Епизод 3—Вѣроотстѫпничеството.

Въ второто си послание до Солунянитѣ апостолъ Павелъ предсказа голѣмото вѣроотстѫпничество, което щѣше да следва учредяването на папската власть. Той обяви, че “Христовиятъ день не ще настѫпи, докле първомъ не дойде отстѫплението и се не открие човѣкътъ на гpѣxa, синъгъ на погибельта, който се противи и се превъзнася надъ всичко, що се нарича Богъ, или светиня, за да седне като Богъ въ Божия храмъ, показвайки себе си, че е Богъ”. И по-нататъкъ апостолътъ предупреждава своитѣ братя, че “тайната на без законието вече действува”. (2 Сол. 2:3.47). Дори въ това ранно време той видѣ промъкващитѣ се въ църквата злини, които щѣxa да приготвятъ пѫтя за развитието на папството. Малко по малко, отначало дебнешкомъ и мълкомъ, а после появно, нарастваща въ сила и спечелваща господство надъ човѣшкитѣ умове, тайната на беззаконието извършваше своето измамливо и богохулно дѣло. Почти неусѣтно обичаитѣ на езичеството се вмъкнаха въ църквата. Духътъ на компромисъ и съгласие бѣшe възпиранъ за известно време поради жестокитѣ гонения, които църквата понесе отстрана на езичеството; но когато гонението престана и християнството проникна въ царскитѣ дворове и палати, то замѣни скромната простота на Христа и апостолитѣ за виликолепието и гордостьта на езическитѣ свещеници и владетели. Тогава вмѣсто Божиитѣ изисквания то нареди човѣшки теории и традиции. Привидното обръщане на Констатина въ началото на четвъртото столѣтие причини голѣма радость и свѣтътъ, прикритъ подъ мантията на правдата, влѣзе въ църквата. Дѣлото на развала напредваше бърже. Докато изглеждаше, че езичеството е победено, въ сѫщность то стана победитель. Неговиятъ духъ завладѣ църквата. Неговитѣ учения, церемонии и суевѣрие бѣха вмъкнати въ вѣрата на изповѣдващитѣ се за ужъ Христови последователи.BC 38.1

Този комиромисъ между езичество и християнство има-ше за резултатъ развитието на “човѣка на грѣха” , пред-сказанъ въ пророчеството като противящъ се и възвишаващъ се надъ Бога. Тази гигантска система на фалшива религия е единъ шедьовъръ на сатаниската сила — единъ паметникъ на старанията му да седне на трона и да управлява земята съобразно волята си.BC 38.2

Еднажъ сатана се опита да направи съюзъ съ Христа. Той пристѫпи при Божия Синъ въ пустинята на изкушението и, показвайки Му всички свѣтовни царства съ тѣхната слава, предложи да Му ги отстѫпи, но при условие, Христосъ да признае върховната власть на княза на тъмнината. Исусъ смъмра дръзкия изкуситель и го принуди да се отдалечи. По-голѣмъ успѣхъ, обаче, сатана имаше при представяне сѫщите изкушения на човѣка. За да си осигури свѣтски изгоди и почести, църквата се увлѣче да търси благоволението и подкрепата на големците на тази земя ; отхвърлила така Христа, тя бѣ подведена да отдаде вѣрно-поданство на представителя на сатана — епископа въ Римъ.BC 39.1

Едно отъ главнитѣ учения на римокатоличеството е, че папата е видимиятъ глава на всесвѣтската Христова църква, облѣченъ съ върховенъ авторитетъ надъ епископи и пастори въ всички части на свѣта. Освенъ това, на папата сѫ били давани и много титли на Божеството. Така, той се именува “Господь Богъ Папата” и е обявенъ за непогрѣшимъ. (Вижъ приложението.) Той изисква почить отъ всички. Претенцията, изявена отъ сатана въ пустинята на изкушението, все още се изявява отъ сѫщия чрезъ църквата въ Римъ. и голѣми множества сѫ готови да му се покланятъ.BC 39.2

Които, обаче, се боятъ и почитатъ истинския Богъ по-срѣщатъ това дръзко предложение съ думитѣ, съ които Христосъ посрещна старанията на коварния врагъ : “Господу, Богу Твоему, се покланяй, и Нему едному служи” (Лука 4:8.) Никѫде въ Словото Си Богъ не е загатналъ, че е опредѣлилъ нѣкой човѣкъ за глава на църквата. Учението за папското върховенство е противно на учението на Писанията. Папата не може да има никаква власть надъ Христовата църква, освенъ чрезъ узурпация.BC 39.3

Римокатолицитѣ обявиха протестантитѣ за еретици и за доброволно отдѣлили се отъ истинската църква. Но тѣзи обвинения се отнасятъ по-скоро за самитѣ тѣхъ, понеже тѣ сѫ онези, които сѫ повалили знамето Христово и сѫ се отклонили отъ “вѣрата, еднажъ за винаги предадена на светиитѣ” (Юда 3).BC 39.4

Сатана добре знаеше, че Светитѣ Писания ще дадатъ възможность на хората да схванатъ измамитѣ и да се противопоставятъ на силата му, защото Спасительтъ именно чрезъ Словото отблъсна всичкитѣ му атаки. При всѣко на-падение Христосъ представяше щита на вѣчната истина, казвайки: “Писано е”. При всѣки намекъ на противника Той противопоставяше мѫдростьта и мощьта на Словото. За да затвърди мощьта си надъ човѣцитѣ и да установи авторитета на папския узурпаторъ, сатана трѣбваше да държи хората въ незнание на Писанията. Библията би въз-величила Бога и би указала на смъртнитѣ човѣци истинското имъ положение, затова нейнитѣ свети истини трѣбваше да бѫдатъ скрити и унищожени. Тази именно логика бѣ усвоена отъ римокатолическата църква. Съ стотици години разпространението на Библията бѣше забранено. На хората бѣ забранено да я четатъ или да я държатъ въ домоветѣ си, като бѣ предоставено на безнравствени свещеници и прелати да тълкуватъ нейнитѣ учения и да подкрепятъ своитѣ претенции. Така папата бѣше почти навсѣкѫде признатъ за замѣстникъ Божий на земята и снабденъ съ авторитетъ надъ църква и държава.BC 39.5

Следъ като бѣ отстранено единственото срѣдство за откриване измамитѣ, сатана действуваше вече по волята си. Пророчеството бѣше обявило, че папството ще “замисли да отмени у тѣхъ праздничнитѣ времена и закона”. (Дан. 7 : 25). И то не се забави да извърши това дѣло. За да се даде на обърнатитѣ отъ езичеството случай за поклонение на идоли, и тъй да се поощри тѣхното формално приемане на христи-янството, постепенно въ църквата бѣ въведено обожаването на образи и мощи. Решението на единъ общъ съборъ най-сетне утвърди тази система на идолопоклонство (Вижъ при-ложението). За да завърши светотатственото дѣло, Римъ реши да изличи отъ Божия законъ втората заповѣдь, която забранява поклонението предъ образите, а сѫщо да раздѣли десетата на две, за да запази общото число десеть.BC 40.1

Духътъ на отстѫпки предъ езичеството откри пѫтя за понататъшното незачитане Небесния авторитъ. Сатана, ра-ботейки чрезъ неосветени църковни водители, засегна и че-твъртата заповѣдь, и се опита да отмени древната сѫбота - деньтъ, който Богъ бѣ благословилъ и осветилъ (Бит. 2 : 2. 3), и на нейно мѣсто да възвиши праздника, пазенъ отъ езичниците като “почетенъ день на слънцето”. Отначало тази промѣна не се направи открито. Въ първото столѣтие истин-ската сѫбота е била пазена отъ всички християни. Тѣ сѫ били ревностни за честьта на Бога и сѫ вярвали, че Него-виятъ законъ е неизмѣнимъ, затова усърдно сѫ пазили све-тостьта на Неговитѣ наставления. Обаче, чрезъ агентитѣ си, сатана работѣше съ голѣма хитрость, за да постигне цельта си. За да се обърне вниманието на народа върху недѣлята, тя бѣ направена праздникъ въ честь на Христовото възкресение. Въ този день се държаха религиозни служби, обаче, той се почиташе само като день за развлѣчение, а сѫботата все още се пазѣше свето.BC 40.2

За да приготви пѫтя за дѣлото, което искаше да из-върши по-после, сатана, преди идването на Христа въ плъть, бѣше увлѣкълъ юдеитѣ да натоварятъ сѫботата съ най-страшни изисквания, а почитанието ѝ да стане едно бреме. Използвайки сега фалшивата свѣтлина, въ която бѣ пред-ставилъ сѫботата, той хвърли презрение надъ нея като юдейска наредба. Докато християнитѣ въобще продължаваха да пазятъ недѣлята като веселъ праздникъ, за да покажатъ умразата си къмъ всичко юдейско, сатана ги увлѣче да направятъ сѫботата день на пость, скръбь и печаль.BC 40.3

Въ началото на четвъртото столѣтие императоръ Константинъ Велики издаде декретъ, съ който обявяваше не-дѣлята за официаленъ праздникъ по цѣлата Римска империя. (Вижъ приложението). Деньтъ на слънцето се почиташе отъ езическитѣ поданици и се спазваше отъ християнитѣ ; политиката на императора бѣше, да съедини по такъвъ на-чинъ противоречивитѣ интереси на езичество и християн-ство. Той бѣ подтикнатъ да стори това отъ епископитѣ на църквата, които, вдъхновени отъ амбиция и жажда за власть, съзнаха, че ако християни и езичници почитаха единъ и сѫщъ день, това би насърдчило езичницитѣ въ формалното приемане на християнството. По такъвъ начинъ тѣ считаха, че силата и славата на църквата ще се увеличатъ. Но докато много богобоязливи християни бѣxa постепенно увлечени да почитатъ недѣлята, като притежаващъ до известна степень светость день, тѣ все пакъ пазеха истинската сѫбота като света Господу и я освещаваха въ покорность на четвъртата заповѣдь.BC 41.1

Подлиятъ измамникъ не бѣше свършилъ далото си. Той бѣ решилъ да събере християнския свътъ подъ знамето си и да упражнява силата си чрезъ своя замѣстникъ, гордия понтифексъ, който претендираше да е представитель на Христа. Чрезъ полупокаяни езичници, амбициозни прелати и обичащи свѣта черковници той изпълни намѣрението си. Отъ време на време се събираха голѣми събори, въ които се стичаха църковни сановници отъ цѣлия свѣтъ. Почти въ всѣки съборъ сѫботата, която Господь бѣше наредилъ, се понижаваше все повече, докато недѣлята бѣ съответно възвишавана. Така езическиятъ праздникъ най-сетне започна да се почита като божествено постановление, докато библейската сѫбота бѣ обявена за юдейска останка, а пазителитѣ ѝ — за проклети.BC 41.2

Голѣмиятъ вѣроотстѫпникъ ycпѣ да издигне себе си .надъ всичко, що се нарича Богъ, или светиня” (2 Сол. 2:4). Той посмѣ да промѣни тъкмо оная заповѣдь отъ божествения законъ, която безпогрѣшно обръща внимание на цѣлото човѣчество къмъ истинския и живъ Богъ. Въ четвъртата заповѣдь Господь е откритъ като Създатель на небето и земята, и чрезъ това е отличенъ отъ всички фалшиви богове. За възпоменание на сътворението седмиятъ день бѣ осветенъ като день на почивка за човѣчеството. Той бѣ отреденъ да напомня винаги на хората за Бога ката източникъ на животъ и предметъ на почитание и молитва. Сатана се стреми да направи хората невѣрни къмъ Бога и непокорни къмъ Неговия законъ, затова той отправя своитѣ старания особено противъ заповѣдьта, която напомня за Господа като Създатель.BC 41.3

Протестантитѣ днесъ настояватъ, че възкресението на Христа въ недѣля прави този день християнска сѫбота, но доказателства отъ Писанията за това липсватъ. Нито Хрис-тосъ, нито апостолитѣ Му не сѫ отдавали такава почить на този день. Пазенето недѣлята като християнска наредба води началото си отъ тази “тайна на беззаконието” (2 Сол. 2:7), която бѣ почнала дѣлото си още презъ Павлови дни. Кѫде и кога е усиновилъ Богъ това дете на папството? Какво валидно основание може да се даде за една промѣна, която Писанията не потвърдяватъ ?BC 42.1

Въ шестото столѣтие папството се бѣ здраво затвър-дило. Престолътъ на неговата мощь бѣ поставенъ въ импе-раторския градъ и епископътъ въ Римъ бѣ провъзгласенъ за глава на цѣлата черква. Езичеството отстѫпи мѣсто на папството. Змеятъ бѣ далъ на звѣра “силата си, и престола си. и голѣма власть” (Откр. 13:2; вижъ приложението). И тогава започнаха 1260-тѣ години на папското подтисниче-ство, предсказани въ пророчеството на Даниила и въ От-кровението. (Дан. 7 : 25; Откр. 13:5—7) Християнитѣ бѣха принудени да избиратъ : или да пожертвуватъ своята безу-прѣчность, като приематъ папскитѣ церемонии и богослу-жения, или да рискуватъ живота си въ тъмници, или да бѫдатъ избити чрезъ машини за изтезания, клади или брад-вата на палача. Сега се изпълниха думитѣ на Исуса: “Ще бѫдете предадени, тъй сѫщо, и отъ родители, и отъ братя, и отъ роднини и приятели, и некои отъ васъ ще умъртвятъ;. и ще бѫдете мразени отъ всички заради Моето име”. (Лука 21:16.17) Гонението на вѣрните избухна съ по-голѣма ярость отъ кога да е, и свѣтътъ се обърна на пусто бойно поле. Презъ стотици години Христовата църква намираше убѣ-жище въ уединение и мракъ. Така казва пророкътъ: “Жената побѣгна въ пустинята, дето тя имаше приготвено мѣсто отъ Бога, за да я хранятъ тамъ хиляда двеста и шестдесеть дена”. (Откр. 12:6.)BC 42.2

Засилването на римската църква отбелязва началото на тъмнитѣ вѣкове. Колкото повече се увеличаваше мощьта ѝ, толкова повече мракътъ се сгѫстяваше. Вѣрата бѣше пре-несена отъ Христа, истинската основа, върху папата въ Римъ. Вместо да уповаватъ на Божия Синъ за прощение на грѣховетѣ и за вѣчно спасение, хората гледаха къмъ папата, къмъ свещеницитѣ и прелатитѣ, на които той бѣ далъ власть. Хората бѣxa поучавани, че папата билъ тѣx-ниятъ земенъ ходатай, и че никой не можелъ да достигне Бога, освенъ чрезъ него; за тѣхъ той стоялъ вмѣсто Бога, и затова тѣ трѣбва безусловно да му се подчиняватъ. Едно само отклонение отъ неговитѣ изисквания бѣшe достатъчна причина за най-жестокото наказание. Така умоветѣ на хората бѣxa отклонени отъ Бога и отправени къмъ гpѣшaщи, заблуждаващи се и жестоки хора, нѣщо повече, къмъ самия князъ на тъмнината, упражняващъ властьта си чрезъ тѣхъ. Грѣхътъ бѣme прикритъ подъ булото на светостьта. Когато Писанията се потъпкватъ и човѣкъ започва да се издига като най-върховно сѫщество, ние трѣбва да очакваме само измама, притворство и покварваща неправда. Съ въздигането на човѣшки закони и традиции се откри покварата, която винаги е последица отъ отстраняването на Божия законъ.BC 42.3

Това бѣxa опасни дни за Христовата църква. Bѣpнитѣ знаменосци бѣxa наистина малко. Макаръ че истината не бѣ оставена безъ свидетели, все пакъ понѣкога изглеждаше, че заблуждението и суевѣрието ще преодолѣятъ напълно, а истинската религия ще изчезне отъ земята. Евангелието почти изчезваше, а формитѣ на религията бѣxa умножени, и хората бѣxa обременявани съ строги изнудвания. Хората бѣxa поучавани не само да гледатъ на папата като на свой ходатай, но и да уповаватъ на собствени дѣлa за изкупване отъ гpѣxa. Дълги пѫтешествия, дѣла на покаяние, поклонение предъ мощи, съграждане на църкви, храмове и олтари, плащане на голѣми суми за църквата — такива и много подобни дѣла се предписваха за усмиряване Божия гнѣвъ или за осигуряване Неговото благоволение; като че ли Богъ бѣшe човѣкъ, който се разгнѣвява отъ дреболии и се усмирява съ дарове или дѣла на покаяние !BC 43.1

Макаръ грѣхътъ да преодоляваше дори между води-телитѣ на римокатолическата черква, влиянието ѝ изглеж-даше постоянно да расте. Около края на осмото столѣтие папитѣ изявиха претенцията, че въ първитѣ вѣкове еписко-питѣ въ Римъ сѫ притежавали сѫщата ду.ховна сила, която тѣ сега сѫ си присвоили. За да затвърдятъ тази претенция, тѣ трѣбваше да употрѣбятъ нѣкои срѣдства, които да ѝ дадатъ видъ на авторитетъ; и това охотно бѣ внушено отъ бащата на лъжата. Древни рѫкописи се подправяха отъ калугери. Открити бѣxa непознати до тогава декрети на събори, които потвърѫдаваха всесвѣтското върховенство на папата отъ най-ранни времена. Църквата, която бѣ отхвър-лила истината, лакомо прие тѣзи измами. (Вижъ приложението).BC 43.2

Малкото вѣрни които градѣxa на истинската основа (1 Кор. 3: 10.11), бѣxa затруднявани и обърквани, понеже сметьта на фалшивото учение спъваше дѣлото. Подобно на строителитѣ на Йерусалимската стена презъ Неемиеви дни, нѣкои бѣxa готови да кажатъ: “Отслабна силата на носа-читѣ, а пръстьта отъ срутеното е много; не можемъ да градимъ стената”. (Неем. 4:10.) Изтощени отъ постоянната борба срещу гонения, измама, неправда и всѣко друго пре-пятствие, което сатана можеше да измисли, за да спре на-предъка имъ. нѣкои вѣрни строители се обезкуражиха; заради спокойствие и сигурность на имущество и животъ тѣ се отклониха отъ истинската основа. Други, неустрашими предъ съпротивата на враговетѣ, смѣло обявяваха: “Не бойте се отъ тѣхъ; помнете Господа велики и страшни” (Неем. 4:14), и продължаваха дѣлото, всѣки единъ препа-санъ съ мечъ. (Ефес. 6: 17.)BC 43.3

Сѫщиятъ духъ на умраза и съпротива спрямо истината е въодушавлявалъ Божиитѣ врагове въ всѣки вѣкъ, докато сѫщитѣ бдителность и вѣрность сѫ се изисквали отъ Не-говитѣ служители. Христовитѣ думи къмъ първитѣ апостоли сѫ приложими за последователите му въ последното време : “Каквото вамъ говоря, говоря го на всички : бѫдете будни!” (Марко 13:37.)BC 44.1

Мракътъ изглеждаше да става все по-гѫстъ. Покло-нението предъ образи стана нѣщо обикновено. Свѣщи се палѣха предъ образи, молитви се отправяха къмъ тѣхъ. Най-абсурдни и суевѣрни обичаи преодоляваха. Умоветѣ на хората бѣxa тъй завладѣни отъ суеверие, че самиятъ разумъ изглеждаше да е загубилъ своята сила. Щомъ самитѣ свещеници и епископи обичаха удоволствия, бѣxa по-хотливи, покварени, можеше ли да се очаква друго, освенъ това, щото и народътъ, който се рѫководеше отъ тѣхъ, да затъне дълбоко въ невежество и грѣхъ ?BC 44.2

Друга стѫпка на папска надмѣнность бѣ направена, когато въ единадесетото столѣтие папа Григорий VII обяви съвършенството на римо-католическата черква. Между дру-гото, то обявяваше, че съобразно Писанията, черквата ни-кога не е сбърквала, нито нѣкогa ще сбърка ; но доказа-телство отъ Писанията не придружаваше твърдението. Гор-диятъ понтифексъ претендираше, сѫщо, че има силата да сваля царе и обявяваше, че никой не може да отмѣни произ-несената отъ него присѫда, но че негова привилегия е да отмѣнява решенията на другитѣ. (Вижъ приложението).BC 44.3

За тиранския характеръ на този застѫпникъ на непогрѣшимость внушително говори постѫпката му съ герман-ския императоръ Хенрихъ IV. Понеже дръзналъ да незачете папския авторитетъ, той билъ обявенъ за отлѫченъ отъ черквата и детрониранъ. Уплашенъ отъ изоставянето и заканитѣ на собственитѣ си князе, окуражени чрезъ папския указъ за бунтъ противъ господаря си, Хенрихъ IV се видѣлъ принуденъ да се помири съ Римъ. Придруженъ отъ жена си и единъ вѣренъ слуга, всрѣдъ зима той преминалъ Алпитѣ, за да се смири предъ папата. Като достигналъ замъка, въ който Григорий се билъ оттеглилъ, той билъ въведенъ безъ своитѣ стражи въ единъ външенъ дворъ и тамъ, въ суровия зименъ мразъ, съ непокрита глава, съ боси нозе, облѣченъ въ сиромашка дреха, очаквалъ позволението на папата да се яви предъ него. Чакъ следъ тридневенъ постъ и изповѣдь понтифексътъ благоволилъ да го опрости. Дори и това той направилъ при условие, че императорътъ ще чака специялно папско одобрение, преди да се украси съ знака на отличие и да упражни силата на царското си достойнство. А Григорий, възхитенъ отъ своя триумфъ, се хвалѣлъ, че негова длъжность било. да смирява гордостьта на царетѣ.BC 44.4

Каква поразителна разлика между надмѣнната гордость на този надутъ понтифексъ и кротостьта и благостьта на Христа, Който представляваше Себе си като стоящъ предъ вратата на сърдцето, молящъ се за входъ. за да влѣзе вѫтре и донесе прошка и миръ и Който учеше ученицитѣ си : “Който иска между васъ да бѫде пръвъ, нека ви бѫде рабъ” (Мат. 20:27.)BC 45.1

Следващитѣ столѣтия свидетелствуватъ за постоянно увеличаване на заблудитѣ въ изхождащите отъ Римъ учения. Дори преди въздигането на папството ученията на езически философи се съблюдаваха и бѣха упражнили влияние въ църквата. Мнозина привидно покаяни все още се придърѫаха къмъ правилата на езическата си философия, и не само че сами продължаваха изучаването ѝ, но я налагаха и на други като срѣдство за разширение своето влияние между езичницитѣ. Така. въ християнската вѣра се вмъкнаха сериозни заблуждения. Очибиющо между тѣзи заблуждения бѣше вѣрата въ естественото безсмъртие на човѣка и неговото съзнание следъ смъртьта. Това учение положи основата, върху която Римъ въздигна призоваването на светиитѣ и обожаването на Дева Мария. Отъ тукъ произтече кривото учение за вѣчната мѫка на непокаянитѣ, което рано се бѣ вмъкнало въ папската вѣра. Съ това бѣ отворенъ пѫтьтъ за приемането на още една езическа измислица, която Римъ нарече чистилище, и я употрѣбяваше за да плаши довѣрчивитѣ и суевѣрни множества. Чрезъ това криво учение се приема сѫществуванието на едно мѣсто за мѫки, въ което се наказватъ душитѣ на хора, които не сѫ заслужили вѣчна гибель, и отъ което тѣ, следъ като се ос-вободятъ отъ нечистота, биватъ допущани въ небето. (Вижъ приложението.)BC 45.2

Още една измислица бѣше потрѣбна на Римъ, за да се възползва отъ страховетѣ и грѣховете на своитѣ после- дователи. Пълно опрощение на грѣхове, минали, настоящи и бѫдещи, и освобождение отъ всички навлѣчени чрезъ тѣхъ мѫки се обещаваха на ония, които биха участвували въ войнитѣ на понтифекса за разширение неговата временна власть, за наказание неговитѣ врагове или за изтрѣбване на всички ония, които сѫ посмѣли да отрекатъ неговото духовно върховенство. Хората бѣха поучавани, сѫщо, че чрезъ плащане пари на църквата те могатъ да се освободятъ отъ грѣхъ, а сѫщо да освободятъ и душитѣ на умрѣлитѣ си приятели, които сѫ задърѫани въ мѫчителните пламъци на чистилището. Чрезъ такива срѣдства Римъ пълнѣше своитѣ каси, подърѫаше разкошъ, великолепие и пороцитѣ на претендиращия представитель на Оня, Който нѣмаше кѫде да сложи главата си. (Вижъ приложението.)BC 45.3

Библейската наредба за Господнята вечеря бѣше за-мѣнена съ идолопоклоническата жертва на литургията. Пап-скитѣ свещеници обявяваха чрезъ безчувственото си лице-мѣрие, че превръщатъ простия хлѣбъ и вино въ действи-телно “тѣло и кръвь Христови”. (Cardinal Wiseman’s Lectures on “The Real Presence”, Lecture 8, sec. 3, par. 26.) Съ богохулсвена надмѣнность те открито си присвояваха творческата сила на Бога, Твореца на всички нѣща. (Вижъ приложението.) Отъ християнитѣ при смъртно наказание се изискваше да изповѣдатъ своята вѣра въ това ужасно, оскърбяваше Небето учение. Множествата, които отказваха, бѣха предавани на изгаряне. (Вижъ приложението.)BC 46.1

Въ тринадесетото столѣтие биде въведено най-ужас-ното отъ всички папски орѫдия — инквизицията. Князътъ на тъмнината работѣше заедно съ водителитѣ на папската иерархия. Сатана и неговитѣ ангели владѣеха умоветѣ на зли хора въ тайнитѣ имъ съвети, докато посрѣдъ тѣхъ стоеше Божий ангелъ, който отбелязваше ужасния докладъ за тѣхнитѣ нечестиви декрети и пишеше историята на дѣлата, които бѣха твърде ужасни, за да се явятъ предъ човѣшки очи. “Вавилонъ велики” се “опиваше отъ кръвьта на светиитѣ”. Обезобразенитѣ тѣла на милиони мѫченици викаха къмъ Бога за отмѫщение на тази вероостѫпническа сила. Папството бѣше станало свѣтовенъ деспотъ. Царе и императори се прекланяха предъ едиктитѣ на римския пон-тифексъ. Временната, както и вѣчната участь на хората из-глеждаха да сѫ въ негова власть. Презъ стотици години учението на римокатолическата черква е бивало пространно и безусловно приемано, обрядите ѝ благовейно изпълнявани, праздницитѣ ѝ общо съблюдавани. Нейниятъ клиръ бѣ почитанъ и великодушно подкрепянъ. Никога по-сетне римокатолическата черква не е достигала по-голѣма честь, великолепие и сила.BC 46.2

Но най-блестящето време за папството, бѣ време на най-тъменъ мракъ за свѣта. (Wylie, “History of Protestantism”, book I, chap. 4.) Светите Писания бѣха почти непознати не само на народа, но и на свещеницитѣ. Подобно на древнитѣ фарисеи, папскитѣ водители мразѣха свѣтлината, която би открила грѣховетѣ имъ. Следъ премахване Божия законъ, образеца на правдата, тѣ упражняваха неограничена власть и се предаваха на необузданъ развратъ. Измама, алчность и пороци преобладаваха. Хората не се плашеха отъ никакво престѫпление, стига да можеха да спечелятъ чрезъ него благосъстояние или чинъ. Палатитѣ на папитѣ и прелатитѣ бѣха арени на най-низко безпѫтство. Нѣкои управляващи понтифекси се бѣха проявили въ такива възмутителни престѫпления, че свѣтски владѣтели се стремѣха да свалятъ тѣзи църковни сановници като крайно нечисти изроди, които не могатъ да бѫдатъ търпени. Съ столетия Европа не направи никакъвъ прогресъ въ наука, изкуства и цивилизация. Мораленъ и интелектуаленъ парализъ бѣ обхваналъ християнството.BC 46.3

Положението на свѣта подъ римска власть представ-ляваше ужасно и поразително изпълнение на думитѣ отъ пророкъ Осия : “Изтрѣбенъ ще бѫде Моятъ народъ, защото му знание не достига, понеже ти отхвърли знанието и Азъ ще те отхвърля отъ свещенствие предъ Мене ; и понеже забрави ти закона на Твоя Богъ, и Азъ ще забравя децата ти”. “Нѣма нито истина, нито милосърдие, нито богопознание на земята. Клетва и измама, убийство, кражба и прелюбодейство твърде много се разпространиха и кръвнина върви следъ кръвнина”. (Осия 4.6 1. 2.) Такива бѣха резултатите отъ отстранението на Божието Слово.BC 47.1