Епизод 5—Джонъ Виклифъ.

По времето преди реформацията имаше само нѣколко екземпляри отъ Библията, но Господь не допусна словото Му да бѫде напълно унищожено. Неговитѣ истини не трѣбваше да останатъ скрити завинаги. Той можеше тъй лесно да освободи думитѣ на живота, както можеше да отвори тъмничнитѣ врати и да отключи желѣзнитѣ порти, за да освободи Своитѣ служители. Въ различни страни на Европа Светиятъ Духъ подбуди мѫже да търсятъ истината като скрито съкровище. Доведени отъ Провидението до Свеще-нитѣ Писания, тѣ изучаваха светитѣ страници съ напрегнатъ интересъ. Тѣ бѣха готови да приематъ свѣтлината, каквото и да костваше тя. Макаръ да не можеха да видятъ ясно всички нѣща, тѣ все пакъ можаха да разбератъ много истини, отдавна погребени. Като изпратени отъ небето вестители излѣзоха тѣ, строшаваха веригитѣ на заблуда и суевѣрие и призоваваха тѣзи, които бѣха тъй дълго поробени, да станатъ и да настояватъ за свободата си. Освенъ у валдензитѣ, словото Божие навсѣкѫде бѣше съ вѣкове заключено въ езици, познати само на ученитѣ ; обаче бѣше настѫпило времето, Свещенитѣ Писания да бѫдатъ преведени и дадени на различнитѣ народи на матерния имъ езикъ. Свѣтътъ бѣше преминалъ срѣднощния мракъ. Въ много страни се появиха признацитѣ на настѫпващето утро.BC 62.1

Презъ XIV-то столѣтие въ Англия се появи “утринната звезда на реформацията”. Джонъ Виклифъ бѣ вестительтъ на реформацията не само за Англия, но и за цѣлото християнство. Голѣмиятъ протестъ противъ Римъ, който той можа да направи, никога не можеше да бѫде смълчанъ. Този протестъ причини борбата, която имаше за резултатъ освобождението на личность, църква и народъ.BC 62.2

Виклифъ притежаваше добро възпитание и за него страхътъ Господенъ бѣше началото на мѫдростьта. Въ колежа той се отличаваше съ своята пламенна набожность, а сѫщо съ забележителни таланти и голѣма ученость. Въ жаждата си за знание той се стремѣше да се запознае съ всѣки клонъ на науката. Той бѣ обучаванъ въ схоластична философия, въ канонитѣ на черквата и въ гражданския законъ, и особено въ законитѣ на родната му страна. Стойностьта на ранното му обучение се открива въ по-последнитѣ му трудове. Основното му познаване на тогавашната философия му позволи да разкрие грѣшкитѣ ѝ ; а чрезъ изучаване на държавния и църковния закони той бѣ пригоденъ да вземе участие въ голѣмата борба за гражданска и религиозна свобода. Докато умѣеше да си служи съ извлѣченитѣ отъ словото Божие орѫдия, той бѣ придобилъ и интелектуална дисциплина отъ училището, тъй че познаваше добре тактиката въ борбата на ученицитѣ. Мощьта на неговия гений и широкиятъ обхватъ и основностьта на неговитѣ познания му спечелваха почитанието на приятели и врагове. Привърѫеницитѣ на Виклифа съ задоволство гледаха, че героятъ имъ стоеше на първо мѣсто между рѫководящитѣ нацията умове ; а враговетѣ му не можеха да опозорятъ дѣлото на реформацията чрезъ изобличаване нейния подърѫникъ въ невежество или слабость.BC 62.3

Още въ колежа Виклифъ се бѣше отдалъ на изучаване Библията. Въ онѣзи ранни времена, когато Библията сѫществуваше само на древни езици, само ученитѣ бѣха въ състояние да намѣрятъ пѫтя до източника на истината, който за необразованитѣ класи бѣше недостѫпенъ. Така бѣше подготвенъ пѫтьтъ за бѫдещето реформаторско дѣло на Виклифа. Учени бѣха изучавали словото Божие и бѣха открили изявената тамъ свободна Божия благодать. Въ ученията си тѣ бѣха разпръснали познанието на онѣзи истини и бѣха довели други до живото Божие слово.BC 63.1

Когато вниманието на Виклифа бѣ обърнато къмъ Пи-санията, той започна изучаването имъ съ сѫщата основность, съ която можа да придобие училищнитѣ знания. Досега той чувствуваше една голѣма липса, която нито схоластичнитѣ науки, нито учението на черквата можеха да удовлетворятъ. Въ словото Божие той намѣри това, което по-рано напразно бѣ търсилъ. Тукъ видѣ той открития планъ на спасението и Христа, като единственъ ходатай за човѣка. Той се отдаде въ служба на Христа и реши да възвестява открититѣ истини.BC 63.2

Подобно на по-къснитѣ реформатори, при започването дѣлото си Виклифъ не предвиждаше, кѫде ще го заведе то. Той не се противопостави на Римъ предумишлено, но преданостьта му къмъ истината не можеше да не го доведе до конфликтъ съ заблудата. Колкото по-ясно различаваше той заблудитѣ на папството, толкова по-усърдно представяше учението на Библията. Той видѣ, че Римъ бѣ изоставилъ Божието слово за човѣшки традиции ; той безстрашно изобличаваше свещеницитѣ, задето сѫ заточили Светото Писание, и искаше Библията да бѫде отново дадена на народа, нейниятъ авторитетъ да бѫде отново възстановенъ въ църквата. Той бѣ способенъ и усърденъ учитель и красноречивъ проповѣдникъ ; неговиятъ ежедневенъ животъ бѣшe едно доказателство за истинитѣ, които той проповѣдваше. Основното му познаване Писанията, силата на неговия разумъ, чистотата на живота му, неговиятъ непоколебимъ куражъ и справедливостьта му му спечелиха общото уважение и довѣрие. Много отъ народа бѣxa недоволни отъ по-раншната си вѣpa, виждайки преодоляващата въ римската черква неправда, и сега тѣ съ явна радость приемаха открититѣ отъ Виклифа истини. Напротивъ. папскитѣ водители треперѣxa отъ гнѣвъ, когато забелязаха, че този реформаторъ спечели по-голѣмо влияние, отколкото тѣ.BC 63.3

Виклифъ бѣше изкусенъ откривачъ на заблудитѣ и безстрашно нападаше много отъ злоупотрѣбитѣ на Римъ. Като капеланъ на царя, той взе смѣло становище противъ плащане на данъка, който папата изискваше отъ английския монархъ, и показа, че папското присвояване авторитетъ надъ свѣтскитѣ владѣтели е противно както на разума, така и на откровението. Папскитѣ изисквания бѣxa възбудили голѣмо възмущение, и ученията на Виклифа упражниха известно влияние върху рѫководнитѣ умове на нацията. Царь и благородници се обединиха въ отричане свѣтското върховенство на папата и отказаха плащането на данъка. Така въ Англия бѣ нанесенъ силенъ ударъ на папското владичество.BC 64.1

Друго зло, срещу което реформаторътъ води дълга и решителна борба, бѣ орденътъ на просящитѣ калугери. Tѣзи калугери наводниха Англия, хвърляйки петно върху народото величие и благополучие. Индустрия, възпитание и нрави, всички чувствуваха убийственото му влияние. Калугерскиятъ животъ на леность и просия бѣ не само тежко бреме за срѣдствата на народа, но и предизвикаваше презрение къмъ полезния трудъ. Младежьта се деморализираше и покварваше. Чрезъ влиянието на калугеритѣ мнозина отиваха въ монастири и се отдаваха на монашески животъ, и това ставаше не само безъ желанието на родителитѣ, но даже и безъ тѣхно знание и противъ тѣхната воля. Единъ отъ раннитѣ отци на римската черква, поставяйки изискванията на монашеството надъ задълженията на детската любовь и покорность, бѣ заявилъ : “Макаръ баща ти, плачещъ и ридаещъ, да лежи предъ вратата ти, макаръ майка ти да показва тѣлото, което те е носило и гърдитѣ, които сѫ те кърмили, постарай се да ги стъпчешъ подъ нозетѣ си и върви право напредъ къмъ Христа”. Чрезъ тази “чудовищна безчовѣчность”, както по-късно Лютеръ я назова, напомняйки по- вече за вълка и за тиранина, отколкото за християнина и човѣка, сърдцата на децата се ожесточаваха противъ родителитѣ имъ. (Sears, Barnas, “Life of Lufher”, p. p. 70. 69.) Така папскитѣ водители, подобно на древнитѣ фарисеи, осуетяваха Божията заповѣдь заради своитѣ традиции. Така домове опустѣваха и родители биваха лишавани отъ своитѣ синове и дъщери.BC 64.2

Дори студентитѣ въ университетитѣ биваха подмамвани посрѣдствомъ фалшивитѣ увещания на калугеритѣ и постѫпваха въ монашескитѣ ордени. Мнозина, виждайки, че сѫ погубили собственото си щастие и сѫ създали скърбь на родителитѣ си, се каеха по-късно, но единъ пѫть хванати въ мрежата, тѣмъ бѣше невъзможно наново да добиятъ своята свобода. Много родители, страхувайки се отъ влиянието на калугеритѣ, не изпращаха синоветѣ си въ университетитѣ. Следствието отъ това бѣ голѣмо понижение числото на студентитѣ, които посещаваха великитѣ центрове на науката. Училищата западаха и невежеството преодоляваше.BC 65.1

Папата бѣше далъ на калугеритѣ право да изслушватъ изповѣди и да отдаватъ прощение. Това стана източникъ на голѣмо зло. Желаейки да увеличатъ печалбитѣ си, просещитѣ калугери прощаваха тъй лесно, че при тѣхъ се стичаха престѫпници отъ всѣкакъвъ видъ. Като последица отъ това, най-ужаснитѣ пороци бърже се увеличиха. Болнитѣ и беднитѣ биваха оставени да умиратъ, а дарбитѣ, които биха удовлетворили тѣхнитѣ нужди, отиваха въ рѫцете на калугеритѣ, които съ заплашване ги изискваха отъ народа, като обявяваха за безбожни онѣзи, които отказваха да дарятъ орденитѣ имъ. Въпреки привидната имъ бедность, богатството на калугеритѣ се увеличаваше постоянно. Великолепнитѣ имъ здания и богати трапези правѣха по-очебиюща нарастващата бедность на народа. Докато прекарваха времето си въ разкошъ и удоволствия, тѣ изпращаха на свое мѣсто невежи мѫже, които трѣбваше да забавляватъ хората съ удивителни разкази, легенди и шеги, и още по-пълно да ги хващатъ въ примката на монаситѣ. При все туй, калугеритѣ продължаваха да упражняватъ влияние върху суевѣрнитѣ тълпи и ги правѣха да вѣрватъ, че всичката имъ религиозна длъжность се състои въ признаване върховенството на папата, почитане на светиитѣ и даряване калугерите, и че това е достатъчно за осигуряване мѣсто въ небето.BC 65.2

Учени и набожни мѫже напразно се трудѣха да ре-формиратъ тѣзи монашески ордени. Обаче Виклифъ, бла-годарение на по-острата си проницателность, проникна до коренитѣ на злото, заявявайки, че самата система е фалшива и трѣбва да бѫде премахната. Подигваха се спорове и въпроси. Мнозина, виждайки калугеритѣ да обхождатъ страната и да продаватъ папскитѣ индулгенции, започваха да се съмняватъ въ откупването на гpѣxa съ пари и се запитваха, дали не трѣбва да търсятъ опрощение при Бога, вместо при римския понтифексъ. (Вижъ Приложението.) Други биваха смайвани отъ грабителския духъ на калугеритѣ, чиято алчность никога не можеше да се удовлетвори. “Монаситѣ и свещеницитѣ на Римъ, — казваха тѣ, — ни изпояждатъ като живеница. Богъ трѣбва да ни избави, или народътъ ще загине”. (D’Audigne, b. 17, ch. 7.) За да прикриятъ фалшивостьта си, тѣзи просеци-калугери обявяваха, че следватъ примѣpa на Спасителя, понеже и Той и ученицитѣ Му били живѣли отъ благодеянията на народа. Това твърдение бѣшe въ тѣхна вреда, защото подбуди мнозина да изследватъ Библията и сами да издирятъ истината — нѣщо което Римъ никакъ не желаеше. Умоветѣ на хората бѣxa отправени къмъ източника на истината, който Римъ искаше да скрие.BC 65.3

Виклифъ започна да пише и да печата брошури противъ калугеритѣ, съ желание не толкова да влиза въ препирни съ тѣхъ, колкото да обърне вниманието на хората къмъ учението на Библията и нейния Авторъ. Той обяви, че папата не притежава по-голѣма власть да прощава и отлѫчва, отколкото обикновенитѣ свещеници, и че никой човѣкъ не може действително да бѫде отлѫченъ, докато не си е навлѣкълъ първомъ Божието осѫждане. По никакъвъ другъ по-успѣшенъ начинъ Виклифъ не би могълъ да събори величествената структура на духовна и свѣтска власть, която папата бѣшe съградилъ, и въ която бѣxa пленени душитѣ и тѣлата на милиони.BC 66.1

Виклифъ отново бѣ призванъ да защищава правата на английската корона отъ домогванията на Римъ. Като царски посланикъ, той прекара две години въ Нидерландия въ преговори съ папскитѣ пратеници. Тукъ той дойде въ съприкосновение съ свещеници отъ Франция, Италия и Испания, и има случай да види онова, което ставаше задъ кулиситѣ. Виклифъ научи много Hѣща, които биха останали скрити за него въ Англия. Той научи работи, които трѣбваше да дадатъ насока на по-къснитѣ му трудове. Въ тѣзи представители на папския дворъ той видѣ истинския характеръ и намѣрения на свещеничеството. Той се върна въ Англия, за да повтори предишнитѣ си учения по-открито и съ поголѣма ревность, заявявайки, че алчность, гордость и измама сѫ боговетѣ на Римъ.BC 66.2

Въ единъ свой памфлетъ, говорейки за папата и неговитѣ агенти, той казва следното: “Tѣ измъкватъ отъ страната ни онова, което би послужило за препитанието на беднитѣ и ограбватъ царската хазна всѣка година съ много хиляди марки за тайнства и духовни нѣща. Наистина, ако нашето царство би имало огромна планина злато, отъ която не би вземалъ никой другъ,освенъ агентитѣ на този гордъ свѣтски свещеникъ, съ течение на времето планината би изчезнала, защото той измъква всичкитѣ пари на страната и въ замѣна на това ни оставя само Божието проклятие”. (Lewiz, John, History of the Life and Sufferings of. Wicliff p. 37.)BC 66.3

Наскоро следъ завръщането си въ Англия, Виклифъ бѣ назначенъ отъ царя за ректоръ въ Лютеруѫртъ. Това бѣ едно доказателство, че монархътъ ни най-малко не бѣшe доволенъ отъ ясната му речь. Неговото влияние се чувствуваше както въ действието на двора, така и въ формирането вѣpaтa на народа.BC 67.1

Папскитѣ молнии скоро се разразиха надъ Виклифа. Три були бѣxa изпратени въ Англия — едната до университета, другата до царя и третата до прелатитѣ; всички запоeѣдвaxa незабавни и решителни мѣрки за смълчаването на ератическия учитель. (Вижъ Приложението.) Но въ своята ревность епископитѣ вече бѣха призовали Виклифа на сѫдъ преди пристигането на булата. Обаче двама отъ най-мощнитѣ принцове на кралството го придружиха до сѫдилището, и народътъ, обкрѫжаващъ зданието и навлизащъ вѫтре, тъй изплаши сѫдиитѣ, че процесътъ бѣ отложенъ за известно време, а на реформатора бѣ позволено да си отиде съ миръ. Малко по-късно, Едуардъ III, когото прелатитѣ се опитваха да повлияятъ противъ реформатора, умрѣ, и по-раншниятъ покровитель на Виклифа стана владѣтель на кралството.BC 67.2

Обаче пристигането на папскитѣ були заповѣдваше безусловно на цѣла Англия да арестува еретика. Tѣзи мѣрки сочеха право къмъ кладата. Изглеждаше за сигурно, че Виклифъ скоро трѣбваше да стане жертва на римския гнѣвъ. Но Онзи, Който бѣ казалъ на раба Си още въ древни времена: “Небой се. . . Азъ съмъ твой щитъ” (Бит. 15:1), отново пpocтpѣ рѫката Си, за да покровителствува Своя рабъ. Смърть дойде не за реформатора, но за понтифекса, който бѣ заповѣдалъ неговото погубване. Григорий XI умрѣ, и духовницитѣ, които се бѣxa събрали за осѫждането на Виклифа, сега се разпръснаха.BC 67.3

Божественото провидение продължаваше да закриля зараждащата се реформация. Смъртьта на Григория биде последвана отъ изборъ на двама съперници папи. Дветѣ берящи се сили претендираха — вcѣкa за себе си — че сѫ безгрѣшни, и изискваха покорность. (Вижъ Приложението.) Всѣки призоваваше вѣрующитѣ да му помагатъ въ борбата съ другия, като подкрепваше изискванията си съ най-ужасни анатеми къмъ противнициѣ си и съ обещания за небесна награда на помощницитѣ си. Тази случка намали из- вънредно много силата на папството. Двамата съперници вършеха всичко, каквото можеха, за да се нападатъ взаимно, и Виклифъ имаше покой до известно време. Анатеми и обвинения хвърчаха отъ папа на папа и порои кръвь се лѣеха за подкрепа на тѣхнитѣ противоречиви претенции. Престѫпления и скандали наводниха църквата. Между това реформаторътъ въ тихо уединение на своята енория, Лутеружртъ, работѣше прилежно, отклоняваше погледитѣ на хората отъ каращитѣ се папи и ги отправяше къмъ Исуса, Княза на мира.BC 67.4

Този разколъ съ всичката борба и развала, които той причини, приготви пѫтя за реформацията, понеже по този начинъ народътъ можа да види, какво бѣ папството въ действителность. Въ една книга, озаглавена “Разколътъ на папите”, Виклифъ призоваваше народа да се размисли, дали тѣзи двама папи не говорятъ истината, като се обвиняватъ единъ другъ за анархисти. “Богъ — казваше той — не би търпѣлъ повече демонътъ да владѣе само чрезъ едната личность, но . . . направи разцепление между двамата, така щото хората въ Христовото име да могатъ полесно да победятъ и двамата”. (Vaugkan, “Leife and Opinion of John Wycliff Vol. II, p. 6, 1831.)BC 68.1

Виклифъ, подобно на своя учитель, проповѣдваше еван-гелието на беднитѣ. Недоволенъ отъ разпростряняването на свѣтлината само въ скромнитѣ домове отъ енорията си Лутеружртъ, той реши да я разнесе навсѣкѫде въ Англия. За да извърши това, той организира една група отъ скромни, богупреданни мѫже, проповѣдници, които любѣха истината и не желаеха нищо друго, освенъ да я разпространяватъ. Тѣзи хора отиваха по всички мѣста, проповѣдваха по пазарищата, по улицитѣ на големите градове и по селските пѫтеки. Тѣ търсѣха старци, болни и бедни, като имъ съобщаваха радостната весть за Божията благодатъ.BC 68.2

Като професоръ по теология въ Оксфордъ, Виклифъ проповѣдваше Божието слово въ университетскитѣ зали. На студентитѣ, които посещаваха лекциитѣ му, той представяше истината съ такава вѣрность, че скоро си спечели титлата “евангелски докторъ”. Но най-великото дѣло на неговия животъ бѣ превеждането Библията на английски езикъ. Въ труда си “За истинностьта и значението на Свещенитѣ Писания” той изяви намѣрението си да преведе Библията, така че всѣки англичанинъ да чете чудеснитѣ Божии дѣла на родния си езикъ.BC 68.3

Но внезапно трудоветѣ му бѣха спрѣни. Макаръ да нѣмаше още 60 години, непрекѫснатата работа, многото учение и нападенията на враговетѣ бѣха ослабили силата му и го бѣха застарили преждевременно. Той се разболѣ отъ опасна болесть. Вестьта за нея зарадва монаситѣ. Тѣ мислѣха, че сега той ще се разкая горчиво на злото, което е направилъ на черквата, и побързаха къмъ стаята му, за да чуятъ неговата изповѣдь. Представители на четиритѣ религиозни ордена, заедно съ четири свѣтски чиновници, обкрѫжиха предполагаемо умиращия мѫжъ, “Смъртьта се чете по лицето ви”, казваха тѣ, “покайте се за грѣшкитѣ си въ наше присѫтствие, и вземете си назадъ всичко, което сте казали противъ насъ”. Реформаторътъ мълчаливо слушаше, после помоли слугата си да го изправи на кревата, и впиващъ решителенъ погледъ къмъ чакащитѣ го, съ твърдъ, силенъ гласъ, който често пѫти ги е каралъ да треперятъ, каза: “Азъ нѣма да умра, но ще живѣя, и отново ще изобличавамъ злитѣ дѣла на монаситѣ!” (D’Aubigne, b. 17, ch. 7.) Изумени и сконфузени, монаситѣ побързаха да напуснатъ стаята.BC 68.4

Думитѣ на Виклифа се изпълниха. Той остана живъ, за да врѫчи на своитѣ съграждани най-мощното отъ всички срѣдства противъ Римъ — да имъ даде Библията, опредѣления отъ небето посрѣдникъ за освобождение, просвѣтление и евангелизиране на народа.BC 69.1

За извършване това дѣло трѣбваше да се преодолѣятъ голѣми препятствия. Виклифъ бѣшe много изнемощѣлъ; той знаеше, че му оставатъ още само нѣколко години на трудъ; той видѣ опозицията, която трѣбваше да срещне, но окураженъ отъ обещанията на Божието слово, вървѣше безстрашно напредъ. Въ пълния разцвѣтъ на своитѣ умствени сили, богатъ съ опитности, той бѣшe запазенъ и приготвенъ отъ Божието провидение специално за това си най-велико дѣло. Докато цѣлото християнство се вълнуваше, реформаторътъ въ епархията си въ Лутеружртъ, не обръщайки внимание на вилнѣещата вънъ буря, се отдаде на избраното дѣло.BC 69.2

Най-сетне работата бѣ привършена — първиятъ английски преводъ на Библията бѣ готовъ. Реформаторътъ сега не се страхуваше нито отъ затворъ, нито отъ клада. Той бѣ поставилъ въ рѫцетѣ на английския народъ Cвѣтлина, която никога не Tpѣ6Baiiie да угасне. Съ даване Библията на сънародницитѣ си, той извърши повече за счупване оковитѣ на невежество и развратъ, повече за освобождение и въздигане страната си, отколкото е било постигано кога да е съ най-блестящитѣ победи на бойното поле.BC 69.3

Понеже книгопечатното изкуство тогава бѣшe още неиз-вестно, рѫкописитѣ на Библията можеха да се увеличатъ само посрѣдствомъ бавенъ и уморителенъ трудъ. Но тъй голѣмъ бѣшe интересътъ на хората да притежаватъ книгата, че мнозина доброволно се присъединяваха въ работата по преписването й. Съ мѫка преписвачитѣ можеха да задо- волятъ търсенето. Нѣкои отъ най-богатитѣ купувачи искаха цѣлата Библия. Други купуваха само части. Въ много случаи нѣколко семейства се съединяваха, за да си купятъ едно копие. Така Библията на Виклифа си проби пѫть въ домоветѣ на народа.BC 69.4

Виклифъ се обръщаше къмъ ясния човѣшки разумъ и събуди народа отъ неговото пасивно подчинение на папскитѣ догми. Виклифъ проповѣдваше отличителнитѣ учения на протестантизма: спасение чрезъ вѣра въ Христа и единствена непогрѣшимость на Свещенитѣ Писания. Проповѣдницитѣ, които той изпращаше, разпространяваха Библията и реформаторскитѣ писания съ такъвъ успѣхъ, че новата вѣра биде приета отъ почти половината английски народъ.BC 70.1

Появяването на Библията внесе смущение между цър-ковнитѣ управления. Сега тѣ трѣбваше да посрѣщатъ единъ по-мощенъ противникъ отъ Виклифа, противъ който тѣхнитѣ орѫдия не можеха да устоятъ. По това време въ Англия нѣмаше законъ, който да забранява Библията, понеже никога по-рано тя не бѣ публикувана на родния езикъ. Такива закони бѣха въведени по-късно и се прилагаха съ най-голѣма строгость. Между това, въпрѣки усилията на свещеницитѣ, за известно време имаше благоприятенъ случай въ разпространяването на Божието слово.BC 70.2

Наново папскитѣ водители крояха да смълчатъ гласа на реформатора. Три пѫти той бѣ призоваванъ на сѫдъ, но напразно. Първомъ единъ синодъ отъ епископи обяви писанията му за еретически и, спечелили на страната си младия царь Ричардъ II, тѣ можаха да издействуватъ царски указъ, съгласно който да бѫдатъ затваряни всички, които биха се придърѫали о забраненитѣ учения. Отъ синода Виклифъ се отнесе къмъ парламента ; безстрашно представи той иерархията предъ националния съветъ, като искаше реформа въ крупнитѣ злоупотрѣби на черквата. Съ убедителна мощь описа той узурпацията и развалата на папския престолъ. Враговетѣ се объркаха. Приятелитѣ и подръжницитѣ на Виклифа по-рано бѣха принудени да отстѫпятъ, и всички бѣха сигурни, че и самиятъ реформаторъ въ напредналата си възрасть, самъ, безъ приятели, щѣше да се преклони предъ съюзенитѣ авторитети на царска корона и митра. Но вмѣсто това, папиститѣ се видѣха победени. Парламентътъ, възбуденъ отъ мощнитѣ доводи на Виклифа, оттегли едикта за неговото преследване, и по този начинъ реформаторътъ бѣ отново освободенъ.BC 70.3

Трети пѫть бѣ празованъ той на сѫдъ, и то вече предъ най-висшия такъвъ въ царството. Тукъ не би се оказала никаква милость на еретичеството. Най-сетне изглеждаше, че Римъ триумфира и че дѣлото на реформатора ще бѫде спрѣно. Така мислѣха папиститѣ. Ако тѣ само можеха да изпълнятъ намѣрението си, Виклифъ щѣше да бѫда принуденъ да се отрече отъ учението си или щѣше да напусне сѫдебния дворъ, за да бѫде предаденъ на пламъцитѣ.BC 70.4

Обаче Виклифъ не се отрече ; той не желаеше да лицемѣри. Безстрашно защити той своитѣ учения и отхвърли обвиненията на своитѣ гонители. Забравяйки себе си, положението и обстоятелствата, той призоваваше своитѣ слушатели предъ божествения сѫдъ и мѣрѣше тѣхнитѣ софизми и измами съ теглилката на вѣчнитѣ истини. Силата на Светия Духъ се чувствуваше въ сѫдебната зала. Божественъ чаръ обхвана слушателитѣ. Изглеждаше, че тѣ нѣмаха сила да напуснатъ мѣстото. Думитѣ на реформатора пронизваха сърдцата имъ като стрели отъ Божия лжкъ. Обвиненията въ еретичество, които тѣ бѣха отправили върху му, той върна съ убедителна мощь върху тѣхъ. “Защо—питаше той— се осмѣляватъ тѣ да разпространяватъ измамитѣ си ? —Зарадъ печалба, за да търгуватъ съ Божията благодать”.BC 71.1

“Съ кого миглите, че се борите ? — запита той къмъ края,—съ единъ старецъ ли, единиятъ кракъ на когото е вече въ гроба ? Не ! Съ истината, която е по-силна отъ васъ и ще ви победи !” (Wylie, b. 2. ch. 13.) Съ тѣзи думи той се оттегли отъ събранието, и никой отъ враговете му не се осмели да го задърѫи.BC 71.2

Дѣлото на Виклифа бѣ почти свършено ; знамето на истината, което той дълго държа, скоро трѣбваше да падне отъ рѫката му ; но още еднажъ той трѣбваше да свидетелствува за евангелието. Истината трѣбваше да бѫде проповѣдвана въ самото укрепление на царството на заблудата. Виклифъ бѣ призванъ на папски сѫдъ въ Римъ, който тъй често бѣ проливалъ кръвьта на светиитѣ. Реформаторътъ не бѣ слѣпъ за опасностьта, която го застрашаваше, но въпрѣки това той би се покорилъ на изискванията, ако параличъ не направи невъзможно пѫтуването му. Макаръ гласътъ му да не можеше да се чуе въ Римъ, той можеше да говори посрѣдствомъ писмо, и той бѣ готовъ за това. Отъ своята ректорска кѫща той написа на папата едно писмо, което, макаръ въ почтителенъ тонъ и християнски духъ, бѣше единъ остъръ упрѣкъ противъ разкоша и гордостьта на папския престолъ.BC 71.3

“Наистина, азъ се радвамъ,—пишеше той — да открия и обявя на всѣки човѣкъ, а особено на римския епископъ, вѣрата, която имамъ. Последниятъ, вѣрвамъ, съ готовность ще потвърди изложената отъ менъ вѣра, която считамъ за здрава и вѣрна, или пъкъ, ако е погрѣшна, ще я поправи.BC 71.4

“Първомъ, азъ предполагамъ, че евангелието на Христа е цѣлото тѣло на Божия законъ. .. Азъ смѣтамъ, че римскиятъ епископъ, доколкото е Христовъ замѣстникъ на земята, е свързанъ повече отъ всички други човѣци съ закона на евангелието. Защото величието у Христовитѣ ученици не се състои въ свѣтско достойнство и почести, но въ близкото и точно следване Христовия животъ и Неговитѣ дѣла. .. Презъ време на своето странствуване тукъ Христосъ бѣше крайно беденъ, отхвърлящъ и отблъсващъ всѣко свѣтско господство и почести. ..BC 71.5

“Никой вѣренъ не трѣбва да следва нито папата, нито кой да е свѣтецъ, освенъ въ точкитѣ, въ които те следватъ Господа Исуса Христа, понеже Петъръ и Заведеевитѣ синове сгрѣшиха въ желанието си за свѣтска почесть, неследвайки Христовитѣ стѫпки ; а тѣзи имъ грѣшки ние не трѣбва да следваме.BC 72.1

“Папата трѣбва да предостави всѣко временно господство и управа на свѣтската власть и да поощри къмъ това цѣлия си клиръ ; защото тъй направи Христосъ, и особено чрезъ Своитъ апостоли. Ако се заблуждавамъ въ нѣкои отъ тѣзи точки, азъ покорно бихъ приелъ поправка, дори и смърть, ако е нужно. Ако можехъ да постѫпвамъ споредъ собствената си воля и лично желание, азъ сигурно бихъ се представилъ лично предъ епископа въ Римъ ; но Господь ме е посетилъ по другъ начинъ и ме е научилъ да се покорявамъ повече на Него, отколкото на хора”. (D’Aubigne b. 17, ch. 8.)BC 72.2

Къмъ края той пишеше: “Нека се молимъ на Бога, да по-влияе нашия папа Урбанъ VI, щото той, заедно съ духовенството си, да следва Господа Исуса въ животъ и нрави ; да дадатъ на народа свѣто възпитание и всички заедно да вървятъ вѣрно по Нѣговите стѫпки”.BC 72.3

Така Виклифъ представи на папата и неговитѣ кардинали кротостьта и смирението на Христа, показвайки на цѣлия свѣтъ противоречието, което сѫществува между тѣхъ и Учителя, Когото тѣ претендираха да представляватъ.BC 72.4

Реформаторътъ бѣше сигуренъ, че ще заплати вѣрностьта си съ живота си. Царь, папа и епископи се бѣха съюзили, за да го унищожатъ, и изглеждаше сигурно, че най-много следъ нѣколко месеци той ще трѣбва да умре на кладата. Но куражътъ му бѣ непоколебимъ. “Нѣма нужда човѣкъ да отива много далечъ, за да търси короната на мѫченикъ, — казваше той, — проповѣдвай Христовото евангелие на надмѣнни прелати, и мѫченичеството не ще ти избѣгне. Да живѣя и да мълча ? . . . Никога ! Нека ударътъ дойде, азъ очаквамъ неговия замахъ”. (D’Aubigne, b. 17, ch. 8.)BC 72.5

Но Божието провидение все още покровителствуваше Своя рабъ. Мжжътъ, който презъ цѣлия си животъ бѣше стоялъ смѣло въ защита на истината, въ ежедневна опас- носгь за живота си, не трѣбваше да падне жертва на умразата на своитѣ врагове. Виклифъ никога не се опитваше да се защищава, но Господь бѣшe неговиятъ покровитель ; сега пъкъ, когато враговитѣ му се чувствуваха сигурни въ жертвата си, Божията сила го отстрани, преди тѣ да го достигнатъ. Когато Виклифъ се готвѣше да раздаде тайната вечеря на църквата въ Лутеруѫртъ, той падна отъ паралитиченъ ударъ и въ кратко време yмpѣ.BC 72.6

Богъ бѣ опредѣлилъ дѣлото на Виклифа. Той бѣ вложилъ словото на истината въ устата му и бѣ поставилъ стража около него, за да може словото му да достигне народа. Животътъ му бѣ закрилянъ и трудоветѣ му продължавани, докато бѣ положена основа за великото дѣло на реформацията.BC 73.1

Виклифъ се появи отъ мрака на cpѣднитѣ вѣкове. Преди него нѣмаше никой, отъ чиято работа той би могълъ да заеме реформаторската си система. Пробуденъ, като Йоана Кръстителя, да извърши специална мисия, той бѣ веститель на новъ вѣкъ. Въ системата на истината, която той представляваше, имаше хармония и пълнота, които следващитѣ го реформатори не надминаваха, дори и явилитѣ се такива стотици години по-късно не можаха да ги достигнатъ. Тъй широко и дълбоко бѣ положена основата, тъй твърда и сигурна бѣ скелята, че нѣмаше нужда да бѫде съграждана отново чрезъ онѣзи, които идваха следъ него.BC 73.2

Вѣликото дѣло, което Виклифъ започна за свобода на съвѣстьта и разума и за освобождение тъй дълго впрегнатитѣ въ триумфалната кола на Римъ народи, водѣшe началото си отъ Библията. Тукъ бѣ източникътъ на този потокъ отъ благословения, който, както водата на живота, е напоявалъ вѣковетѣ отъ 14-тото столѣтe насамъ. Виклифъ прие Свещенитѣ Писания съ безусловна вѣра като боговдъхновено откровение на Божията воля, като достатъчно срѣедство за вѣра и животъ. Той бѣ възпитанъ да почита черквата въ Римъ като божественъ, непогрѣшимъ авторитетъ и да приема сѫществуващитъ отъ хилядилѣтия учения и обичаи съ неуспоримо благоговѣние. Но Той се отвърна отъ всичко това, за да слуша Божието свѣто слово. To бѣ авторитетътъ, за който Виклифъ настояваше предъ народа да бѫде приетъ. Той обяви, че не говорящата чрезъ папата черква, но говорящиятъ чрезъ Светото Писание Божий гласъ е единствениятъ истински авторитетъ. Затова той учеше не само, че Библията е съвършено откровение на Божията воля, но и че Светиятъ Духъ е нейниятъ единственъ тълкуватель и че всѣки чoвѣк чрезъ изучаване нейнитѣ учения трѣбва самъ да научи длъжностьта си. Така той отклоняваше yмоветѣ на хората отъ папата и римската черква къмъ Божието слово.BC 73.3

Виклифъ бѣшe единъ отъ най-великитѣ реформатори. По величие на умъ, яснота на мислитѣ, непоколебимость въ подърѫане истината и смѣлость да я защищава малцина съ го достигнали. Чистота въ живота, неуморимо прилежание въ изучаване, трудъ, неподкупна честность и Христоподобна любовь и вѣрность въ службата му характеризираха този първи реформаторъ, и то въпрѣки духовната тъмнина и нравствената поквара на вѣка, въ който той се появи.BC 74.1

Характерътъ на Виклифа е свидетелство за възпитателната, преобразяваща сила на Светитѣ Писания. Библията бѣше, която направи отъ него това, което той стана. Стремежътъ да се схванатъ великитѣ истини на откровението дава прѣснота и сила на всички способности. Той развива разума, изостря проницателностьта и дава зрѣлость на разсъдъка. Изучаването на Библията облагородява всѣка мисъль, чувство и всѣки стремежъ, както никоя друга наука. То дава твърдость на намѣренията, търпение, куражъ и духовна сила : то облагородява характера и освещава душата. Едно сериозно благоговѣйно изучаване на Писанията довежда ума на ученика въ непосрѣдственъ контактъ съ Безкрайния Умъ. То би дало на свѣта мѫже съ по-силенъ и деятеленъ интелектъ и по-благородни принципи отъ ония, които човѣшката философия е дала. “Откровението на Твоитѣ слова, — казва псалмистътъ, — просвѣщава, вразумява проститѣ”. (Пс. 118:130.)BC 74.2

Истинитѣ, които Виклифъ учеше, продължаваха да се разпространяватъ; неговитѣ последователи, познати подъ името виклифци или лоларди, пребродиха не само Англия, но се разпръснаха и изъ други страни, проповедвайки вестьта за евангелието. Следъ смъртьта на водителя си проповѣдницитѣ работѣха съ още по-голѣма ревность отъ по-преди, и множества се трупаха да слушатъ тѣхнитѣ учения. Между обърнатитѣ имаше доста благородници, между които и самата съпруга на царя. На много мѣста се откриваше явна реформация въ народнитѣ обичаи, а идолопоклонскитѣ символи на романизма бѣха премахнати отъ църквитѣ. Скоро, обаче, безмилостната буря на гонението се разрази надъ тѣзи, които се осмеляваха да приематъ Библията за свой водитель. Английскитѣ монарси, жадни да усилятъ властьта си чрезъ осигуряване подкрепата на Римъ, не се поколебаха да пожертвуватъ реформаторитѣ. За пръвъ пѫть въ английската история бѣ издигната клада за ученицитѣ на евангелието. Мѫченикъ следъ мѫченикъ загиваха. Защитницитѣ на истината, осѫждани на смърть и измѫчвани, можеха да издигатъ гласоветѣ си само къмъ Господа Саваота. Преследвани като врагове на църквата и предатели на царството, тѣ продължаваха да проповедватъ тайно, като, когато имъ бѣше възможно, се криеха въ скромнитѣ домове на беднитѣ, а често пѫти и изъ дупки и пещери.BC 74.3

Въпрѣки яростьта на гонението, съ столѣтия продължаваше да се издига единъ тихъ, благочестивъ, сериозенъ, търпеливъ протестъ противъ преодоляващата развала въ религията. Християнитѣ отъ онази ранна епоха нѣмаха пълно познание за истината, но тѣ бѣха се научили да обичатъ Божието слово и да му се покоряватъ, като търпеливо страдаха за него. Както ученицитѣ въ апостолски дни, мнозина жертвуваха земнитѣ си притежания за Христовото дѣло. Онѣзи, които не бѣха прокудени отъ домоветѣ си, радостно даваха подслонъ на своитѣ братя изгнаници ; а когато и тѣзи биваха като тѣхъ изгонвани, пакъ съ радость приемаха изгнаническата участь. Наистина, хиляди, упла-шени отъ яростьта на гонителитѣ, жертвуваха вѣрата си за свобода и, oблѣчeни въ дрехи на кающи се, заявяваха по този начинъ, че се отричатъ, и напущаха затворитѣ. Но не малко бѣ числото и на онѣзи, — между които бѣха мѫже както отъ знатно, така и отъ скромно произхождение — които свидетелствуваха безстрашно за истината въ тъмничнитѣ килии, въ “лолардскигѣ кули” и всрѣдъ мѫчения и пламъци, радвайки се, че сѫ били удостоени да взематъ “участие въ Неговитѣ страдания”.BC 75.1

На папиститѣ не се удаде да изпълнятъ волята си съ Виклифа презъ живота му, и тѣхната умраза не можеше да се уталожи, докато тѣлото на Виклифа почиваше спокойно въ гроба. Съгласно декрета на Констанския съборъ, повече отъ 40 години следъ смъртьта му, неговитѣ кости бѣxa изгорени и прахътъ имъ бѣ хвърленъ въ близкия потокъ. “Този потокъ, — казва единъ старъ писатель, — отнесе праха му въ Авонъ, Авонъ — въ Севернъ, Севернъ — въ морскитѣ тѣснини, a тѣ — въ Великия океанъ, И така, прахътъ на Виклифа стана емблема на неговото учение, което сега се разпространява по цѣлия свѣтъ”. (Fuller, Т., “Church History of Britain”, b. 4, sec. 2, par. 54.)BC 75.2

Благодарение писанията на Виклифа, Янъ Хусъ отъ Чехия можа да се отрече отъ многото грѣшки на романизма и да встѫпи въ дѣлото на реформацията. Така бѣ посѣто семето на истината въ тѣзи две толкова отдалечени страни. Отъ Чехия дѣлото се разпрострѣ въ други страни. Чoвѣшкитѣ умове бѣха отправени къмъ дългозабравеното Божие слово. Една божествена рѫка проправяше пѫтя за великата реформация.BC 75.3