣха решени да се противоставятъ на посѣгателството върху тѣхнитѣ права. Лютеръ, стоящъ все още подъ проклятието, наложено му отъ Вормския едиктъ, не можеше да се яви въ Шпейеръ; но неговото мѣсто бѣ заето отъ неговитѣ съработници и отъ князетѣ, които Богъ бѣше подбудилъ да защищаватъ Неговото дѣло въ този случай. Благородниятъ Фридрихъ Саксонски, покровитель на Лютера, бѣше умрѣлъ; но херцогъ Йоанъ, неговъ братъ и наследникъ, бѣше радостно приелъ реформацията; и макаръ да бѣше миролюбивъ, той прояви голѣма енергия и голѣмъ куражъ въ всички нѣща, които се отнасяха до интереса на вѣрата.BC 158.2

Свещеницитѣ изискваха, щото държавитѣ, които сѫ приели реформацията, да се подчинятъ на римската подсѫдность. Реформаторитѣ, отъ друга страна, претендираха за свободата, която имъ бѣше дадена. Тѣ не можеха да се съгласятъ, щото държавитѣ, които бѣха толкова радостно пригърнали словото Божие, да бѫдатъ отново поставени подъ римското иго.BC 158.3

Най-после бѣ предложенъ следниятъ компромисъ: Тамъ, кѫдето реформацията не бѣше приета, едиктътъ отъ Вормсъ трѣбваше строго да се приложи ; но тамъ, кѫдето народътъ се е отклонилъ отъ него и кѫдето тѣ не биха могли да му се подчинятъ безъ опасность отъ възстание, поне да не се извършва никаква нова реформа, да не се докосватъ спорни въпроси, да не се противопоставятъ на литургията, да не се позволява римокатолици да приематъ лютеранството. Тази мѣрка бѣ приета отъ събора за голѣмо удоволствие на свещеници и прелати.BC 158.4

Ако този едиктъ се турѣше въ действие, “реформацията не можеше да се разшири нито въ мѣстата, гдето бѣше още непозната, нито да стъпи на здрави основи въ ония, кѫдето вече сѫществуваше”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 5.) Свободата на словото щѣше да се ограничи. Никакви разговори за него не щѣха да се позволятъ. Отъ приятелитѣ на реформацията се изискваше да се подчинятъ веднага. Изглеждаше, като че надеждата на свѣта вече изгасваше. “Възстановяването на римската иерархия . . . неминуемо би възобновило старитѣ злоупотрѣби” и много лесно биха могли да се намѣрятъ претексти за “крайното унищожение на дѣлото, вече тъй силно разклатено” чрезъ фанатизъмъ и раздори. (D’Aubigne, b. 13, ch. 5.)BC 159.1

Когато евангелската партия се събра на съветъ, нейнитѣ членове се гледаха въ крайна тревога. Тѣ се питаха единъ другъ : “Какво да се прави ?” Много важни обстоятелства за свѣта бѣха поставени въ опасность. “Трѣбва ли водителитѣ на реформацията да се подчинятъ ? Да приематъ ли едикта? Много лесно би могло да се направи фалшива стѫпка въ този критиченъ моментъ. Колко много добри изгоди, колко приемливи претексти биха могли да се намѣрятъ, за да се подчинятъ ! Осигуряваше се на лютеранскитѣ князе свободата да упражняватъ своята религия. Сѫщото право бѣше признато и на всички ония отъ тѣхнитѣ поданици, които бѣха приели реформата преди едикта. Не би ли било достатъчно това ? Колко много опасности би предотвратило подчинението ! А какви ли опасности, какви ли рискове биха произлѣзли, ако тѣ се противопоставѣха ? Кой знае, какви случаи би донесло бѫдещето ! Нека приемемъ мира ; нека вземемъ маслиненото клонче, което Римъ ни подава, и така да затворимъ ранитѣ на Германия ! — Съ подобни аргументи реформаторитѣ можеха да оправдаятъ приемането на едно становище, което не дълго следъ това щѣше да донесе сигурното проваляне на протестантското деѣло.BC 159.2

За щастие, тѣ видѣха принципа, който бѣше въ основата на предложеното съглашение. Какъвъ бѣше този принципъ ? — Той бѣше правото на Римъ, да насилва съвѣстьга и да забранява свободното изследване на истината. Но нима свободата на съвѣстьта не бѣше осигурена за тѣхъ и за тѣхнитѣ поданици ? — Да, но като специално благоволение, а не като право. Вънъ отъ тѣзи, които бѣха включени въ тоза изключение, всички други оставаха подъ игото на властьта ; съвѣстьта бѣше вънъ отъ общото правило ; Римъ оставаше непогрѣшимиятъ сѫдия за вѣрата. Да се приеме предложеното примирие, значеше да се признае, че свободата на съвѣстьта се позволяваше само въ реформирана Саксония, и че за цѣлото останало християнство свободното изпитване и изповѣдване на реформираната вѣра бѣше престѫпление, наказваемо съ затворъ и клади. Можеха ли тѣ да поставятъ географически граници за религиозната свобода ? Да се съобщи, че реформацията е спечелила последния си покаянъ, че е завладѣла последната стѫпка земя ? И трѣбваше ли тамъ, кѫдето сега Римъ владѣе, владичеството му да остане вѣчно ? Можеха ли реформаторитѣ да се считатъ невинни за кръвьта на хиляди други, които при прилагането на тази наредба ще трѣбва да жертвуватъ живота си въ папскитѣ страни ? Това би било равносилно, да се отрекатъ въ този върховенъ часъ отъ дѣлото на евангелието и отъ свободитѣ на християнството”. (Wylie, b. 9, ch. 15.) По-скоро “тѣ биха пожертвували всичко, дори княжествата си, коронитѣ си, и живота си”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 5.)BC 159.3

“Нека отхвърлимъ това решение”, казаха принцоветѣ. “Въ работитѣ на съвѣстьта болшинството нѣма сила”. Депутатитѣ обявиха : “Благодарение на решението отъ 1526 година ние се радваме на мира, който сега цари въ империята ; неговото отмѣнение ще изпълни Германия съ трудности и раздори. Народното събрание нѣма друго пълномощие, освенъ да запази религиозната свобода до свикването на новъ съборъ”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 5.) Покровителството свободата на съвѣстьта е длъжность на държавата, и то е границата на нейния авторитетъ въ религиознитѣ нѣща. Всѣко свѣтско управление, което се опитва да регулира или налага религиозни обичаи съ сила, ще жертвува оня принципъ, за който тъй благородно се борѣxa евангелскитѣ християни.BC 160.1

Папиститѣ решиха да заглушатъ това, което тѣ наричаха “дръзко вироглавство”. Tѣ се опитаха да причинятъ разцепление между подръжницитѣ на реформацията и да заплашатъ всички, които не сѫ се обявили открито въ нейна полза. Най-после представителитѣ на свободнитѣ градове бѣxa поканени въ Народното събрание, и отъ тѣхъ бѣ поискано да заявятъ, дали ще се съгласятъ съ условията на предложението. Tѣ помолиха за срокъ, но напразно. Когато бѣxa доведени до този изпитъ, почти половината отъ тѣхъ се обявиха къмъ страната на реформаторитѣ. Tѣзи, които по такъвъ начинъ отказваха да жертвуватъ свободата на съвѣстьта си и правото за лично мнение, добре знаеха, че така се излагаха на бѫдеща критика, осѫждане и гонение. Единъ отъ делегатитѣ каза : “Ние трѣбва или да се отре- чемъ отъ словото Божие, или да бѫдемъ изгорени”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 5.)BC 160.2

Краль Фердинандъ, който бѣ представитель на императора въ Народното събрание, прецени, че декретътъ неминуемо щѣшe да причини сериозни разцепления и раздори, въ случай че принцоветѣ не можеха да бѫдатъ накарани да го приематъ и подкрепятъ. Затова той опита да постигне това чрезъ увещания, знаейки добре, че ако употрѣби върху тѣхъ насилие, съ това само би ги направилъ по-решителни. Той “помоли князетѣ да приематъ декрета, увѣрявайки ги, че затова императорътъ ще имъ бѫде много благодаренъ”. Но тѣзи храбри мѫже познаваха една по-висша власть, тази надъ царетѣ на земята, и затова отговориха спокойно: “Ние ще се подчинимъ на императова въ всичко, което би допринесло за подърѫането на мира и за прослава на Бога”. (D’ Aubigne, b. 13, ch. 5.)BC 161.1

Императорската партия знаеше, че християнскитѣ князе бѣxa решени да се придърѫатъ о Свещенитѣ Писания, като по-върховни отъ човѣшкитѣ учения и закони; а знаеше се още, че кѫдето този принципъ се приеме, папството неминуемо ще бѫде унищожено. Но, гледайки само на нѣщата, които се виждатъ, както хиляди преди тѣхъ го бѣха правили, и те си казваха, че дѣлото на императора и на папата бѣше сило, докато онова на реформаторитѣ — слабо. Ако тѣзи последнитѣ биха разчитали на човѣшка подкрепа, тѣ биха били наистина тъй слаби, както папиститѣ ги считаха. Обаче, макаръ малобройни и несъгласни съ Римъ, тѣ все пакъ имаха сила. Тѣ се отнесоха “отъ декрета на Народното събрание къмъ Божието слово, и отъ императора Карлъ къмъ Исуса Христа, Царя на царетѣ и Господаря на госпо-даритѣ”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 6.)BC 161.2

Фердинандъ, като отказа да зачете убежденията на съвѣстьта имъ, стана причина, князетѣ да решатъ, безъ да държатъ смѣтка за отсѫтствието му, да представятъ незабавно своя протестъ предъ Народното събрание. Тѣ редактираха, прочее, и представиха предъ Народното събрание следната тържествена декларация:BC 161.3

“Ние протестираме чрезъ настоящата предъ Бога, нашия едьичъкъ Създатель, Пазитель, Изкупитель и Спаситель, Който единъ день ще бѫде нашъ Сѫдия, и заявяваме предъ всички хора и всички създания, че ние нито одобряваме, нито подърѫаме въ нѣщо, било за себе си, било за нашия народъ, предложения декретъ по отношение на ония нѣща, които сѫ противни на Бога и на Неговото свѣто слово, на нашата жива съвѣсть, и на спасението на нашитѣ души ...” Тѣ прибавяха:BC 161.4

“Какво! Да потвърдимъ този указъ! Да заявимъ, че когато Всемогѫщиятъ Богъ призовава единъ човѣкъ къмъ Неговото познание, този човѣкъ, при все туй, не може да приеме познаването на Бога! . . . Нѣма друго здраво учение, освенъ онова, което е съобразно Божието слово; . . . Господь забранява проповѣдването на друго учение . . . Светото Писание тѣрбва само да се изяснява съ други и поясни текстове отъ него . . . Тази света книга е нужна за християнина въ всички нѣща, тя е лесна за разбиране и опредѣлена да разсѣйва тъмнината. Ние сме решили, съ Божията благодать да защищаваме само чистото проповѣдване на Неговото слово, както то се съдърѫа въ библей-скитѣ книги отъ Стария и Новия заветъ, безъ да прибавяме нѣщо, което е противъ него. Това слово е единствената истина, то е сигурното правило на всѣко учение и животъ, то никога не може да погрѣши или да въведе въ измама. Онзи, който гради на неговата основа, ще устои противъ всички сили на ада, докато всичкитѣ човѣшки суети, каквито биха му се противопоставяли, ще се съкрушатъ предъ Божието лице”.BC 161.5

“Затова ние отхвърляме наложения ни яремъ”. “Въ сѫщото време ние очакваме, че Негово Императорско Величие ще се отнесе спрямо насъ както подобава на християнски князъ, любещъ Бога надъ всичко; ние заявяваме за себе си, че ще отдадемъ както нему, така и на Васъ, благородни лордове, всѣка обичь и покорность, които сѫ за насъ справедливъ и законенъ дългъ”. (D’ Aubigne, b. 12, ch. 6).BC 162.1

Това изложение произведе дълбоко впечатление върху Народното събрание. Смѣлостьта на протестиращитѣ изпълни съ удивление и тревога болшинството. Бждещето имъ се видѣ тъмно и бурно. Раздори, борби и кръвопролития изглеждаха неминуеми. Но реформаторитѣ, сигурни въ справедливостьта на своето дѣло, уповаващи въ дѣсницата на всемогжщия Богъ, бѣха изпълнени съ куражъ и твърдость.BC 162.2

“Принципитѣ на този прочугъ протестъ.. . съставляваха ядката на протестантизма. Този протестъ се опълчва противъ две човѣшки злоупотрѣбления по въпроситѣ на вѣрата: намѣсата на гражданската власть, и своеволията на черквата. Вмѣсто тѣзи злоупотрѣби, протестантизмътъ издига силата на съвѣстьта надъ свѣтската власть, и авторитета на Божието слово надъ черковнитѣ наредби. Преди всичко той отхвърля вмѣшателството на гражданската власть въ духовнитѣ нѣща, и казва, както апостолитѣ и пророцитѣ: Трѣбва да се подчиняваме на Бога повече, отколкото на човѣка. Въ присѫтствието на короната на Карлъ V той издигна короната на Исуса Христа. Не само това, той отиде по-далечъ : установи, ча всѣко човѣшко учение трѣбва да бѫде подчинено на Божиитѣ нареждания”. (D’Aubigne, b. 13, ch. 6.) Протестиращитѣ не претендираха само за право да вѣрватъ и практикуватъ своята вѣpa, но и свободно да из-разяватъ това, което тѣ считатъ за истина. Tѣ отричаха правото на свещеници и сѫдии да имъ прѣчатъ въ това. Протестътъ въ Шпайеръ се обявяваше тържествено срещу религиозната нетърпимость и заявяваше категорично правото на всѣки човѣкъ да служи Богу споредъ собствената си съвѣсть.BC 162.3

Декларацията бѣшe направена. Тя бѣше врѣзана въ паметьта на хиляди, бѣше записана и въ небеснитѣ книги, отдето никое човѣшко усилие не би могло да я изличи. Цѣла евангелска Германия прие протеста като изразъ на своята вѣpa. Всѣки виждаше въ този манифестъ залогъ за една нова и по-добра епоха. Единъ отъ князетѣ каза на протестантитѣ въ Шпайеръ: “Дано Всемогъщиятъ Богъ, който ви даде благодатъ да Го изповѣдате открито, свободно и безъ страхъ, да ви запази въ тази християнска твърдость до вѣчния день!” (D’Aubigne, b. 13, ch. 6.)BC 163.1

Ако, следъ като бѣше добила известенъ успъхъ, ре-формацията се съгласѣшe на отстѫпки, за да си осигури благоволението на свѣта, тя би била невѣрна Богу и на самата себе си, и по такъвъ начинъ би приготвила своята погибель. Историята на тѣзи благородни реформатори съдърѫа поучение за всички следващи вѣкове. Тактиката на сетана противъ Бога и противъ Неговото слово не се е изменила ; той и днесъ, както и въ 16-тия вѣкъ, е все още противъ Божието слово, въ правилата за вѣpa или за животъ. Въ наше време сѫществува тенденция, да се отдалечаваме отъ ученията и предписанията на неговитѣ принципи ; необходимо е да се върнемъ къмъ протестантскитѣ принципи : Свещеното Писание и само Свещеното Писание да ни служи за правило въ вѣрата и живота! Сатана действува съ всички срѣдства, за да накърни религиозната свобода. Противохристиянската сила, която протестиращитѣ въ Шпайеръ отхвърлиха, работи съ подновена енергия, за да извоюва наново своето изгубено господство. Само пълно привързване къмъ Божието слово, подобно на онова, което извършиха реформаторитѣ, е едничката надежда въ този критически часъ, при всѣко дѣло на реформация въ наши дни.BC 163.2

За протестантитѣ се явиха белези на опасность; но имаше и други знаци, отъ които се виждаше, че божествената рѫка прострѣна, за да покровителствува вѣрнитѣ. “Малко преди това Меланхтонъ изведе бързо презъ улицитѣ на Шпайеръ къмъ Рейнъ своя приятель Симонъ Гринеусъ, убеждавайки го да премине рѣката. Когато последниятъ се очудваше на тази бързина, Меланхтонъ му обясни : Единъ старецъ съ важенъ и тържественъ видъ, непознатъ менъ, се яви предъ мене и ми каза, че следъ една минута ще бѫдатъ изпратени отъ Фердинанда стражари, за да арестуватъ Симонъ Гринеусъ”.BC 163.3

Презъ деня Гринеусъ се бѣше възмутилъ отъ една проповѣдь на Фабера, единъ рѫководящъ католически ученъ, и на края го бѣ упрѣкналъ, задето защищава “нѣкои отвратителни заблуждения”. Фаберъ бѣ прикрилъ гнѣва си, но веднага се отправи при царя, отъ когото получи заповѣдь противъ тягостния хайделбергски професоръ. Меланхтонъ не се съмняваше, че Богъ, за да избави приятеля му, бѣше изпратилъ единъ отъ Своитѣ свѣти ангели да го предупреди.BC 164.1

“Стоящъ неподвижно на брѣгa на Рейнъ, той чака, докато водитѣ на рѣката избавиха Гринеуса отъ неговитѣ гонители. ,Най-сетне’, извика Меланхтонъ, когато го видѣ на другия брѣгъ, ,най-после ти си изскубнатъ отъ жестокитѣ зѫби на тѣзи, които жадуватъ за невинна кръвь !’ Когато се върна въ кѫщата си, Меланхтонъ узна, че стражари я бѣxa претърсили отъ горе до долу, за да хванатъ Гринеуса”. (D’Aubigne. b. 13, ch. 6.)BC 164.2

Реформацията трѣбваше да се представи предъ голѣмцитѣ на тази земя по единъ още по-внушителенъ начинъ. Краль Фердинандъ бѣ отказалъ да изслуша евангелскитѣ князе ; затова тѣзи последнитѣ трѣбваше да получатъ възможность, да представятъ случая си предъ императора и предъ събранитѣ черковни и държавни голѣмци. За да усмири несъгласията, които смущаваха империята, Карлъ V свика една година следъ протеста въ Шпайеръ Народно събрание въ Аугсбургъ, като съобщи, че той възнамѣрява да го председателствува лично. Тамъ бѣxa поканени протестантскитѣ водители.BC 164.3

Голѣми опасности заплашваха реформацията; но нейнитѣ защитници поставиха дѣлото си въ Божии рѫце и се обещаха да защищаватъ твърдо евангелието. Съветницитѣ на саксонския курфюрстъ го съветваха да не отива тамъ. “Императорътъ, му казваха тѣ, събира князетѣ, за да ги хване въ примка ; не е ли рискъ, да отидешъ и да се затворишъ въ стенитѣ на града съ единъ мощенъ противникъ ?”BC 164.4

Други пъкъ му казваха съ благородство : “Нека князетѣ бѫдатъ куражливи, и Божието дѣло ще бѫде спасено !” — “Богъ е вѣренъ, той нѣма да ни напусне”, казваше Лютеръ. Придруженъ отъ свитата си, курфюрстътъ тръгна на пѫть за Аугсбургъ. Всички знаеха, на каква опасность се излагаше този князъ, и мнозина дойдоха въ Народното събрание съ смутено сърдце и съ мрачни предчувствия. Но Лютеръ, който ги придружи До Кобургъ, съживи вѣрата имъ, пѣейки прочутата пѣсень : “Могѫща крепость е Богъ нашъ”, написана по време на пѫтешествието. Много страхливи предчувствия бѣха разпръснати и много отпаднали сърдца бѣха съживени при звука на тази безсмъртна пѣсень.BC 164.5

Реформаторитѣ-князе бѣха решили да представятъ въ събранието едно систематично изложение на вѣрата си, под крепено съ текстове отъ Свещеното Писание. Съставянето му бѣ възложено на Лютера, Меланхтона и тѣхнитѣ сътрудници. Това изложение бѣ прието отъ протестантитѣ като такова, което отговаря на тѣхната вѣра, и тѣ се събраха да сложатъ имената си върху този важенъ документъ. Това бѣ единъ тържественъ и критически моментъ. Реформаторитѣ желаеха особено, щото тѣхното дѣло да не бѫде смѣсено съ политиката ; тѣ чувствуваха, че реформацията не трѣбва да упражнява друго влияние, освенъ това, което произлиза отъ Божието слово. Когато християнскитѣ князе пристѫпваха, за да подпишатъ вѣроизложението, Меланхтонъ се намѣси и каза: “Теолозитѣ и проповѣдницитѣ трѣбва да предложатъ тѣзи нѣща; а авторитета на земнитѣ владѣтели нека запазимъ за други работи”. “Да пази Богъ, отвърна Йоанъ Саксонски, да ме не изключите! Азъ съмъ решилъ да върша онова, което е право, безъ да се безпокоя за короната си. Азъ желая да изповѣдвамъ моя Богъ. Моята княжеска корона и хермелинътъ ми не сѫ скѫпи за мене тъй много, както кръста на Исуса Христа! Азъ ще оставя тукъ на земята тѣзи отличия за моето величие, нс кръстътъ на моя Господь ще ме придружава до звездитѣ”. Като каза това, той подписа. Другъ единъ каза: “Ако честьта на Исуса Христа, моятъ Господь, го изисква, азъ съмъ готовъ да напусна моитѣ блага и да отдамъ животѣ си . . . Азъ по-скоро ще се отрека отъ поданицитѣ си и отъ княжествата си, по-скоро ще се скитамъ съ тояга въ рѫка извънъ бащината си земя, по-скоро ще изкарвамъ прехраната си, чистейки праха отъ обувкитѣ на чужденецъ, отколкото да приема друго нѣкое учение, освенъ онова, което се съдърѫа въ това изложение на вѣрата”. (D’ Aubigne, b. 14, ch. 6.) Такава бѣше вѣрата и смелостьта на тѣзи Божии мѫже.BC 165.1

Най-сетне дойде време да се явятъ предъ императора. Карлъ V, седналъ на трона си и заобиколенъ отъ князе и курфурсти, даде думата на протестантскитѣ реформатори. Прочете се изложението на тѣхната вѣра. Въ това величествено събрание се чу ясно-изложената евангелска истина и се посочиха смѣло заблужденията на папската черква. Съ право онзи день бѣ нареченъ “най-великиятъ день на реформацията, и единъ отъ най-славнитѣ такива въ християнската и човѣшка история”. (D’Aubigne, b. 14, cb. 6.)BC 165.2

Неколко само години бѣха минали, откакъ Витенбергскиятъ монахъ се бѣ явилъ самъ предъ Народното събралие въ Вормсъ. Сега на негово мѣсто се явяваха най-благо- роднитѣ и най-силнитѣ князе отъ империята. На Лютера бѣ отказано да се яви въ Аугсбургъ, но той се намираше тамъ чрезъ словата си и чрезъ молитвитѣ си. “Азъ съмъ извънредно радостенъ”, казваше той, “че живѣя въ едно време, когато Христосъ е въздигнатъ публично чрезъ такива отлични изповѣдници и въ такова славно събрание”. (D’Aubigne, b. 14, ch. 6.) Така се изпълни казаното въ Писанията: “Азъ ще говоря за Твоитѣ откровения предъ церетѣ, и нѣма да се посрамя”. (Псаломъ 118:46.)BC 165.3

Благодарение на оковитѣ на апостолъ Павла, въ негово време евангелието бѣше изнесено предъ князе и благородници отъ императорския градъ. По сѫщия начинъ въ този бележитъ день въ Шпайеръ вѣрата, която императорътъ бѣ забранилъ да се проповѣдва отъ катедрата, бѣше провъзгласена въ двореца; онова, което мнозина считаха като негодно да се слуша дори отъ слугите, бѣше слушано съ очудване отъ земнитѣ господари. Крале и велики мѫже образуваха събранието ; короновани князе заемаха ролята на проповѣдници, а проповѣдьта бѣше посветена на царствената Божия истина. “Отъ апостолския вѣкъ насамъ” казва съвременникътъ-писатель Матѣзиусъ, “не е имало никога по-велико дѣло или по-грандиозна изповѣдь”. (D’Aubigne, b. 14, ch. 7.)BC 166.1

“Всичко, което лютеранитѣ казаха, е вѣрно”, извика Аугсбургскиятъ епископъ; “ние не можемъ да го отречемъ”. — “Можете ли съ здрави основания да опровергаете изложеното отъ курфюрста и неговитѣ съюзници изповедѣние ?” — питаше другъ единъ Д-ръ Екъ. — “Съ Писанията на апостолитѣ и пророцитѣ, не .. .; но съ тѣзи на отцитѣ и съборитѣ, да !” — “Разбирамъ”, подзе живо неговиятъ събеседникъ, “лютеранитѣ, споредъ васъ, сѫ по Писанието. . . а ние, ние сме вънъ отъ него”. (D’Aubigne, b. 14, ch. 8.)BC 166.2

Нѣкои отъ германскитѣ принцове бѣха спечелени за реформираната вѣра. Даже императорътъ заяви, че проте-стантскитѣ тѣзи сѫ чистата истина. Изложението бѣ преведено на много езици и разпръснато по цѣла Европа; то бѣ прието въ следващитѣ поколѣния отъ милиони, като изразъ на тѣхната вѣра.BC 166.3

Божиитѣ вѣрни служители не работѣха сами. Докато “началствата, властитѣ и свѣтоуправницитѣ на тъмнината отъ тоя вѣкъ и поднебеснитѣ духове на злобата” се бѣха съюзили срещу тѣхъ, Господь не забрави народа Си. Ако тѣхнитѣ очи биха могли да се отворятъ, тѣ биха видѣли сѫщо много ясно доказателство за божественото присѫтствие и помощь, каквито бѣха дадени на единъ пророкъ отъ древностьта. Когато слугата на Елисея посочи на своя господарь неприятелската войска, която ги заобикаляше и имъ бѣ отнела всѣка възможность за избавление, тогава пророкътъ се помоли : “Господи, отвори му очитѣ, за да види !” (4 Царе 6 : 17.) И ето, цѣлата планина бѣше “пълна съ коне и огнени колесници”. Небесна армия бѣ поставена да покровителствува Божия мѫжъ. Така и сега ангели пазѣха работницитѣ въ дѣлото на реформацията.BC 166.4

Единъ отъ принципитѣ, най-ревностно подърѫанъ отъ Лютера, бѣше, че не трѣбва да се прибѣгва до свѣтска сила за подкрепа на реформацията и до орѫжие за нейна защита. Реформаторътъ се радваше, като виждаше, че евангелието се изповѣдаше отъ князетѣ на империята ; но когато тѣ възнамѣряваха да образуватъ съюзъ за защита, той имъ заяви, че “евангелското учение трѣбва да се защищава само отъ Бога. . . Колкото по-малко човѣкъ се мѣси въ дѣлото, толкова по-поразително ще бѫде Божието застъпничество въ негова полза. Всички проектирани политически предпазителни мѣрки, споредъ него, бѣха само недостоенъ страхъ и грешно недоверие”. (D’Aubigne, b. 10, ch. 14.)BC 167.1

Когато мощни врагове се съюзавяха, за да унищожатъ реформираната вѣра, когато хиляди саби изглеждаше да се измъкватъ срещу нея, Лютеръ писа : “Сатана проявява своята ярость ; безбожни понтифекси се сговарватъ и ни заплашватъ съ воина. Ободрете народа къмъ постоянна и доблестна връзка съ трона Божий чрезъ вѣра и молитва, така че нашитѣ врагове, сразени отъ Божия Духъ, да бѫдатъ принудени на миръ. Първата нужда, първата работа — това е молитвата ; нека народътъ знае, че сега той е изложенъ на острието на меча и на гнѣва на сатана, и затова нека се моли”. (D’Aubigne, b. 10. ch. 14.)BC 167.2

По-после, наново обръщайки се къмъ реформиранитѣ князе, които възнамерѣваха новъ съюзъ, Лютеръ каза, че едничкото орѫжие, което може да се употрѣби въ тази борба, трѣбва да бѫде “мечътъ на Духа”. Той писа на саксонския курфюрстъ : “Въ съвѣстьта си ние не можемъ да одобримъ предложения съюзъ. По-добре ние да загинемъ десеть пѫти, отколкото да видимъ, че нашето евангелие е причинило проливането! макаръ и на една само капка кръвь ! Ние трѣбва да бѫдемъ считани като агнета за клане. Христовиятъ кръстъ трѣбва да се носи. Нека Ваше Курфюрстко Височество не се страхува Чрезъ нашитѣ молитви ние ще направимъ повече, отколкото враговетѣ ни чрезъ самохвалствата си. Само не допущайте рѫцетѣ ви да се опетнятъ съ кръвьта на вашитѣ братя ! Ако императорътъ изисква отъ насъ да бѫдемъ предадени на неговитѣ сѫдилища, ние сме съгласни да се явимъ. Вие не можете защити нашата вѣра : всѣки трѣбва да вѣрва на свой соб-ственъ рискъ и опасность”. (D’Aubigne, b. 14, ch. 1.)BC 167.3

Отъ тайната молитва излѣзе силата, която разтърси свѣта въ великата реформация. Тамъ, въ света сигурность, служителитѣ Божии стѫпиха на канарата отъ божественитѣ обещания. Презъ време на заседанието въ Аугсбургъ Лютеръ не мина нито единъ день, безъ да пожертвува за молитва три отъ най-хубавитѣ часове на деня. На тайно въ своя кабинетъ той разкриваше душата си предъ Бога чрезъ думи, пълни съ благоговѣние, страхъ и надежда, като кога нѣкой говори на приятеля си : “Азъ зная, че Ти си нашъ Баща и нашъ Богъ, казваше реформаторътъ, и че Ти ще разпръснешъ гонителитѣ на Твоитѣ деца, защото Ти Самъ, заедно съ насъ, си въ опасность. Цѣлото това дѣло е Твое, и подъ Твоето давление ние го почнахме. Затова защити ни, о Отче!” (D’Aubigne, b. 14, ch. 6.)BC 167.4

Той писа на Меланхтона, който бѣ покрусенъ отъ без-покойство : “Благодать и миръ въ Христа. — Въ Христа, казвамъ азъ, а не въ свѣта. Аминъ ! Азъ мразя съ чрезмѣрна ненависть тѣзи прекалени грижи, които те изнуряватъ. Ако дѣлото е несправедливо, да го напуснемъ; но ако е право, защо да не вѣрваме въ обещанието на Този, Който ни казва да спимъ безъ страхъ ? ... Христосъ не се отдръпва отъ дѣлото на правдата и на истината. Той живѣе. Той царува : какъвъ страхъ можемъ да имаме тогава ?” (D’Aubigne, b. 14, ch. 6.)BC 168.1

Богъ послуша виковетѣ на Своитѣ служители. Той даде на князетѣ и на проповѣдницитѣ благодать и куражъ, да подърѫатъ истината противъ княза на тъмнината отъ този вѣкъ. “Ето, полагамъ въ Сионъ краежгъленъ камъкъ, избранъ, драгоцененъ ; и който вѣрва въ Него, нѣма да се посрами”. (1 Петрово 2:6.) Протестантскитѣ реформатори бѣха градили върху Христа, и вратитѣ на ада не можаха да имъ преодолѣятъ.BC 168.2